Спектакълът „Медея”, режисиран от Деклан Донелан в Народния театър, е сред открояващите се събития в театралния сезон. За да отбележим находчивата намеса на режисьора в текста на Еврипидовия оригинал, нека се върнем към това, с какво пиесата, писана преди 24 века, се е доближила до съвременните човек и зрител. За разлика от своите предшественици в жанра Еврипидовите герои пренасят сблъсъка на противоположностите не само между персонажите, но и вътре в душата им.
Медея в името на любовта е зачертала пътищата към родината си – убила е брат си, за да последва Язон, но в Коринт се чувства чужденка във враждебна среда. Дали тази среда не се усеща и днес за мнозина жители на големия град – едни като вътрешни емигранти, несъгласни със средностатистическия манталитет, а други – пришълци мигранти, нерядко посрещани с мълчалива подозрителност и неприязън.
Донелан е спазил структурните особености на оригинала в основните опорни точки – завръзката, развръзката. Кулминацията е осъщественото убийство на съперницата и баща й Креон – разказано от слугата, включвайки върховия момент – това на децата. Находчиво решение е ролята на мълчаливата публика – режисьорът й отнема столовете в залата и я превръща в персонаж от пиесата. Зрителите неслучайно са прави, наобиколили неголяма сценична арена – средата на човешкия кръг, който по своя замисъл изпълнява ролята на Хора в античната трагедия.
Диалозите вървят радиално през и вътре в публиката, което доближава пиесата до античната й структура и същевременно я осъвременява. Сценографията се оказва опростена, защото е функционално минимализирана. Медея на Радина Кърджилова, гледана очи в очи, убедително внушава състояние на екстаз и лудост, въпреки че на моменти проблясва прекалена приповдигнатост. Да, героинята й постига почти физически лунатизъм, съчетан с чудовищна, но могъща, безпощадно добре сглобена логика, породена от ревност и жажда за отмъщение.
Има кълнове на полифоничност – Язон, Креон, Медея, са със своя истина и обяснение, които изглеждат равнопоставени. Драмата е, че Еврипид опровергава философа Питагор, несъгласен с тезата: Постъпвай както искаш, никой не може да те съди. На Еврипид публиката не присъжда първа награда в състезанието по драматургия, защото е променил древногръцкия мит – преди него сюжетът е гласял, че детеубийците са граждани от полиса.
Еврипид прехвърля престъплението в ръцете на майката, като превръща външния конфликт във вътрешен. Но и днес трагическата вина на детеубийството едва ли би била тълкувана еднозначно като могъща стихия на неуправляема страст. В съвременния свят, когато цената на човешкия живот е несравнимо по-висока, прочитът може да стане трудно приемлив, ако не отбележим с апостроф, че от обществото на древногръцкия полис ни делят 24 века. Безпощадната истина, че у човека са заложени животното и звярът, прави тълкуванието на Донелан истинско прозрение и предчувствие: предателството и вероломството ще се сблъскат с волята за съпротива с не по-малка сила на чудовищност, защото пристрастието към справедливост е непреодолим архетип и днес в човешката душевност.
