Радослав СИМЕОНОВ
Бойна дружба свързва България с Хабсбургската монархия през Първата световна война.
Бойното сътрудничество с австро-унгарската армия е един почти неизвестен сюжет от участието на България в Първата световна война. То се реализира в периода 1916-1917 г. при извършването на съвместни военни действия в срещу Румъния в района на Долен Дунав. Но военно сътрудничество с Хабсбургската монархия започва веднага след влизането на България във войната през есента на 1915 г.
Претърпяното поражение в Междусъюзническата война, до голяма степен предопределя линията на българската външна политика в Първата световна. Шансовете за решаването на сложния национален въпрос изглеждат най-реалистични чрез сближение с държавите от Централните сили – Германия и Австро-Унгария. Двуединната монархия, разполагаща с една от най-силните армии в Европа, ще трябва да воюва на два фронта – срещу Сърбия и срещу Русия, нещо което разпилява и разконцентрира нейната военна мощ. Тя не съумява да се справи с упоритата съпротива на Сърбия, а в Галиция войските й претърпяват колосални загуби в сраженията срещу руснаците. В хода на военната кампания се оказва обаче, че Австро-Унгария ще трябва да воюва на четири фронта (от пролетта на 1915 г. срещу Италия, а от 1916 г. – и срещу Румъния) и че без помощта на своя съюзник Германия, тя не може да се справи.
След почти едногодишен неутралитет, повлияна от временните успехи на германо-австрийските войски, България взема съдбоносното решение да се включи в световния конфликт. При подписването на тайната военна конвенция с Централните сили в Плес, въпросът за взаимоотношенията с австро-унгарската армия не е сред дискутираните теми. Той ще излезе на дневен ред едва след успешното приключване на съвместната военна операция срещу Сърбия през октомври 1915 г.
Поражението на Сърбия има много важна последица по отношение на корабоплаването по Среден и Долен Дунав. Съюзниците успяват да установят пълен контрол върху реката непосредствено до българо-румънската граница край Тутракан. Още в края на октомври 1915 г.
австро-унгарската Дунавска флотилия
започва да осъществява регулярна патрулно-охранителна дейност и в българския участък от реката. Едновременно с това тя осигурява и превоза на военни доставки за нуждите на Османската империя. По това време България има на разположение скромен речен флот. Той се състои от два парни катера и две миноноски, които в никакъв случай не могат да противостоят на циркулиращите по Долен Дунав руски и румънски военни кораби. За разлика от България, двуединната монархия притежава мощна флотилия, която се оказва едно от нейните най-надеждните военни подразделения. Командващият флотилията капитан I ранг Карл Лукич се разпорежда с 9 тежко въоръжени бронирани монитора, 12 патрулни катера, 6 бронирани парахода, миночистачна част и няколко кораби-болници. Като естествена първоначална база за съдовете от австро-унгарския флот се очертава русенското пристанище. Тук акостират мониторите „Бодрог“, „Ин“, „Босна“ и „Кьорош“, както и няколко речни кораба от второ минно отделение с обща численост около 450 моряци, подофицери и офицери. Те изпълняват усилени патрулно-охранителни функции, с което допринасят за повишаване на сигурността за българските градове по поречието на Дунав.
След като вероятността от включване на Румъния във войната на страната на Съглашението става все по-очевидна, през лятото на 1916 г. се пристъпва към изграждане на оперативна
австрийска флотска база в Беленския канал
и корабна стоянка на о. Люлек край Русе. На о. Белене е дислоциран трихиляден инженерен батальон под командването на генерал-майор Йозеф Гаугл, включващ сапьорни, инженерни, железопътни и медицински части. Малко известен факт за съвременната общественост е обстоятелството, че точно поради нуждата от логистично оборудване на тази база е построена жп линията Белене-Ореш, функционираща и до наши дни. В Беленския канал се концентрират голям брой шлепове с боеприпаси, както и превозените по железницата сегменти от понтонния мост тип „Херберт“, който по-късно ще бъде монтиран за осъществяване на съюзническия десант през р. Дунав на 23 ноември 1916 г. край Свищов.
На 27 август 1916 г., денят в който Румъния се намесва във войната, под прикритието на мрака нейни катери навлизат в русенското пристанище и правят неуспешен опит да торпилират някои от австро-унгарските плавателни съдове. В отговор, на следващия ден пристанището на Гюргево е подложено на масиран обстрел от австрийски монитори. Запалени са нефтени складове, унищожени са няколко шлепа, а други са потопени като преграда пред русенското пристанище. Румънската брегова артилерия открива огън по граждански обекти в Русе, което пък дава повод на България да обяви война на Румъния на 1 септември. Активността на имперската флотилия и нейното явно превъзходство принуждават румънското командване да прегради р. Дунав с минно и боново заграждение при о. Калимок край Тутракан и да оттегли своите кораби на север.
Поради блокираното корабоплаване, австрийският флот не съумява да вземат участие в Тутраканската настъпателна операция. Но затова пък той има сериозен принос за отблъскване на изненадващия румънски десант при русенското с. Ряхово, започнал рано сутринта на 1 октомври 1916 г. След преодоляване на съпротивата на слабите български погранични постове, румънците построяват там понтонен мост и създават свое предмостие на българска територия, успявайки да прехвърлят три пехотни бригади. Базираните в Беленския канал австро-унгарски кораби получават заповед да отплават и унищожат понтонния мост. На 2 и 3 октомври, на няколко пъти, макар и подложени на унищожителен огън от противниковите брегови батареи, имперските монитори обстрелват моста, нанасяйки му много щети. Но най-резултатен похват за неговото унищожаване се оказва пускането на плаващи мини по течението на реката и
два шлепа, натоварени с експлозив,
които го разкъсват на няколко части. Тази военна операция е един от примерите за удачно съюзническо взаимодействие по време на войната. Решаващият принос на австро-унгарската флотилия за преодоляване на последиците от румънския десант е отбелязан дори в заповедта на главнокомандващия съюзническите войски на Балканите фелдмаршал Макензен.
През следващите месеци на войната, до края на декември 1917 г., корабите от австрийския флот установяват пълен контрол в участъка от Тутракан до делтата на реката. Някои от тях участват в бойните действия за освобождаването на редица населени места в Северна Добруджа и съдействат за обезвреждане на поставените минни заграждания по р. Дунав.
По данни от Държавния военно-исторически архив – В. Търново, на българска територия умират от рани и болести около 60 военнослужещи от Австро-Унгария, от които двама са висши офицери. Тяхната разнородна национална принадлежност отразява характерната за имперската армия етническа пъстрота. Сред починалите освен австрийци, има унгарци, италианци, хървати, чехи, сърби, поляци и рутени. Съвсем логично,
най-голямото в страната австрийско военно гробище
е в Русе. Там, на 15 май 1936 г. официално е открита кръст-костница с тленните останки на 32 души. Тя е била изградена в района на френското военно гробище и обгрижвана от Русенката католическа архиепископия. Към средата на миналия век френското гробище е било заличено, а съдбата на тленните останки на австрийски военнослужещи засега е неизвестна. В Софийското централно гробище също има единичен паметник-костница, върху който са изписани имена на 9 военни чина от австрийската армия. Монументът, построен по проект на скулптора Шолц, е официално открит на 1 януари 1936 г. Неговото изграждане се реализира благодарение на Австрийския червен кръст и австрийската колония в България. На церемонията по откриването му присъства австрийският пълномощен посланик в София Йозеф Екхардт, както и почетни гости от Щаба на българската армия. Единични погребения на австрийски военнослужещи има и на други места в страната – в с. Долапите (Русенско), Белене, Свищов, Видин, Варна, в свищовските села Деков и Вардим и др.
