Веселина СТОЙЧЕВА
Емил ЦЕНКОВ, арабист
Малко преди иранското ракетно нападение срещу Израел от 1 октомври в крайбрежния град Яфа, в който живее и голяма българско-еврейска общност, двама палестинци убиха с изстрели и нож шестима граждани и раниха още десетина. В това съвпадение има много символика, а и може би знак за бъдещето. Година след фаталния за близкоизточния мир 7 октомври 2023 г. събитията сякаш внезапно се ускориха с началото на операция „Северни стрели” на ЦАХАЛ (Армията на Израел). И особено след началото на сухопътното настъпление в Южен Ливан базата за сравнение е последната ливанска инвазия на Израел от 2006-а година. Въпреки сходството обаче днес имаме конфликт от типа „3 в 1”, защото Израел воюва едновременно в Газа, Ливан и с Иран, същевременно поразявайки цели и в Йемен, Сирия и Ирак.
При това става дума за нов тип война, в която решаваща роля има огромното технологично превъзходство на израелските ВВС, въоръжени с американските свръхточни авиационни бомби и ракети. През първата си фаза тя повече наподобяваше „войната от въздуха”, която САЩ водеха срещу различни терористични структури в Афганистан и Близкия изток, отколкото класическите сухопътни инвазии от близкото минало. Затова „Хизбула” се оказа абсолютно неподготвена за смъртоносния удар, който получи. Ликвидирането на дългогодишния и наскоро недосегаем лидер Насрала, считан от мнозина за най-влиятелният политик в Ливан, последвало взривовете на пейджърите и уоки-токи устройствата в ръцете на кадрите на „Хизбула”, дори породи въпросителни относно бъдещето й.
Така че официално заявената сухопътна операция на Израел може би ще си остане „ограничена” и „локална” за разлика от пълномащабната окупация на страната, предприета през 2006-а, тъй като това ще минимизира възможните израелски загуби, същевременно обезкървявайки „Хизбула”. Разбира се, максималистичната цел по ликвидирането й едва ли ще бъде достигната, но пък ще бъде унищожена голяма част от оръжейния арсенал на групировката, който представлява заплаха за Северен Израел. Същевременно подплашеното шиитско население в южната част на страната
ще попълни редиците на бежанците, пораждайки тектонични сътресения в ливанското общество. Обезлюдяването на ивицата ливанска територия на юг от р. Литани и установяването на постоянен пряк или косвен израелски контрол върху нея вероятно е част от крайната цел на войната.
Друга разлика от предишната „ливанска война” на Израел е почти неограничената свобода на действие, с която се ползват израелското правителство и военното командване. Премиерът Нетаняху максимално използва уникално слабата позиция на Белия дом само месец преди изборите, когато демократите на всяка цена се стремят да избегнат обвиненията на Тръмп, че с критиките си по адрес на Израел предават интересите на стратегическия си съюзник в Близкия изток. Двулични и вяли са и критичните гласове от Европа, която няма никакви лостове за влияние върху силния с вашингтонската подкрепа Нетаняху.
От друга страна, Тел Авив не само не се страхува от реакция от страна на Русия, която е номинален съюзник на палестинците и в миналото проявяваше активност и спрямо Ливан. А тъкмо обратното – в Москва някои се опасяват, че евентуалното разширяване на конфликта би поставило под заплаха и руския военен контингент в Сирия. И накрая, макар и очаквано, т.нар. арабски свят ясно показа, че отдавна е загърбил палестинската кауза, ограничавайки се с отделни дипломатически инициативи и жестове. Да не говорим за негативното му отношение към прокситата на Иран в своя район, макар че те на практика се солидаризират с палестинците.
Скоро обаче ливанският театър на военните действия, който измести Газа от първите страници на вестниците, може на свой ред да бъде изместен от очаквания и обещан от властите в Тел Авив сериозен отговор на иранския ракетен залп срещу Израел. Ще се стигне ли до мащабна война, която би парализирала и Персийския залив? Или може би разменените удари между Техеран и Тел Авив ще приключат с палиативен отговор, предстои да видим.
В по-дългосрочен план пред Близкия изток и Залива са възможни няколко сценария.
Сценарият „Кушнер” (по името на зетя на президента Тръмп Джаред Кушнер). В приповдигнато обръщение от деня на убийството на Насрала Кушнер обрисува идилична картина за един Близък изток без „Хизбулла” и „Хамас”: мир за евреи, християни и мюсюлмани, процъфтяване по модела на бизнес хъбовете от района на Залива, възстановяване на мира в Ливан и славата на Бейрут на космополитен световен център и т.н. Понятно за всички е, че в тази розова панорама големият отсъстващ е Палестина – като народ, да не говорим за държава. Бедата на подобни визии е, че вече сме ги слушали и преди – по времето на администрацията „Тръмп”, когато същият този Кушнер уж беше само на една крачка от постигането на близкоизточен мир. Но после в Белия дом дойде Байдън, а в Близкия изток – 7 октомври.
Сценарият „Близкоизточна сделка”: Това е не по-малко пожелателен, но възможен изход от дълбоката криза в региона чрез постигане на компромис между Израел, Иран и арабските страни. Очевидно е, че при очерталото се категорично военно превъзходство на Израел досегашната линия на радикалните аятоласи на прокси войни и балансиране на ръба на регионалната катастрофа ще носи само негативи за Техеран, а и заплаха от унищожение на режима. В това отношение може да се гради върху възстановените дипломатически отношения между Техеран и Рияд, както и върху инициативата на Саудитска Арабия за решаването на палестинския въпрос. Налице са и някои знаци за готовност от иранска страна да се деблокират „ядрените преговори” със западните сили. Хипотетично би могло да се постигне „исторически компромис” в този триъгълник, в който появата на картата на независима, но демилитаризирана Палестина би била цената Иран да прибере у дома „командированите” в арабските държави „пасдарани” и да прекрати или ограничи подкрепата си за шиитските милиции в арабския свят. Но подобен компромис би бил възможен само в случай, че сегашният триумфализъм у израелските власти и генералитет бъде преодолян и начело на регионалната свръхсила застанат онези, които са убедени, че не може да има сигурност за евреите, която се гради единствено на военна сила и принуда.
Засега обаче като по-реалистична се очертава перспективата военните победи на външните фронтове на Израел да бъдат последвани от ускорено колонизиране на Западния бряг и ограничаване на палестинската автономия. Както и към превръщането на Газа в израелски придатък.
Сценарият „Хаос, войни, тероризъм”: Няма съмнение, че той би бил твърде изгоден за израелските „ястреби”, тъй като при запазване на статуквото и/или по-нататъшно дестабилизиране на Близкия изток те с лекота ще убеждават „международната общественост”, че всяка съпротива срещу окупацията на Западния бряг и обсадата и деструкцията на Газа представлява тероризъм, докато ответните наказателни действия на ЦАХАЛ са легитимна самоотбрана на една застрашена нация.
За жалост, последният сценарий – на една затихваща и разпалваща се конфронтация Израел–Иран, рязко зачестяване на терористичните нападения тук и там, включително и в Европа, и запазване на един статут „нито мир, нито война” на този размирен регион, изглежда като напълно реалистичната перспектива в обозримо бъдеще.
