Въоръжение от Средновековието по нашите земи развихря фантазията и на деца, и на родители.
„Хроники от стомана” – така се нарича последната изложба, която разказва за историята ни Националният археологически институт с музей при БАН. Експозицията осветява високите технологични достижения в производството на мечове, саби и бойни ножове по нашите земи от 6-о до 17-о столетие. Заедно с това са представени и оръжия, създадени по земите на Централна и Западна Европа, които се използват през тези векове в България и Византия. Всички тези оръжия, съхранявани в публични колекции в България, ни отвеждат в света на средновековната култура на войната чрез най-емблематичните оръжия на епохата.
Мечовете и сабите са не само продукти на най-високите технологични достижения на своето време, но и символи на власт и социален ранг. Както и на особено естетическо излъчване.
Развитието на изработката на мечовете и сабите е динамично и отразява
използваната тактика за водене на бой
Неспокойното време преди основаването на България е особено труден период за земите на Долния Дунав. Мечовете от тези години са представени от спатите – прави двуостри мечове с широки остриета, както и от по-леките двуостри и едноостри кавалерийски оръжия. Вероятно развитието на едностранно заточения меч е в основата на генезиса на сабята. С тези оръжия Аспаруховите българи са преминали Дунава и са завладели новата си родина.
Съществуването на българската държава между VII и XI век преминава под сянката на големия враг от юг – Византийската империя. В езическа България се налага военната мода на Евразийската степ, в която доминира сабята. Докосването до византийското военно дело довеждат и до появата на едно от малкото местни оръжия – „българският тип” сабя. През IX–XI век византийското въздействие става по-силно чрез навлизането на източносредиземноморски и „викингски” мечове.
Времето на византийската власт по нашите земи и последвалото го възобновяване на българското царство(X–XI–XIII век) свидетелстват за значителна промяна във въоръжението. Степното влияние се изразява в появата на саби и бойни ножове, характерни за куманите и за победилите ги монголи. Разнообразните по форма и украса двуостри мечове и кинжали обаче доминират, като отразяват новия етап във военната история на региона, свързан с периода на утвърждаване на западноевропейската военна мода на Балканите.
„Европеизирането” на военното дело
във Второто българско царство се изразява в широката употреба на типичните едноръчни и дълги мечове от Южна Германия и Северна Италия и на бойните ножове. Османското завоевание не променя кардинално тази картина до XV век. Но с новата вълна от юг се появяват саби с близкоизточен характер и повторния ренесанс на това оръжие на Балканите.
Времето от XV и XVII век води до почти пълна ориентализация на хладните оръжия от днешните български земи, като сабята става основно оръжие. Наред с доминиращата в Югоизточна Европа османска мода и с характерната за нея декорация в земите на Румелия ясно се проявява и влиянието на военната култура на османско-хабсбургската гранична зона и развилата се там хусарска кавалерия.
Типични за нея са унгарските саби
и използването на двуостри мечове и бронепробивачи като втори оръжия, носени на седлото и използвани срещу защитените с доспехи противници.
Настъпващото Ново време с абсолютните държави и модерните армии през XVIII век поставя и края на вековната традиция в хладните оръжия.
