Автор: Радослав СИМЕОНОВ
„Голямата война“ – така съвременниците наричат най-кръвопролитния в дотогавашната история на човечеството военен сблъсък, продължил повече от четири години (1914–1918). Той поглъща милиони човешки животи, събаря империи, прекроява граници и унищожава материални ресурси в невиждани до този момент размери. Включването на България в него е предизвикано не от завоевателни цели, а в името на една справедлива и вдъхновяваща кауза – постигане на желаното от всички българи национално обединение. Достойното и храброто участие на Българската армия в тази война е един от най-забележителните и славните епизоди в нашата история. Вглеждането назад в миналото, макар и понякога да носи травматични белези, е жизнено важно за националната памет на един народ.
Въпреки че за Първата световна война са изписани много страници, все още редица аспекти от нейния многолик образ остават непроучени и неизвестни, даже и за тези, които проявяват подчертан интерес към темата. Родната историография остава длъжник по отношение на осветляването на бойния път на отделните български полкове, които победоносно се сражаваха и безжалостно громяха враговете на страната по фронтовете на войната. Предпочитани за проучване продължават да бъдат т. нар. редовни военни части, които имат не само боен, но и мирновременен живот в съответните гарнизони. Техните формиране и съществуване са неразделна част от миналото на даден град или регион. Не така обаче стои въпросът с военновременните формирования, които имат ограничено съществуване само в рамките на военните години. Типичен пример за такъв род части са маршевите полкове с номерация от 1 до 19, които се появяват в структурата на Българската армия единствено през годините на Първата световна война. За тяхното създаване и боен път липсват каквито и да било изследвания. Единственото изключение в тази насока е издадената преди няколко години монография на полк. проф. д-р Мануш Христов. В своето проучване той търси отговор на въпросите относно статута, задачите, ролята и произхода на наименованието на маршевите подразделения. Според него това са на практика запасни военни части, които са насочвани от тила към фронта за попълване на състава на Действащата армия. При изнасянето си към предната линия тези полкове трябва да извършват ускорени пеши маршове. Подобни маневри се налага да бъдат предприемани и на бойното поле в зависимост от фронтовата конюнктура. Точно това обстоятелство стои в основата на хипотезата защо те са определени като маршеви.
Едно от тези подразделения е 11-и маршеви полк, който е сформиран на 25 юли 1916 г. в Плевен на базата на допълващите дружини от 4-ти, 17-и и 34-ти пехотен полк. В тях служат и получават своята първоначална военна подготовка младежи от най-младия набор, които са родом най-вече от Плевенско, Троянско, Луковитско и Белослатинско. Командният състав на полка, както и при останалите маршеви части, се сформира от запасни офицери, които разполагат с богат боен опит. За командир на полка е назначен подполковник Иван Бенков Петков. Непосредствено след своето домакинско и строево уреждане на 21 септември полкът е пренасочен към Добруджанския фронт, където пристига след петдневно пътуване с железопътен ешелон. По това време частите от Трета българска армия водят тежки позиционни боеве с числено превъзхождащите ги руски, румънски и сръбски войски. Дислоцирането на полка на първа бойна линия означава, че той е третиран като боеспособна единица наравно с останалите формирования.
На 30 септември 1916 г. Щабът на Трета армия пристъпва към сформирането на т. нар. Сборна пехотна дивизия начело с ген. Тодор Кантарджиев. Със заповед на командващия армията на 1 октомври като нейна първа бригада са обособени двата маршеви полка – 6-и и 11-и, като още същия ден те заемат позиции североизточно от с. Гювенлий. Това събитие съвпада с предприетата от руско-румънските войски офанзива, целяща да бъдат пробити българските позиции в Добруджа и да бъде осъществен десант в района на с. Ряхово, Русенско.
Бойното кръщене на 11-и маршеви полк на Добруджанския фронт е на 4 октомври 1916 г. След ожесточени сражения в района на селата Амузача и Кашикчи, настъплението на противника не само е спряно, но и руско-румънските части са обърнати в бягство. Цената на този успех е заплатена с живота на 118 войници и един офицерски кандидат. Ранени са над 700 души, а 15 са безследно изчезналите. В следващите дни до 15 октомври полкът блестящо изпълнява задачата да отбранява отнетата от противника полоса край с. Топра хисар.
На 19 октомври 1916 г. след тактическо прегрупиране частите от Трета българска армия предприемат втората решителна атака на Кубадинската позиция. В щурма участват и бойците от 11-и маршеви полк, които пробиват противниковите позиции в сектора при с. Милчова, след което се включват в общото настъпление към линията Черна вода – Кюстенджа. Стремежът на българското командване е Трета армия да се укрепи в най-тясната част от Добруджа, докато в същото време съюзническите войски предприемат офанзива във Влашката низина и овладеят Букурещ. Към края на октомври подразделенията от 11-и маршеви полк са дислоцирани в района на с. Кара Мурад (северозападно от Кюстенджа), където е разположена предната отбранителна позиция на Сборната дивизия. За период от около 45 дни полкът активно участва в отбранителните боеве срещу руските войски край хребета „Бериш тепе“ и с. Балтаджещи.
Разгромът на румънците край Букурещ в началото на декември 1916 г. коренно променя оперативната ситуация на Добруджанския фронт. Създават се благоприятни условия за разгръщане на решителна офанзива на Трета армия, особено след като и противникът започва организирано да се оттегля на север. На 14 декември 1916 г. командващият армията издава заповед за нейното настъпление. Започва финалният щурм за окончателното освобождаване на цяла Добруджа до устието на р. Дунав.
След почти 60-километров марш само за два дни частите от армията достигат до последната укрепителна линия в областта, отбранявана от руски войски. Първото по-крупно сражение, в което участва 11-и маршеви полк, е битката за овладяването на с. Черна (Мачинско). В кръвопролитните схватки на 21 декември 1916 г. падат убити командирът на 10-а рота поручик Георги Попов заедно с още 37 войници.
В последните дни на годината частите от полка се разгръщат в района на с. Гречи (Мачинско) и въпреки силния неприятелски огън успяват да овладеят стратегическата кота 456. Заключителният епизод от бойния път на полка на Добруджанския военен театър е от първите дни на януари 1917 г., когато след няколкодневни сражения е превзето последното противниково предмостие – Мачинският „Тет де пон“. Дадените от полка жертви за трите месеца участие в сраженията на Добруджанския фронт възлизат общо на 378 души, от които 7 са офицери. Това съставлява близо 15% от неговия личен състав.
След приключването на маневрения период от войната в Добруджа 11-и маршеви полк в продължение на 15 месеца (от януари 1917 г. до април 1918 г.) изпълнява разнородни задачи, свързани с поддържането на позиционната отбрана на областта. Части от полка охраняват десния бряг на р. Дунав в районите на селата Гречи, Аджигьол и Бейската гора край Тулча. В последните месеци на Първата световна война полкът (вече под названието 73-ти пехотен полк) е прехвърлен на Македонския фронт.
Подвизите и бойният път на 11-и маршеви полк, както и на останалите маршеви формирования днес са незаслужено обречени на забрава. За разлика от останалите части в Българската армия те нямат нито свое бойно знаме, нито пък боен марш. Но по думите на един офицер от полка – подполковник Марин Димитров, „маршевите полкове, макар и да нямаха писана история, записаха дела!“.
Авторът е главен експерт в дирекция „Социална политика и политика по военно-патриотично възпитание“
