Владислав Христов е роден през 1976 г. в Шумен. Работи като журналист и фотограф. С творбите си е получил широка международна известност. Поезията му е публикувана в литературни издания като Granta, Cider Press Review, Drunken Boat и др. Отличия в конкурси: за кратка проза, за хайку, включително и на Международния конкурс Cherry blossom (2011), голямата награда Basho-an (2020) на Музея „Башо“– Токио; първо място на конкуса Аkita (2021) – Япония. Шест поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Член e на Световната хайку асоциация и на The Haiku Foundation. Публикации в изданията на американската хайку асоциация Frogpond, Световния хайку клуб World Haiku Review, Simply Haiku, The Heron’s Nest, Мodern Haiku и др. През 2016 г. негово хайку влиза в обучителната програма на университета „Кумамото“ – Япония. Съставител е на първия учебник на български „Основи на хайку“. Текстовете му са превеждани на 18 езика. Има 12 издадени книги.
– Във време на еуфория за красивия Запад и масова емиграция с илюзии за просперитет ти написа горчива книга – „Германии”, отрезвителна и прогностична.
– След 1989-а мнозина наши сънародници тръгнаха да си търсят късмета и да се устройват в по-богатите от нас и по-добре функциониращи в социално отношение страни. Но не е било от еуфория, а най-вече по икономически подбуди. Ако някой е разочарован от Запада, трябва първо да търси причините у себе си. Ако не е свикнал на труд, а предпочита балканските тарикатлъци, нормално е животът в цивилизована държава да му се види черен – в България много по-лесно минаваш между капките. Аз съм против демонизацията на колективния Запад, демокрацията и либерализма, като им приписваме, че са причина за незавидното положение, в което се намира нашата държава. Върху това демонизиране стъпва цялата хибридна война. Притеснява ме сегашната еуфория по отминалите мракобесни години на тоталитаризма, възобновяването на култа към личността, нормализирането на диктатурите, оправдаването и подкрепянето на войните, фалшивото миротворство.
– Литературата и световният ред – има ли потенциал съвременната литература да го променя?
– Литературата работи на микрониво, тя променя мислещите личности. Масата я променят технологиите, възпламеняват я политиците и все по-малко – културата. Водим живот, който ни автоматизира, прави ни тамагочита – хора, живеещи в немислене, в скролване на нюзфийда във Фейсбук. Водим формални и безсмислени разговори. Съвременният писател първо трябва да намери мислещи хора и след това да ги опитомява бавно и търпеливо, както Малкият Принц опитомява лисицата.
– Литературният скандал – конструктивна или дегенерираща роля играе в културния ни живот?
– В българската литература всички сме си баджанаци. Малка и предвидима е литературната ни среда, скандалите губят очарованието си. Литературата ни е сепарирана на групи и групички за „взаимопомощ”, те са групи по интереси. Гравитират около издателства, около писателски съюзи или се обединяват за кратко покрай конкурс. Предпочитам да съм самостоятелна бойна единица. Издава ме малко и независимо издателство, в което не съм под натиск от каквото и да били естество.
– Фотографията – другото изкуство, което работи с детайли и метафори – как навлезе в него и каква е твоята кауза там?
– Моето писане минава през наблюдателността. Фотографията е преследване на моменти, риболов – хващаш голямата риба не да я изпържиш, а да я пуснеш на свобода. Нужно е да осъзнаем преходността, да се откажем от идеята за вечност. Илюзията, че чрез творбите си ще си осигурим безсмъртие. Тази осъзната ефимерност помага и при литературата, и при фотографията. В моите фотографии търся съучастието. Докосващите кадри правят зрителя съучастник.
– Имаш немалко български и международни награди. Как се отнасяш към тях?
– Те са надбягване със самия себе си. Изработил съм си имунитет от вредното им влияние. Българските награди в повечето случаи се разминават с литературната стойност на наградената творба, при тях външните фактори и лобирането често са определящи. При световните награди няма как да бъдеш отличен по шуробаджанащина, при анонимен конкурс, в който участват 30 000 автори от 60 държави. Ето защо, когато спечеля международно признание, удовлетворението ми е налице – наред с моето име се изписва и името на България. Имаме немалко талантливи поети, повечето обаче имат скрупули и не излизат от собствиния си вътрешен пашкул, нямат смелостта, а и потребността да се заявят в чужбина. Подобно мислене е една от причините никой да не познава литературата ни отвъд Калотина.
– Последната ти поетична книга „Пойни птици” се опитва да обговори войната през природата, възможно ли е това?
„Пойни птици” е част от по-дълъг метатекст, започнал от стихосбирката „Комореби”, който възнамерявам да завърши с предстоящата ми книга „Маслен нос”. Тази трилогия е част от експеримента ми да пиша като наблюдател на природата, като учен с лупа в ръка, който изследва насекомо. И ако в природата е валиден вълчият закон за доминация на по-силния, в човешкия свят не би трябвало да е така – все пак парадираме да сме цивилизовани същества, в които разумът, а не инстинктите управляват.
– Как започна твоето приключение в казармата.
– Бях запасен офицер, постъпих в армията през 2000-та година след завършването на висшето си образование. Първата част от службата ми мина в Националния военен университет „Васил Левски“ – Велико Търново, а втората в поделението „Пясъка”, намиращо се в близост до Аспаруховия мост във Варна. В това поделение имах зачислен взвод с матроси, преподавах им в дневните редовни занятия, освен това ги подготвях и за клетвата. Незабравими случки имаше много, но една ще помня винаги. Един от матросите беше гайдар, завършил музикалното училище в Широка лъка. Молеше ме всеки ден да му съдействам родителите да му донесат гайдата в поделението. Отказвах с довода, че още не е положил клетва и уставът не разрешава подобно нещо. Въпреки всичко се свързах с родителите му и по време на едно мое нощно дежурство те донесоха гайдата. Извиках матроса, радостта му беше неземна. Седна на една пейка и засвири, цялото крайбрежие се изпълни с музика, сякаш Балканът беше слязъл при морето.
Относно връщането на наборна служба мисля, че като членове на НАТО не би било подходяща практика. Но да има предмет в гимназията „История на войните” не е излишно. Първото условие да не ги оправдаваме е да познаваме техните история и генезис. Всяка война ни засяга, дори да не сме пряко въвлечени в нея. Добре би било да има и предмет „Хибридни войни и предпазване от манипулации” – жертвите от тях надминават жертвите от всяка друга война.
– Немалко български писатели призовават за незабавно „мирно решение“ на войната в Украйна и Близкия изток. Къде е границата между истинския хуманизъм и двуличието?
– Конфликтите в Украйна и Близкия изток ни принудиха да се самоопределим и да заявим позиция. Когато някъде биват избивани човешки същества, едва ли има кауза и идея оправдание. За постигане на мирно решение и развръзка често е необходимо страната агресор да претърпи капитулация. Развяването на миротворски знамена е поза, а не реална съпричастност. За агресора мир означава нападната страна да вдигне белите знамена и да бъде превзета. За жертвата мир значи агресорът да се оттегли и да отиде на международен съд, понасяйки последствия.
В България и в Европа текат тревожни процеси – популярността на крайнодесните псевдопатриотически формации повтаря процесите, завладели Стария континет преди Втората световна война. Изходът е повече информираност, по-малко първосигнални реакции, базирани на непроверени факти, разпростанени с пропагандна цел. Години наред в страната ни тече умишлено опростачване на населениието и подмяна на ценностите. Неинформираният човек е лесен за манипулиране. А диктаторите и агресорите избуяват именно върху почвата на глупостта.
