България беше внимателна в отношенията със Северна Македония, докато новите власти в Скопие преминаха всички граници в обидите си към нас.
Този трус се очакваше. Смяната на властта в Северна Македония беше толкова предвидима, че на президентските и парламентарните избори на 9 май никой не се изненада на убедителната победа на ВМРО–ДПМНЕ. Настъпи ново време в отношенията ни със Северна Македония, белязано от агресивна вербална кампания срещу България и нейната позиция относно европейския път на Скопие. Управляващите от новото коалиционно правителство, особено от партията ВМРО–ДПМНЕ, пренесоха в изявите си пропагандно-патриотарската напомпаност от предизборната кампания. А премиерът Християн Мицкоски е пример за неовладени риторика и агресия към всичко, което не отговаря на претенциите му.
С какво ще запомним годината
за Северна Македония? Първо, със сериозното разместване на политическите пластове. Изборните резултати на 9 май сложиха край на управлението на социалдемократите, започнало през 2017 г. в резултат на т.нар. „Шарена революция”. Това е период на опит на премиера Зоран Заев, а по-късно и на наследника му начело на партията и на кабинета Димитър Ковачевски да изведат страната на евроатлантическия интеграционен път. На 1 август 2017 г. в Скопие бе подписан Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република Македония и България, който „постла” развитието на двустранните ни отношения. Година по-късно – на 18 юни 2018 г., Република Македония подписа договор с Гърция, известен като Преспански. В него основното изискване от страна на Атина, прието болезнено от македонските граждани, бе държавата да си смени името на Република Северна Македония. Но това отвори пътя ѝ към членство в НАТО.
Винаги когато Социалдемократическият съюз на Македония (СДСМ) е губил парламентарни избори, това е ставало с цената на сериозно поражение. Социалдемократите сега имат само 18 депутати в 120-местния парламент, което е най-лошият резултат на партията на бившите комунисти в суверенна и независима Република Северна Македония. Ръководството ѝ подаде оставка, тя бе приета, а за нов председател бе избран д-р Венко Филипче, бивш министър на здравеопазването в кабинет на Зоран Заев и негов личен приятел. Цялото ръководство бе подменено, но това не попречи на някои от старите партийни влъхви, особено от Скопската организация, да твърдят, че с избора на Филипче в партията се връща „селският дух” от времето на Заев, „гаранция” за следващ неуспех.
Песимистичната оценка се усилва и заради края на 5-годишния мандат на президента Стево Пендаровски. Той по дух и сърце произтича от СДСМ, но като държавен глава се стараеше да се държи като баща на всички граждани на страната. Преди 5 години той победи убедително кандидата на ВМРО–ДПМНЕ проф. Гордана Силяновска-Давкова, но тази година загуби от нея с много. Вероятно Пендаровски си дава сметка, че можеше да направи много за развитието на двустранните ни отношения, но и него го дърпаше назад лъжливата представа за патриотизъм,която все повече обхваща нови гласоподаватели и доведе и Силяновска-Давкова, както и ВМРО–ДПМНЕ на власт.
Обрат настъпи и сред
партиите на албанците
По стара парламентарна традиция те водят електорална битка помежду си, като се интересуват кой ще спечели изборите само от гледна точка на това с кого биха могли да си сътрудничат при конструирането на властта. Още в предизборната кампания от очертаващия се фаворит ВМРО–ДПМНЕ заявиха, че когато спечелят, няма да поканят Демократичния съюз за интеграция (ДСИ) в кабинета. С тяхна помощ бе стимулирано отцепването на някои фракции от ДСИ и формирането на по-малки политически формации. Четири от тях, чийто патрон е косовският премиер Албин Курти, създадоха коалицията ВЛЕН („Заслужава си”), която спечели 14 места в парламента срещу 18 за ДСИ. Но демонстративно не бе спазено неписаното, но спазвано досега правило, според което най-голямата партия на македонците кани за партньор във властта най-голямата политическа сила сред албанците. ВМРО–ДПМНЕ покани четирипартийната коалиция и състави с нея парламентарно мнозинство от 78 гласа, което излъчи кабинета начело с Християн Мицкоски. В това мнозинство влизат и 6-те депутати на новосформираната партия ЗНАМ на кмета на Куманово Максим Димитриевски, зад която наднича образът на някогашния лидер на СДСМ, премиер и президент Бранко Цървенковски.
Излизането от властта на ДСИ има няколко обяснения. Едното е незаглъхналата обида у ВМРО–ДПМНЕ от това, че в най-трудния момент през 2016 г. те отказаха да подкрепят нов кабинет на Груевски. Второ, далеч по-цивилизовано е, че новите власти в Скопие се опитват да се дистанцират от миналото на ДСИ, която произлезе от политическото крило на Армията за национално освобождение, предизвикала въоръжения конфликт през пролетта и лятото на 2001 г. Лидерите на ДСИ започнаха протести, които досега са в рамките на закона
въпреки обвиненията от властите, че готвят дестабилизация на държавата
Веруюто на ДСИ е Охридският мирен договор, който дава повече колективни права на албанската етническа общност. Тази политика на протести ще продължи и догодина, още повече че някои от най-изявените политически фигури на ДСИ – като доскорошният първи вицепрезидент Артан Груби, бяха включени в „черния списък” на САЩ. Но ДСИ вече няма капацитет да повтори лятото на 2001 г., старите бойци от АНО отдавна са или на почетни и добре платени служби в администрацията, или са починали, а младите са ориентирани повече към това да печелят пари и да вървят в Европа. А и в Косово, където бе логистичният център на бунтовниците, вече не е същото.
Още по времето на Никола Груевски като лидер на ВМРО–ДПМНЕ започна трансформация на партията. Под лозунга тя да бъде превърната в модерна европейска структура, подобна на членуващите в Европейската народна партия, започна системната ѝ дебългаризация. През първите години на независимостта и откъсването на Република Македония от някогашната СФРЮ ВМРО–ДПМНЕ беше етикетирана като пробългарска, а нейните лидери Любчо Георгиевски и покойната Доста Димовска – като пробългарски настроени. Груевски скъса с това романтично минало, а тенденцията бе поета и развита през т.г. от наследниците му в ръководството на партията Християн Мицкоски и Александър Николовски. До степен дори да се превърне в държавна доктрина. И двамата лидери на управляващата партия са активни в публичните си изяви и твърдят, че
няма да допуснат „български диктат”
при вземането на политически решения. Особено ако се спази изискването за конституционни промени и вписването на българите в Конституцията като част от държавотворен народ. Няма да се спирам на обидните квалификации на вицепремиера и министър на транспорта Николовски за български политици и държавници. Това е мярка за балканско, а не за европейско поведение. Или на неговите трикове за промяна на финансирането на проекти от Коридор № 8 за сметка на Коридор Север–Юг. Но това показва, че Северна Македония ще има единствен геополитически приоритет и той е по оста Сърбия–Гърция. С едно продължение на север към Унгария. Трябва да си даваме сметка за това и през 2025 г., а и след това: тенденцията е трайна и устойчива.
В застиналите политически и междудържавни институционални отношения все пак има светлина. Това са усилията, преди всичко от българска страна да се води вид „културна дипломация”. Да, и президентът Гордана Силяновска-Давкова употреби този термин, но нейният опит да го стартира в София с посещение на Скопската опера завърши катастрофално заради клопката, която ѝ поставиха най-близките ѝ сътрудници от кабинета под влияние и настояване на представители от кабинета. Да си знае мястото професорката – беше посланието, и да не се хвърля в инициативи, които биха могли да излязат от общата политическа линия на правителството. Това обаче не попречи на общите проекти на културните дейци и институции от двете държави да бъдат осъществени. Кога в Северна Македония са гостували толкова много оперни и театрални постановки на български трупи?
Но изпратихме една тежка година за отношенията ни със Скопие. И едва ли скоро ще дойдат по-добри времена.
