Автор: Светломира ДИМИТРОВА
Бисера Йосифова е изявен български изкуствовед, бивш заместник-министър на културата и директор на Националната художествена галерия, а от близо 2 години е изпълнителен директор на Националния дарителски фонд „13 века България”. Наред със своята компетентност тя е доказала и твърдия си характер при отстояването на позиции в защита на каузи, свързани със съвременното изкуство и културно-историческото ни наследство. Преди 20 години Бисера Йосифова напусна поста на заместник-министър на културата заради скандал. И попречи сградата на днешната Национална галерия „Квадрат 500” да бъде превърната в турски хотел, а безценните произведения от Галерията за чуждестранно изкуство да декорират интериора му. Поводът да се срещнем с Бисера Йосифова е Денят на дарителството (6 декември) и същевременно коментираме и неприятностите около недоразумение при първоначалното присъждане на наградата „Роман на годината” за 2024-та. Писателката Елена Алексиева отказа наградата за своя роман „Вулкан”, след като стана ясно, че Борис Минков, редактор на романа, е и член на журито, като не се е съобразил с подписаната от него декларация за конфликт на интереси.
– Госпожо Йосифова, как се стигна до гафа при присъжданата награда „Роман на годината”?
– Много съжалявам, че тази книга не взе приза, защото тя е прекрасна. Съжалявам най-вече заради авторката Елена Алексиева, която е от най-значимите български белетристи, и като един достоен човек преглътна обидата от това недоразумение при журирането. Открай време членовете на журито, които тази година се оказаха до един хабилитирани лица, попълват декларация за конфликт на интереси, без да спазват правилата, вписани в нея. Като редактор на дадена номинирана за наградата книга и като си подписал такава декларация, е трябвало поне да излезеш при гласуването. Управителният съвет към Фонда вече прие преработен вариант на Устава с допълнителни декларации, които биха предотвратили бъдещи нарушения.
Давам пример с опасностите, които крие неправомерното прилагане на изкуствения интелект, който навлиза в различни области на културата. Както стана с наградата за поезия на конкурса „Веселин Ханчев” в Стара Загора, в който един млад поет си призна, че е ползвал изкуствен интелект, за да експериментира. Затова сега допълнихме Устава с изискване за декларация за авторски права. Смятам и че възнаграждението за „Роман на годината” трябва да се увеличи. Всъщност сумата от 11 хил. лв. е най-висока в сравнение с всички литературни награди в България. Видно е, че интелектуалният труд у нас е много подценен.
– Как стана така, че фонд „13 века България” е единствената подобна институция, която остана след промените от 1989 г.?
– Фондът е изключително специфична институция. Създаден е със закон от 1981 г. за честването на 1300 г. на България. Той има някои поправки, но същността му си остава. Фондът е единственият от национален мащаб – и преди, и сега. Иначе има всякакви дарителски фондове с различни мисии. Но законът както подпомага, така и спира фонда за някои дейности. Например до неотдавна ние не бяхме в регистъра на културните институти. Колосална културна дейност е извършена за тези години, а не можехме да кандидатстваме по някои проекти, защото по документи за допустимост не съответствахме на съвременните изисквания. Това не е пропуск, просто времената се менят. Нашето законодателство вече се хармонизира с европейското. Другата специфична характеристика е, че Фондът частично се финансира от държавата чрез Министерството на културата, чийто бюджет зависи от Министерството на финансите. А субсидията за дейността на Фонда не е актуализирана от 12 години, защото 226 000 лв. преди 12 години са едно, сега са друго. Затова компенсираме с проекти. Имаме и друг вид финансиране, което идва от дарения, имаме собствени партиди, а по закон трябва да генерираме пари чрез наеми от дарени и собствени имоти. Средствата ни са в банките, но те не дават лихви. А само допреди няколко години фондът се е издържал само от лихви. Голям удар за Фонда бе фалитът на Корпоративна търговска банка, където потънаха безвъзвратно милиони и то във валута. От друга страна, нямаме право на търговска дейност. Ако издадем книга, не можем да я продаваме.
– В същото време фондът стопанисва недвижимото културно наследство. Как става това?
– То е собственост на държавата, но ние го стопанисваме и сърханяваме. Печелим проекти. Етнографският комплекс „Хаджиданчови къщи” в Сливен е в процедура за реставрация. Става бавно, но по всички правила за архитектурна ценност от местно значение. Същите действия, но в по-напреднала фаза предприехме и със Сарафската къща в Самоков, възрожденски обект от национално значение.
– Как вие стигате до донорите и те до фонда?
– В България донори трудно се намират, защото няма регламент за облекчаване на данъците на дарителите. А има достатъчно патриотично и алтруистично настроени заможни хора. И все пак в моите представи дарителите са идеалисти, които дават на ползу роду. Ето, седалището на Фонда е в къщата на един такъв дарител – проф. Васил Геров, европейски възпитаник, който е дарил всичко на българската държава. Да не говорим какво е създал. Бил е меломан, уважавал е изкуствата. Технократ по професия, но широко скроен човек, който се връща в България като много други. Проф. Геров е създател на катедра „Хидравлика” в Техническия университет и един от основателите му. За 120 години от рождението на проф. Геров ще го почетем и ще поставим негова паметна плоча в родното му село Скалско. Платили сме, чакаме одобрението на администрацията от Дряновската община.
Подобен е случаят с паметната плоча на друг голям дарител на Фонда – Вера Ганчева. 80-годишнината є мина преди 2 години. Плочата е готова, но нямаме разрешение да я поставим, макар че Столичният общински съвет след дълго протакане през юли одобри проекта.
