Олександър Барон – украински българин, активист, който отдава усилията си за съхраняване на българските традиции в Украйна чрез фотография. Заснел е десетки събори и културни събития на украинските българи, оглавява онлайн изданието „Бесарабски фронт“, чрез което ни информира за реалната ситуация в Украйна. В момента е директор „Вътрешна комуникация“ на кинофестивала „Око“, етнофотограф, военнослужещ от Националната гвардия на Украйна. Работил е в търговски компании като директор и главен мениджър.
Съвместната им фотоизложба с Румен Сарандев представя общо 40 фотоса. Озаглавена „Война през два обектива: Там, където мълчанието крещи“ показва Украйна и украинците през погледа на Барон. Снимани през юни 2024 г. в районите на Одеса, Миколаев и Херсон, снимките са част от проекта „Стъпка по стъпка обратно към нормалността или животът продължава по украински“. Заснети заедно с фоторепортера Румен Сарандев и журналистката Доротея Николова, снимките показват как малките ежедневни детайли, които не забелязваме и приемаме за даденост, крепят духа на украинците. Как се мотивира тяхното разбиране, че животът трябва да продължи по най-добрия начин въпреки войната. Експозицията е картина на разрушения, но в нея проблясват малките цветни парчета от куража и жаждата за живот на украинците. Фотоизложбата е до днес и може да бъде видяна във фоайето на кино „Люмиер“.
– Изложбата фронтови снимки ли представя?
– Нямахме право да отидем на фронтовата линия. Снимахме ги по време на военно обучение на полигона близо до фронта, но също и в тила. Запечатали сме последиците след ракетните атаки, а също и няколко снимки как нашите украински българи посрещат своя загинал герой в селото. И как цялото село Чушмелий посреща ковчега – паднали на колене. Всеки от нас като фотограф има своя поглед, своя стил. Искахме да покажем как българинът, живеещ в Украйна, вижда войната и как българинът от България вижда нейните последици.
– Тук нерядко се говори, че украинците вече са изтощени, не им се воюва, не искат да постъпват в армията?
– Ако беше така, досега щяхме да се предадем. Устоявахме, устояваме и сега – да се примолим на врага: Хайде да си ходим. Но войниците ни стоят. Тежко е, изморени са, но ето – как аз намирам сили. Постоянно си повтарям: Бях близо до фронта, видях очите на нашите защитници, момчета и момичета. Как те се справят? Аз как да се самосъжалявам. Колкото и да помагах като доброволец по различни начини – и на войници, и в тила, това беше малко. Затова реших да се запиша в армията. Знам, още по-тежко ще става, но никой от нас не иска да се предаде. Искаме да защитим нашите земи и това не ни дава право да отпуснем ръце и да кажем: Изморени сме.
Фото Олександър Барон
– Има ли български села под ботуша на руснаците и бесарабски българи, които са мобилизирани срещу украинците?
– За щастие руснаците не стигнаха до Бесарабия, но в Украйна имаме не само бесарабски българи. Имаме таврийски българи, херсонски също. В Миколайв има район Терновка, там са таврийските българи, които в момента са под окупация. За съжаление, почти нямаме информация оттам, защото те са под тотален контрол и тотален риск за своя живот. Но знаем как руските окупатори постъпват с окупираните територии. Нямам съмнение – ако там са останали младежи, които могат да бъдат изпратени, вярвам, че ги изпращат на фронта. Може би не веднага, защото няма да са сигурни, че те ще изпълняват заповедите, но рискът, страхът да останеш жив, са механизъм за принуда да те заставят да направиш каквото те искат, а не каквото ти искаш.
– Ти в Одеса ли живееш?
– Да. От много години живея в Одеса.
– Какво бомбардират руснаците, какво избягват? Все пак Одеса е един от емблематичните градове на културата. И руска, и украинска, смесен град с много етноси. Не ми се вярва да действат както в други градове, изравняват ги със земята.
– И ние мислехме, че имат специално отношение, може би през 2022 г. и през 2023 г., докато не паднаха ракети в самия център на града. Отначало взривиха една централна катедрала, но тя не е много историческа, не е много стара. После обаче две други ракети паднаха в самото сърце на Одеса. И бяха разрушени исторически сгради. Стари къщи – едната сграда е музей, Домът на учените, другата е жилищна в Стария град. Преди една година тя беше реставрирана – много красива, изглеждаше както е била преди 100 години. Сгради от XIX век. Руските агресори нямат особено чувство да опазят историческите наследство и култура. Докато вярват, че ще постигнат своите цели да завземат нашия град, няма да го пипнат. Но когато разберат, че губят Одеса, те могат и да направят всичко най-лошо. Запитахте къде бият? Бият по морското пристанище, по енергообекти – електромрежи, за да изключат тока в целия град. Да внушат в умовете на хората страх, неизбежност. Разчитат, че ако се наплашим, ще искаме от нашата власт: Хайде да седнем да преговаряме, не издържаме вече. Не можем без ток, уморихме се да седим на студено… Но ще останат излъгани. От всяка ракетна атака ставаме по-яростни, по-устойчиви на трудностите.
– В Одеса има и други етноси, различни от украинските. Руснаци, татари…
– Имам приятели кримски татари. През тези 3 години в Украйна се оформи политическа нация. Получиха се обединение, сплотяване и затова казвам: Тези руснаци в Одеса, тези татари, азербайджанци, които се считат за част от тази държава, са украинци, не по етнически произход, а като политическа нация. Те искат да защитават своята държава и се обединяват. Аз например се считам за украинец с български произход, но най-първо съм украинец. Това обяснява защо не съм тук, а останах в Украйна.
– А тези села, които руснаците бомбардират, там младежите влизат ли в армията, или гледат да издраскат нанякъде?
– Всеки си има таван на своя страх. Има и такива, които гледат как да заобиколят, как да избягат. Има такива, които се записват доброволци. Познавам мои приятели, които бяха извън Украйна, но се завърнаха и се записаха в армията. Сега воюват.
– Откъде се завърнаха?
– Пътуваха по моретата, работеха като моряци на кораби. Поне моите приятели, за които говоря, можеха да си изкарват много добри пари в морето, а съпругите им можеха да емигрират в Европа и семействата им да се съберат там. Но не, те се върнаха в Украйна и се записаха и воюват. Имам приятели с по 6, по 8 деца – и те са на фронта. Чувал съм ги да казват: Не искам моите деца да живеят в окупирана земя, да растат в атмосфера на диктатура. Абсолютно тотална, фашистка атмосфера.
– Като загине някой от семейството, украинците не се ли отчайват, не се ли чувства обезверяване?
– Имаме много примери, когато майката или бащата на загиналия войник получават от държавата парична компенсация и идват, дават тези пари да се закупят дронове, войниците в неговото подразделение да закупят това, от което имат нужда. Казват: Поне вие да останете живи. Нима това не показва обратното на обезверяване?
– Каква е масовата психоза? Не е ли да се отиде на преговори: Каквото взели – взели?
– Не. Масовото мнение – не говоря за абсолютно всички – има и такава част, които още очакват руснаците, но основната маса си казва: Платихме много висока цена, тя не ни дава да седнем и да предадем тези, които вече се пожертваха.
– Как успявате да поддържате нормален живот в Одеса? Учениците да учат, магазините да работят, да се снабдяват със стоки?
– Магазините не работеха само в началото, когато почти всички вносни стоки се докарваха по въздушен път и с кораби. В началото на войната всичко спря. Трябваше време да се пренастрои снабдяването, като премине на автомобилен превоз. В магазините нямахме продукти, но това беше кратко през 2022 г. Сега всичко работи. Почти всяко училище има бомбоубежище. Ако няма убежище, в което да е направен ремонт, децата работят онлайн. Училището трябва да гарантира условия, че ще опази децата. Завие ли сирената, всички се спускат в убежището.
– Как устройват подземните си укрития?
– Използват мазета. Прави се вентилация, ако няма. Ако тече вода, се подменят тръби и части, за да стане сухо. Белосват стените, а за детските градини ги изписват рисунки, за да бъде по-весело на детето. Монтират рутер за интернет в залата.
– Ако ударят сградата, ще ви спаси ли това подземие?
– Ще те спаси, ако бомбата падне наблизо. В апартамента биха се пръснали всички стъкла, а осколките им предизвикват най-големите поражения. Ако ракетата падне върху сградата и са се срутили всичките ѝ етажи, едва ли ще успеят да изровят хората живи. Трябва да имаш въздухопровод за кислород и достъп до вода. Нужни са няколко дни, за да разчистят всички отломки и да намерят дали някой е оцелял.
– Имат ли достатъчно техника за рязане, за разбиване, за изнасяне на боклука?
– Не знам дали е достатъчна. Покрай проекта за изложбата с колегите от Варна снимахме и пожарни служби. Видяхме колко са обезпечени и колко героизъм им е нужен. По техните правила пожарникарите нямат право да идват на обекта да спасяват по време на въздушна тревога. Но те нарушават правилата, влизат, за да спасят затрупаните хора. Имаме пример: руснаците бият на едно място, идват всички – спасители, пожарникари, спешна помощ. След 10 мин. на същото място бие втора ракета. И загиват. Спасителите го знаят и въпреки това идват.
– Как се подготвя Одеса за зимата?
– Предприемат се мерки, но си даваме сметка, че ако агресорът успее да повреди важните обекти – генерация, електрозахранване, това, което имаме, няма да стигне. Всеки алтернативен вариант е недостатъчен. Генератори – да, ще ги захраниш с гориво. Но как да бъда автономен, ако живея в жилищен блок на висок етаж? С генератор не можеш. Трябват ти големи батерии. Но колкото и да са големи, ще свършат. Трябва да ги презаредиш. А ако дълго време няма електроснабдяване, как ще ги заредим? Пак ще седим без ток. Купуват слънчеви колектори, употребата им се разраства. Но нямам статистика за този процес.
– През зимата в студа не настъпват ли отчаяние, песимизъм?
– Трета година живеем така. Има време през зимата, когато сме по няколко дни без ток и без вода. Най-яркият ми спомен от миналата зима: спря токът в района – не работеше интернет. Не можеш в сайта да прочетеш къде е паднала ракета, не можеш да работиш. Трябва ти допълнително автономно устройство, за да поддържаш връзка с целият свят. Но отчаяние няма. Започваш да измисляш, да търсиш начин да възстановиш нормалното си съществуване.
– Край море сте, климатът на Одеса е по-мек.
– По-мек е, но въздухът е наситен с влага. Когато през зимните месеци имаме гости от Киев, те гледат прогнозата, че в Одеса няма да е хладно. Обаче при този вятър и тази влага във въздуха разбират, че комфортната температура е съвсем различна. Когато паднат до минус 4–5 градуса, за Киев това е нищо. Обаче в Одеса е трудничко да го издържиш.
– Слушам коментари, че руснаците хвърлят неподготвени млади хора на фронта като месо. Как върви подготовката на украинците за фронта? Въоръжени ли са достатъчно?
– Трудно е да го определим съвсем точно. Може да се подготвяш физически, да си подготвен и със снаряжението, но психически да не бъдеш подготвен. В Украйна не знам случай някой да е пратен на фронта, без да е минал цялостна подготовка. Аз минах през нея – сглобяването на отделение, взвод, рота и нагоре става по нови начини, по нови стандарти, по натовския опит и много ми харесва това, което видях.
– Колко време ви подготвят?
– Минимум 40 дни. Моите колеги, които се готвят за работа на фронта, след тези 40 дни, бяха пратени в Англия. Там ги обучават. Други се обучават в Италия, трети – в Германия. На фронта въоръжението е основно с калашници. Видях и украински нови стандарти, и натовски стандарт, но те са малко като количество, а при нас имаше големи складове със стари калашници. Особено важно е да има снаряди за далекобойната артилерия, далекобойни ракети, за да унищожим техните складове за оръжие. При тях да има липса с какво да стрелят, особено на снаряди. Моят приятел българин, който сега е в Харков, разказва, че там постоянно ги бомбардират. До Одеса не могат да стигнат с артилерия. Далече сме. Трябва да пускат големи ракети, а тях има време да ги видиш и да предупредиш хората.
– А и са скъпи. Но тия планиращи бомби, нямам обяснение как украинците се съпротивляват, всичко помитат.
– Това са военни умения. Имаме и загинали, но оцеляването зависи от умението – как да се окопаеш, как да се скриеш, да намериш убежище за всякакви случаи. Тези неща влизат в подготовката.
-– Пристанището унищожено ли е?
– Функционира. Преди няколко месеца удариха пакистански кораб. Бият, за да наплашат собствениците, които изпращат своите кораби през т.нар. „зърнен коридор“. Постоянно бият по пристанище Измаил, по пристанище Рени, защото пътят за корабите през Дунава постоянно работи. Бият, но продължава да работи. Ние сме далеч. Скъпо е да биеш всеки ден по десетки цели с ракети. Сега натрупват големи ракети. Кога ще ги използват – не знаем. Подготвят скрита карта за преговорите – да ни принудят на отстъпки.
– Какво очаквате от Тръмп?
– Аз лично – нищо хубаво. Успокоява ме единствено, че в Щатите има силни институции и може би няма да му дадат да направи големи глупости. А Европа, като че ли се успива. Вярно е, строят заводи. Германците строят, но това изисква много време и е дълга инвестиция в бъдещето. А ние днес трябва да имаме с какво да се защитаваме. Строим, защото разбираме, че не трябва да зависим от друг. Партньорите ни се колебаят – днес искат, утре не искат. „Да помислим, чакаме друг да ни даде, пък тогава ще ви дадем, уж във всеки момент…“ Но докато се колебаят, загиват нашите най-добри защитници и войници. Най-боеспособните.
– Чувам, че балансът със снарядите е почти 2 към 1 за руснаците, но е бил 10 към 1.
– Беше. Но освен баланса на снарядите имаме и баланс на жива сила. На някои участъци от фронта, доколкото четох, те имат значително превъзходство и трябва да успяваме да ги спираме.
– В самата Одеса има ли културен живот?
– Има. През тази година в центъра на града в рамките на „Седмици за националната култура“ имахме два минифестивала на българската култура. Пак там беше Денят на будителите. В Градската градина имаше малък концерт. Театрите работят, кината също. Но навсякъде предупреждават, че ако започне въздушна тревога, всичко спира и се спускаме в бомбоубежището. Такъв случай имахме в Миколайв, в Драматичния театър. В укритието направили сцена. Свири се въздушна тревога и хората се спускат в убежището, трупата също – там продължава да играе.
– Какво кара българските украинци да защитават Украйна. Ако Русия завземе български села, няма ли за тях да е същото?
– По съветско време видяхме как ни асимилираха, как ни русифицираха. Забраняват да изучаваш родния си език, навсякъде трябва да се говори на руски. Знаем как след окупацията в Неделните български училища те дойдоха и свалиха портретите на българските герои. На това място увиснаха портретът на великия Путин и руският трикольор. В пределите на Украйна всичко продължава, сега – онлайн фестивали на националните култури, запазват се националните традиции. Преди няколко дни видях, че пуснаха голям брой етноколективи, които аз познавам, защото ги снимах преди войната. Операта в Одеса също работи. Има осветление. Не знам какъв е репертоарът, отдавна не съм ходил. Но театърът си работи. В Одеса имаме и други театри, които не затварят вратите си.
