Писателите отварят очите си към бруталността на реалния свят, който ни заобикаля едновременно с болка и възторг.
Ще започна с моето субективно пътуване из многобройните културни събития на годината – може би то трябва да бъде озаглавено както последната книга на Палми Ранчев – „Случайни срещи и запознанства“. Прегледът не претендира за изчерпателност и еднозначна оценка.
В областта на литературата особено значим ми се струва скандалът около наградата за романа на Елена Алексиева „Вулкан“. Той състави епикриза за скритите недъзи, които съдържат нашите литературни конкурси покрай избора и реализацията на жури. И не защото Борис Минков е виновен в конфликт на интереси – сблъсъкът стана повод да се отвори една невидима кутия на Пандора. А вътре кусурите са много – потаен състав на журито, щото щели да му окажат външен натиск. Ами ако на членовете им липсва характер да устоят, нещата са според диагнозата на Иван Хаджийски: таланти много, а характери – малко. А характерите правят истинските литературни явления. Порочна практика е и академичният привкус на „толерантност“ – наградите се подаряват, „щото ми е колега и работим бюро срещу бюро, неудобно е да разбере, че не съм гласувал за него“.
Броят на конкурсите също е колосален – обявените първи места обикновено са с предимство за местни имена, които само след година-две никой не помни. (Важи правилото: Няма да си даваме пари от местния бюджет за тези, дето идат от София, я!). Елена Алексиева пренебрегна личното си взаимоотношение с редактора на книгата си и още по-важното – пренебрегна 11 хил. лв., заради които други литературни имена биха прокопали километри подземни тунели. Ако
литературните скандали в културната традиция
на Франция имат градивен характер – така се сменят различните „…изми“ в края на XIX и първата половина на XX век, у нас пораждат само гореща шумотевица и неприязън на лично ниво, без да станат тласък към необичайни литературни търсения и цялостно развитие. Освен да ускорят фрагментация на литературни групи, които се четат вътре между съмишлениците си, но не и извън тях.
Сред забележителните имена са тези, които създават нова гледна точка и изобретяват свой арсенал от изразни средства. Не се спирам на наградите и последните романи на Георги Господинов – той предостатъчно беше обговорен от медиите като културно явление на европейски фон. Новият роман на Александър Секулов „Корабът на сирените“ е осъществен с разказване на прости истории с много обрати в сюжетната линия, пропити с остроумен хумор, без усложнена многоетажна метафорика. Съчетал е галерия от контрастни, с богат диапазон характери, заплетени в много и на различни нива конфликти.
В прозата особено място заема новият сборник с разкази на Палми Ранчев „Случайни срещи и запознанства“, където историите излитат без много литературни украшения – със случки и характери, взети от конкретни преживелици, но неусетно смесени със сънища и фантазии. Обемист опит да се синтезира преживеният литературен и социално изживян път прави поетът Георги Борисов в двутомникът “Моите истории” (1973–2023), където са събрани есета, фрагменти, впечатления, хрумки, бележки от различни важни моменти в субективното време на човека, които конструират болезненото му усещане за съучастие в значимите промени на времето. Връщане във времето на „звенарския“ преврат е романът на Румен Денев „Бреговете на Бохемия“. Историческата действителност е смесена с фикцията така, че изработвайки съспенс и интрига според шпионско-криминалния жанр, документалността не губи сила, а се вплита във философския сблъсък между византийската идея за съборност и рационално-прагматичния възглед за републиканска демокрация. Миксът от жанрове би привлякъл читателите на фентъзи
към високите порти на елитарната литература
без да им натрапва претенциозни философски термини.
Забележима проблематика представя книгата на Светлозар Стоянов в „Градът на Божията мъдрост“. Главният герой е автор от провинцията със самочувствие на губещ човек, но носи енергия да пробие опаковката от обезличеност, бездушие и автоматизъм на софийската писателска среда, за да стигне до емпатия и споделеност с отделни личности. А те го водят из лабиринтите на професионалната му реализация, като повествованието често придобива формата на дневник. Книгата е опит да се пресъздаде многопластов образ на столицата ни без препудрени илюзии и приповдигнати емоции.
Сред явленията бих отбелязал изявите на концептуалната група „Нова асоциална поезия“, създадена отначало от Васил Прасков, а по-късно организирана от Александър Арнаудов, Александър Иванов и Стефан Гончаров, която заимства нещо от радикализма на разпадналата се „Рамбо 13“, но с по-свободен кръг от критерии. Авторите в нея залагат на провокацията, импровизацията и карнавалното начало. А нерядко и на „заумната“ поезия по модела на Велимир Хлебников (и Алексей Кручоних).
Въпреки прекомерния брой автори (част от тях на границата на графоманството) има ядро от десетина имена, които превръщат своите вътрешни травми в социално значими, а публичното им оповестяване – като начин да се осъзнаят болестните симптоми на обществото или като сражение с патриархални отживелици. Те осъзнават, че ксенофобията, нетолерантността към маргиналните групи са атавизми, които само симулират патриотарско-национална идентичност. В публичните рецитали и в електронното списание на групата сред тези имена са: Ана Цанкова, Марин Маринов, Божидар Пангелов, Ивайло Мерджанов, Камелия Панайотова, Елена Янева, Слави Томов, Боряна Богданова, Миглена Цветкова, Ивона Иванова.
Сред индивидуалните почерци
в областта на поезията бих посочил Оля Стоянова със стихосбирката „Как ни спасяват природните закони“. Тя създава особен автентизъм на стиховете си – наблюдател, който умее да се отдалечава от текста си, да изчегърта собственото си аз от наратива и да го остави с внушението за обективност, за сурова и неукрасена достоверност. Поглед без сантименти, събрал драматизъм и енергия, които напрягат до краен предел привидно баналното ежедневие. „Интересни са ми хората и техните истории“, каза Оля. И тези наративи могат да се открият не само в стихосбирката ѝ, а и в нейните драми, които се играят на сцена – „Покана за вечеря“ (Театър София), „Страх за опитомяване“ и „Цветът на дълбоките води“ (Народен театър).
Друг особен модел на опредметеност е поетиката на Екатерина Григорова. Още в 2015 г. „за принос в развитието на българския поетически синтаксис“ тя стана лауреат на наградата на името на Биньо Иванов (със стихосбирката си „Дъска по мокрия пясък“). Новият ѝ сборник със стихове – „Отвисоко в печката пада дърво“ ни внушава визии за осъзнаването на човешката мимолетност пред вечността в лицето на планината, за неочакваните възможности да бъдеш щастлив. Един от важните мотиви в поезията ѝ е хуманното единение с животинското и растителното царство – общият корен на живота, добротата и споделеността. Метафорите ѝ се градят върху конкретика, която съдържа алгоритъма на безграничното.
Изследването на неповторимо женското начало от библейските времена до съвремието ни става обект на аналитична дисекция в книгата на Ирен Петрова („Жените след Ева“). Забележително присъствие има Гергина Дворецка – писател, поет и радиожурналист, която събра в книгата „Лирични сезони“ стиховете си от младостта до днес. Те се отличават със съвършен класически строеж, а част от тях пренасят звукозаписните им качества и ритъмния им строеж в структурите на свободния стих.
Към богатото присъствие на големия чилийски поет Пабло Неруда у нас се прибави още една книга, превод от испански, дело на Калин Коев. Сборникът „Стиховете на Капитана” се превежда за първи път у нас, а стиховете са посветени на бъдещата съпруга на поета, Матилде Урутия. Публикуван е за първи път анонимно в Неапол през 1952 г., а едва през 1963 г. е разкрита самоличността на автора.
Ако трябва да се направи обобщение за годината, то изводът е, че процесите обхващат по-широко проблеми, които до неотдавна се считаха за табу или присъщи единствено на маргинали. Вдълбочава се психологизмът, социалната значимост, визуалното внушение, а нерядко се вмъква анализът на болестни и наркотични състояния, към чиято профилактика литературата понякога има почти медицинско отношение. Това налага да се снижава все повече чувството на приповдигнатост и фалшива естетизация, като се отворят очите към бруталността и нелицеприятния мирис на реалния свят, който ни заобикаля едновременно с болка и възторг.
