Изглежда, оптимизмът на ръководителите на ЕС да намерят решение на имигрантския натиск към страните членки, особено към онези от западната половина на материка, е преждевременен. Един съд в Рим охлади ентусиазма на премиера на Италия Джорджа Мелони, че заедно с Албания е намерила решение на проблема, при това е дала пример за цялостната политика на Европейската комисия за това, какво да прави с имигрантите, които нелегално се опитват да влязат в страната й.
През ноември м.г. Рим и Тирана сключиха споразумение, че на територията на Албания ще бъдат построени бежански лагери за имигранти, достигнали до територията на Италия, но които тя не може да приеме. Преценката за това, дали имигрантите могат да останат в Италия, ще се прави още при първата среща с властите, или на островите, или на специални кораби, които откриват и спасяват пътуващите нелегално хора. Албания се съгласи всяка година около 36 хил. имигранти да бъдат настанявани в двата лагера, изградени с италианска помощ. Първите 16 човека бяха изпратени в пристанището Шенгин в Албания, откъдето ще бъдат пренасочени в лагерите. Там според споразумението техните молби ще бъдат отново разглеждани, за да бъде преценено дали могат да получат убежище в Италия.
Първият транш от трансферираните имигранти още не бе стигнал до албанския бряг, когато премиерът на Италия Джорджа Мелони запозна свои колеги от ЕС на специална неформална среща в Брюксел със съвместния двустранен план с Албания. Това стана в навечерието на срещата на върха на държавните ръководители на страните – членки на ЕС, на която въпросът за намаляване на имигрантската вълна и за начина на третиране на нелегалната имиграция бе поставен на дискусия. В крайна сметка се стигна до намерение да бъде обсъждана идеята имигрантите да бъдат изпращани в трети страни, извън ЕС.
Според споразумението на Рим с Тирана лагерите за имигранти на територията на Албания ще бъдат два. Първият е на 66 км югозападно от столицата Тирана. Описват го като „комплекс от жилищна сграда, малка болница и помещения за задържане, около които се вие метална ограда с височина 5 м и с бодлива тел на върха”. Вторият център е в Гядер, на около 20 км източно от първия. Той ще бъде използван за настаняване на мигранти по време на обработка на молбите им за убежище.
Разбира се, да се реши на този ход да приема нежелани имигранти от Италия, Албания се съгласи
не съвсем безкористно.
Рим ще плати на Тирана сумата от 670 млн. евро, за да може да използва тези две места на територията на планинската държава в продължение на 5 години и да изпраща и държи там онези, които не отговарят на критертиите за получаване на бежански статут. Правозащитни организации оспориха легитимността на подобен подход, но на въпросната среща на върха председателят на ЕК Урсула фон дер Лайен похвали правителството на Джорджа Мелони „като пример за мислене извън рамките”. Тя обеща да изпрати писмо на ръководителите на 27-те държави – членки на ЕС, за да ги информира за намерението си да бъде създадено ново законодателство за нелегалната имиграция. Бе намекнато, че пилотният проект на Италия с Албания може да стане практика за решаване на проблема, като бъдат разкривани и други хъбове в трети държави, които не са членки на ЕС. Бяха посочени някои страни от Африка, но по принцип препоръката бе да се избират такива страни, които могат да се квалифицират като „сигурни”. Открит остава въпросът, каква дефиниция ще се даде на понятието „сигурна държава”.
И докато лидерите на страните от ЕС дискутираха този важен въпрос, един съд в Рим отхвърли заповедите за задържането на група мигранти в приемен център в Албания и разпореди първата група, изпратена в лагера там, да бъде върната в Италия. Това съдебно решение дойде съвсем изненадващо за правителството и лично за премиера Мелони, защото представлява истински правен удар по плана й да настанява кандидати за убежище в други страни. Реакцията на Мелони бе да свика своя кабинет на извънредно заседание, за да се обсъди въпросът как да се преодолее съдебната забрана и проектът с Албания да продължи.
Очевидно е, че идеята за намаляване на бежанския натиск върху страните – членки на ЕС, чрез изпращане на имигрантите в трети страни няма да може да заживее толкова лесно. Както за Италия, така и за ЕС. Но това е проблем, който ще трябва да се реши с общите усилия на страните членки. В случая обаче нас ни интересува преди всичко позицията на Албания, една от страните от Западните Балкани, кандидатки за пълноправно членство в ЕС.
Няма съмнение, че с готовността си да приема до 3000 имигранти всеки месец в продължение на 5 години Албания натрупа червени точки пред европейските институции. И даде знак, че няма намерение да се отклонява от пътя си към пълноправно членство.
Да припомним, споразумението с Италия беше сключено през ноември 2023 г. Само преди дни – на 15 октомври, Тирана проведе втората си междуправителствена конференция с ЕК и по същество започна преговорния процес, отделяйки се от тандема си със Северна Македония. Да, за да се стигне до това, правителството на премиера Еди Рама отстрани и последната формална пречка, като пусна преждевременно от затвора гръцкия гражданин, живеещия в Албания кмет на градчето Химара Фреди Белери. Така падна гръцкото „вето” от правителството на Мицотакис, което се беше обявило в защита на Белери до степен да постави неговата свобода като условие за старта на преговорния процес на Тирана. Но каквато и важност да е имал този случай, готовността на Тирана да се договори с Рим за приема на имигранти вече беше една обиколка напред в дългия маратон към ЕС. Да не говорим, че от тук нататък Албания ще има пълната италианска подкрепа в преговорния процес, като безспорно Рим ще стане ментор и гарант за нейния успех.
И кое е странното в случая? Че става дума за Италия и Албания, за тяхната хармония в политическото и хуманитарното действие. Нали тъкмо Италия по време на Втората световна война влезе в Албания и свали от власт крал Зогу, а по-късно пое контрола и администрирането над територията на страната, в т. ч. и над западната част от днешна Северна Македония, с основните градове като Тетово, Гостивар, Кичево, Струга. Дори Охрид и Ресен бяха в италианската зона, та се наложи да бъдат използвани италианските връзки на българската царска фамилия, та Охрид и Ресен да бъдат върнати и дадени за администриране на Царство България. При днешното село Групчин, на около 30 км от Скопие, е минавала границата между Италия и България тогава, в началото на 40-те години на миналия век. Да не би историческите травми за албанците от онзи период да са по-малки от тези, за които през последните години край Вардар тръбят непрекъснато, предизвикани от „българския фашистки окупатор”? Да не би в държавата на орлите да са толкова късопаметни, че да забравят всички драми – лични и семейни, които се случиха през онези години? Не вярвам.
Каква е тази масова, общодържавна проява на Стокхолмския синдром, която днешните албанци демонстрират? Защото, когато режимът на Енвер Ходжа падна и първите албанци тръгнаха да търсят по-добър живот, лодките ги отвеждаха до италианските брегове. Там беше спасението. Най-популярният чужд език в Албания, с който можеш да се оправиш днес, е италианският. Колкото пъти служебните ми задължения са ме изпращали в Тирана, толкова пъти съм се чудел откъде там се пръкнаха толкова добре облечени и елегантни момичета и жени. Отговорът, който ми дадоха тамошните хора, бе простичък – във всеки албански дом има сателитни антени, с които се гледат всички италиански телевизионни програми. Днешните албанки искат да приличат на водещите на ТВ програмите на „Ботуша”.
Ще кажете вероятно: Ама между Италия и Албания, между италианците и албанците няма спор
за идентичността на едните или другите. Различен език, различна религия, различна история, която се е преплитала неведнъж, но ето, интересите са общи и нещата вървят. Докато между нас и македонците, уж най-близките и по език, и по религия, и по обща история.
Вижте докъде я докарахме.
