Д-р Любомир Кючуков, Институт за икономика и международни отношения
През 2025 г. ще бъдат търсени крехките баланси на новия международен безпорядък.
Международните процеси през изминалата година потвърдиха, че вече всичко е геополитика и сигурност. И очевидно това е дългосрочна тенденция. Очертава се един дълбоко разделен, тежко конфронтиран свят, с борба за сфери на влияние и нови съюзи. При рязка милитаризация на международните отношения и пълно отсъствие на взаимно доверие, а оттам – и на възможности за диалог и договорени решения. Всичко това – оформящо крехките баланси на новия международен безпорядък.
Тези процеси обаче се проектират не само в междудържавните отношения, но и вътре в обществата. На практика геополитиката измести идеологиите. И политическите партии вече не се определят като леви или десни, а се етикират като проруски или прозападни. Това има по-дълбоки корени, защото идеологическата плоскост беше подменена от геополитическата. Различията между лявото и дясното изчезнаха през призмата на геополитическите позиции и те изглеждат взаимно заменими, даже трудно неразличими. И алтернативата на геополитическото се търси в националното, което неминуемо отива в националистическо, т.е. крайно дясно. Затова няма и тенденция за бягство към радикално лявото. Това отразява дълбоки вътрешни противоречия и
разломи в обществата, резултат от поне три дефицита
Първо, дефицит на сигурност – национална и персонална, включително и социална сигурност във всичките й аспекти. Като загубената сигурност вече се търси на поддържавно, групово ниво – в общност на етнос, религия или идеи.
Вторият дефицит е на справедливост – в резултат на нарастващите неравенства, които разрушават вътрешните баланси в обществата, но и тези между държавите. Което пък води до огромната мигрантска вълна. А в страните от Източна Европа тази липса на справедливост се свързва и с друг проблем – недоверие към съдебната система, неспособна или нежелаеща да се справи с корупцията.
И третият е липсата на доверие – между управлявани и управляващи, ерозиращо демокрацията и водещо до появата на антисистемни партии. Националистическата и популистка вълна е повсеместна тенденция, а не епизод – и на общоевропейско, и на национално ниво, включително и в САЩ. Което води до цялостно одесняване на континента, като т.нар. санитарен кордон спрямо крайната десница постепенно избледнява. Най-очевидно това се случи във Франция, където левицата спечели парламентарните избори, но президентът Макрон управлява с крайната десница (което пък отваря вратата на Марин льо Пен за бъдещите президентски избори, доколкото тя няма да се сблъска с единна съпротива).
Трябва да се отчита, че докато в САЩ това е по-скоро „чист” политически популизъм, то в Европа тенденцията е по-иделогизирана. И още една съществена разлика – вече вътре в Европа: докато на Запад процесите се развиват на ниво общество и тяхната питателна среда е имиграцията, а резултатът – ксенофобия, то
в Източна Европа процесите се затварят на нива държавно управление
под формата на своеобразен „одържавен национализъм”.
Плъзгането към национализъм създава условия за развитието и на друга тенденция, имаща пряко отражение върху международния климат. Става дума за един доста видим реваншизъм. На идейно ниво – в полугласната реабилитация на профашистки идеи и формации (в Италия, Германия, Австрия, Румъния и т.н.). А в политически план – в естествената тенденция на противоборство и сблъсъци между съседските национализми, намерили своето конкретно изражение във войните в бивша Югославия и руската агресия спрямо Украйна.
Всичко това говори за една системна криза, която се проектира и в международен план. Защото при наличие на вътрешна криза се търси външния враг, който да обедини обществото. Като конфронтацията между държавите започва да се пренася и като отношение към гражданите. Така например критиката спрямо политиката на Израел в близкоизточния конфликт се приема за антисемитизъм, а заклеймяването на действията на „Хамас“ – като ислямофобия. Което прави не само много трудно прекратяването на сегашните войни, но залага сериозен конфликтен потенциал и за в бъдеще.
Това не е нов международен ред. Следвоенният световен ред се основава на международните институции и международното право. И двете ерозират, но не се създават нови международни институции, нито се договарят нови правни норми. Напротив,
договореностите една по една отпадат, особено в сферата на разоръжаването
Цялата тази картина очертава един доминиращ фактор в света над всички останали политики – и това е сигурността. Започвайки от чисто военната сигурност, през производството и търговията и стигайки дори до отношенията в културата и спорта.
Тези процеси имат няколко измерения. На първо място – в оформянето на нови съюзи и сфери на влияние, където дори е по-важно да се ограничи влиянието на съперника, отколкото да се реши проблема. Това е валидно и за Близкия Изток (особено очевидно в Сирия), и за Европа (където разширяването се превърна в елемент от геополитическата консолидация), и за Индо-Тихоокеанския регион (с новите съюзи, които се оформят там, какъвто е АУКУС – за военно сътрудничество между Австралия, Великобритания и САЩ).
Интригата за следващата година е как ще се отрази управлението на Тръмп върху тези процеси. И на първо място – върху трансатлантическата връзка. Като има основания да се предполага, че то ще разтърси най-силно именно тази сфера. Защото по отношение на военните конфликти в Украйна и Близкия изток процесите текат доста отдавна и Тръмп е по-скоро техен изразител, катализатор, но не и техен генератор. Докато в отношенията САЩ-Европа, преди всичко в сферата на сигурността, влиянието му ще е определящо. На първо място в преразпределяне на отговорностите и прехвърляне на тежестта върху партньорите от НАТО. Опасенията за напускане на Алианса от САЩ едва ли са основателни, но Европа ще трябва да поеме много повече ангажименти. И не само финансови (Тръмп вече говори за 5% от БВП за отбрана в страните членки на НАТО), а
повече отговорности по сдържането на Русия
след евентуалното прекратяване на войната в Украйна, за да може Тръмп да се съсредоточи върху по-важния за него геостратегически въпрос – борбата за глобално лидерство с Китай. Може да се очаква Тръмп да настоява и за по-бързо намиране на решение на конфликта в Близкия Изток – в полза на Израел, но и с ясното ограничение, че на Нетаняху повече няма да бъде позволявано демонстративно да пренебрегва американската позиция.
В рамките на Алианса може да се очаква подходът на Тръмп да е доста по-силов и по-комерсиаленен, т.е. натиск за закупуване основно на американско въоръжение и за отчитане на американските интереси. Реалистично погледнато,
за Тръмп НАТО е преди всичко инструмент на американската политика,
а не толкова съюз от равноправни партньори. За Европа това ще означава не само харчене на повече ресурси и повече отговорности, но и по-тежки проблеми доколкото тя не е подготвена за това – нито икономически, нито политически. Което може да доведе до задълбочаване на вътрешните разделения на обществата – защото един от конкретните резултати от войната в Украйна е обедняване на населението от гледна точка на качеството на живот.
А тенденцията за пренебрегване на социалната стабилност и нарушаването на социалните баланси в обществото за сметка на много по-сериозно финансово усилие в сферата на сигурността и отбраната може да генерира нови проблеми и допълнително да подхрани радикалните политически идеи. И второ, това може да предизвика определен разнобой вътре в рамките на Европа, тъй като редица страни (балтийските и скандинавските държави, Полша, Румъния), ще търсят гаранции за сигурността си преди всичко от Вашингтон, а не от Брюксел. А това ще постави под голяма въпросителна и френско-германския локомотив на Европа, доколкото и двете страни имат резерви към такъв подход, но политическата криза в тях не им позволява да формулират адекватни европейски алтернативи. Което предизвиква опасения, че редица страни могат да се опитат да градят отношенията си със САЩ на двустранна основа, загърбвайки общоевропейските позиции. А запазване единството на ЕС ще бъде от ключово значение за ролята и мястото на Съюза в света през следващите години.
