След Северна Македония Виктор Орбан стъпва здраво и в Сърбия.
Тези дни имах възможност да поспоря с колеги и други интелектуалци от Република Северна Македония. Разговорът се въртеше около победата на Доналд Тръмп на президентските избори в САЩ и как това ще се отрази на регионалната политика в района на Западните Балкани. Единодушно бе мнението, че промяна в поведението на местните политически лидери и държавници ще има, но какво ще бъде то – тепърва ще се види. Имаше и крайни мнения, че едва ли не още от първия ден новата американска администрация ще се захване с въпросите на Балканите, в това число и да намали влиянието на Русия в региона, а и да тури ред в спора между Белград и Прищина.
Очевидно е вълнението, с което се градят предположенията за това, как ще тръгнат нещата около нас. Слушайки ги, за пореден път си дадох сметка за това колко ние, всички на Балканите, сме
жертви на комплексите на хора от малките народи и жители на малките държави
Все си мислим, че нашият проблем е най-важният и най-неотложният, който Великите сили при всяка промяна трябва да включат в своите приоритети. А това, че по този начин показваме готовността си да бъдем зависими и да чакаме решения отвън и „отгоре”, някак си ни убягва. Цялата ни геополитика на мястото, на което историята ни е опредила да живеем, се свежда до това да се ориентираме спрямо ветровете, които духат я от Запада, още повече – отвъд океана. И най-голямата държавническа храброст на политиците ни е да вдигат платната на държавния кораб, за да хванат вятъра, който дори още не е задухал. Доналд Тръмп още не беше изпил докрай шампанското си от победата и доста персони от политическите елити у нас и наоколо вече дадоха знак, че са готови да посрещнат новите предизвикателства, дори че имат някакъв принос за тях. В интервю по време на изборите в САЩ шефът на кабинета на Тръмп от първия му мандат на въпроса на български журналист къде на бюрото в Овалния кабинет е стояла папката с темата „България” отговори леко иронично, леко поучително, че такава папка май изобщо не е имало. Просто президентът на Съединените щати гледа много по-широко на света и ако има отделни държави, които имат своите „папки” на бюрото му, това са Китай, Русия, Тайван и Израел, да речем. Просто и ясно.
Такива едни мисли се въртят в главата ми, когато реших да направя преглед на резултатите от неотдавнашното посещение на сръбския президент Александър Вучич в Будапеща и срещите там с домакина му – премиерът на Унгария Виктор Орбан. Всъщност разговорите между двамата бяха част от по-широка програма с участието на министри от двете правителства. Бе проведено заседание на Съвета за стратегическо партньорство между двете държави, както и бяха подписани общо шест двустранни договора и споразумения за развитието на политическото, икономическото и военнотехническото сътрудничество между тях. За конкретните им параметри ще стане дума по-долу.
Но най-впечатляващото в поведението и на двамата събеседници бе задоволството, което изпитват от „новата ситуация в света”, настъпила с промяната на властта в Съединените щати. Срещата на Орбан и Вучич бе само седмица след 5 ноември и, както се казва, оттатък океана още брояха бюлетините от изборите, а унгарският премиер вече не криеше задоволството си от всичко, което вече се беше случило. „Това, което е ново, е новата ситуация в света. Ние я наричаме нова реалност, предизвикана от изхода на американските избори. Сега успешни ще бъдат онези сили, които до този момент бяха потискани”, заяви Орбан след разговорите си с Вучич. И добави: „На новата реалност ние ще отговорим със задълбочаване на сръбско-унгарските отношения.
Сигурността трябва да получи ново значение в новата реалност
Не може да се отрече, че Виктор Орбан има самочувствие и че то ще нараства все повече с приближаването на 20 януари, когато Доналд Тръмп ще влезе отново в Белия дом. Унгарецът бе може би първият, който изпрати поздравителна телеграма до Тръмп, когато все още победата му не беше напълно сигурна. Това носи риск, но напълно пресметнат. Орбан няма повече какво да губи, след като се превърна в ужасното дете на Европейския съюз и попадна в един вид „санитарен кордон”, за какъвто толкова се говори сега у нас. А категоричният характер на успеха на новия американски държавен глава очевидно му вдъхва надежда, че от „досега потиснат” той ще се превърне във фактор не само в страната си, но и в региона, а защо не и в Европейския съюз. И вероятно ще вземе своя „реванш” в отношението на партньорите си от ЕС, повечето от които гледаха на него като на един странник и проводник на чужди интереси, на когото мястото му не е сред тях. Дори това да е само хипотетично, си заслужава човек да го отбележи.
И Орбан, и Вучич не скриха и никога на се крили задоволството си от своето партньорство. Унгарският премиер беше може би единственият лидер на страна – членка на НАТО и на ЕС, който поддържа толкова редовни и тесни връзки с Белград по време на целия период на санкции от страна на Брюксел и Вашингтон към Москва, в които Вучич отказа да се включи. И тези двустранни разбирателство и близост между Будапеща и Белград, между Орбан и Вучич, май надхвърля рамките на доброто съседство, прилича повече на
демонстрация към всички, които недолюбваха унгареца, пък и сърбина
Заседанието на Съвета за стратегическо партньорство, проведено сега в Будапеща, бе второто поред и това няма да бъде краят. Чрез реализацията на това партньорство със страна – членка на НАТО и на Европейския съюз, Унгария ще държи Сърбия близо до двата съюза, без това да нарушава разбирането на Вучич за невъзможност поне засега страната му да се включи в Алианса. И в същото време да държи сметка за готовността на Брюксел да приеме Сърбия като пълноправен член на ЕС с аргумента, че се ползва с високото доверие и има отлични всестранни връзки с държава – членка като Унгария. За Орбан пък цялата тази ситуация е просто реализация на идеята страната му да върне и материализира влиянието си в района на Западните Балкани и особено върху най-краткия път от Централна Европа към топлите морета на юг, преминаващ през Сърбия, Северна Македония и Гърция. Ах, тези някогашни империи никога не забравят, всичко помнят и обновяват. Неслучайно Орбан заяви, че „двете страни трябва да се опитат да възстановят пропуснатите възможности в историята”.
Орбан опредмети влиянието си край Вардар, като даде заем на Скопие от петстотин милиона евро, който скоро може да стане и цял милиард. На Вучич обеща да реши всичките му енергийни и инфраструктурни проблеми, в това число и да съхранява по-голямата част от запасите на природен газ на своя територия. Няма да е никак чудно, ако Белград наистина се включи в изграждането на ядрената електроцентрала Пакш в Унгария и получи част от нейната собственост, след като самият Вучич поиска 10–20% от нея, посочвайки сумата от около 150 млн. евро срещу това. Ще бъдат изграждани далекопроводи в т. нар. Панонски коридор, които да улеснят обмена на енергия между двете държави. Скоростната железница, която ще свързва двете столици Будапеща и Белград, се очаква да тръгне през пролетта на 2026 г., като разстоянието ще се изминава само за 2 ч и 40 мин. „Представяте ли си, само за два часа и четиридесет минути?”, театрално възкликна Вучич. Представяме си, защото вече сме имали възможност да ползваме такава услуга в други страни на ЕС и трябва да признаем, че инвестицията си заслужава. Определени бяха и
параметрите на военнотехническото и полицейското сътрудничество
между двете държави, както и редица други съвместни проекти. Неслучайно накрая, очевидно доволен, сръбският президент, обръщайки се към Орбан, заяви: „За нас всички проекти с вас в енергетиката, в транспорта, в икономиката, полицейското и военното сътрудничество и взаимната подкрепа на политическата арена са от голямо значение. Благодарим ви, Викторе!”.
Както се казва, за всекиго по нещо.
