Автор: Д-р Любомир КЮЧУКОВ, Институт за икономика и международни отношения
Военните конфликти през 2025 г. олицетворяват цялата геополитическа нестабилност на света днес. Въпросът е как и доколко върху тези конфликти, които имат тенденция да се динамизират и да ескалират, ще се отрази набиращото сила усещане за необходимост от срочно търсене на решението им. Защото те започват да тежат на участващите в тях страни и да засилват рисковете от прерастване в по-сериозен глобален сблъсък.
Тези две паралелни и противоположни тенденции – на търсене на път към преговорите и на продължаваща ескалация на конфликта – са най-видими в Украйна. Като за разлика от геометрията в политиката две успоредни линии могат да се пресекат – във формулата към преговори от позиция на силата, залегнала в основата на последните украински предложения. Тук се очаква много сериозното влияние на следващия американски президент. Но Тръмп не генерира, а отразява промяната в нашата, на Запада и на Украйна, позиция. От „война до победа” тя постепенно еволюира в „да не позволим Украйна да претърпи поражение”, за да достигне до „да заставим Русия да седне на масата за преговори”. Самият украински президент Зеленски постави като задача войната да приключи през 2025 г. по дипломатически път.
Проблемът тук е как да се извърви пътят до преговорите. Динамиката на фронта не работи в полза на Украйна и в тази ситуация Русия не желае да се ангажира с преговори. Обратното, сега Украйна е заинтересована от търсене на по-бързо дипломатическо решение. Включително и през призмата на съхраняването на позициите си в Курска област, което се разглежда като важна разменна монета в хода на евентуални преговори.
От наша гледна точка, на Запада,въпросът как свършва войната и кой плаща за нея набира все по-сериозна острота. Очакванията са през тази година да се стигне до преговори, които да доведат до прекратяване на бойните действия. Основният въпрос тук е какви да бъдат гаранциите, че спирането на войната ще е трайно. Защото и двете страни се подозират взаимно, че ще вземат пауза, за да възстановят силите си и да започнат отново. Тоест, нужен е ясен двустранен ангажимент, съпроводен със сериозни гаранции за сигурността на Украйна. Очевидно, за целта, ако се стигне до преговори, те трябва да се проведат с участието и под егидата на ООН. Само по такъв начин може да се оформи тази буферна демилитаризирана зона по фронтовата линия, в която с оглед на гаранциите да има и мироопазващи сили на ООН.
Идеята в буферната зона да има сили на европейски страни – членки на НАТО, не изглежда реалистична. Дори и това да се търси на базата на двустранни договорености с Украйна и под формата на коалиция на желаещите без мандат на ООН. Защото именно опасността от присъствие на НАТО в близост до руските граници беше основният мотив, изтъкван от Русия, за да започне войната. Освен че практически изключва възможността за успешни преговори, това рязко би увеличило риска от директен сблъсък между НАТО и Русия. Нещо, което НАТО ясно заяви от самото начало – че няма да влезе в такъв конфликт с Русия. Затова допълнителните гаранции за Украйна се търсят в подписването на двустранни споразумения за сигурност между страните – членки на Алианса, и Киев (каквото предстои и за България), както и в ангажиментите по международния Договор за Украйна, подписан на срещата на върха на НАТО във Вашингтон през миналата година.
Естествено, Тръмп няма да спре войната за 24 часа, както обещаваше. Но вероятно ще катализира процесите, които вече текат от година. Тръмп няма да спре помощта за Украйна. Това не е логично и реалистично. Но той ще търси пътища тази помощ все повече да преминава на комерсиална основа. Така че доставката на американски оръжия да продължи, но да не е за сметка на американския бюджет. Което пък ще постави допълнителни изисквания към Европа.
Следва ясно да се отчита, че евентуални преговори могат да доведат до примирие, но не и до мирен договор.
Защото няма как да се решат териториалните въпроси. Украйна, естествено, няма да се съгласи на териториални отстъпки. От друга страна, Кремъл официално обяви територии в Украйна за част от Русия. Тоест, реалният резултат от евентуално примирие би бил замразяване на конфликта: Русия няма да отстъпи контрола върху окупираните територии, но тя едва ли ще успее да достигне административните граници на четирите анексирани области. А и в света никой няма да признае анексията, включително и неосъждащи Русия страни като Индия и Китай – защото така би се създал опасен прецедент.
Другата гореща точка, Близкият изток, постоянно ескалира и все повече придобива елементите на регионален конфликт. Тук бе отбелязана и най-голямата геостратегическа промяна
през последните години. Това е загубата на позиции в региона на Русия и Иран. Москва – с падането на Асад в Сирия, Иран – с тежките поражения, нанесени от Израел върху „Хамас” и „Хизбула”. Това сериозно променя баланса на силите в региона. Но не задължително врагът на нашия враг е наш приятел. Победата в Сирия на „реформираните” джихадисти, обявени за терористи от ЕС, САЩ, Русия, а и от Турция, която им помага, крие своите рискове.
Решаването на два ключови въпроса ще определи съдбата на Сирия. Първият – да се установи редовно централно правителство, което да предпази страната от разпад. Големият проблем е, че за да е силно това правителство, то неизбежно ще бъде силово. И ще налага правила на играта – често за сметка на интересите и правата както на другите военни формирования, така и на различните етнически и религиозни общности. Включително и през призмата на обявената цел от правителството за разоръжаване на военните групировки.
Вторият проблем е да се предотвратят стълкновения между различните фракции и военни, етнически, религиозни групировки. И Сирия да не се превърне във втора Либия. А в момента основната опасност е в противопоставянето на ислямистите от „Хаят Тахрир аш Шам”, подкрепяни от Турция, и кюрдските формирования, подкрепяни от САЩ, които владеят една трета от страната с основните нефтени и газови находища. Анкара ще се опита максимално да се възползва от ситуацията в Сирия, за да неутрализира кюрдското военно присъствие там и създаването на кюрдска квазидържава в близост до своята граница. Което крие рискове и от усложняване на турско-американските отношения.
Във военен план Израел постига целите си в региона. Но това не води до дългосрочно решение на проблемите, а създава допълнителни рискове занапред. Израел зае демилитаризираната зона отвъд анексираните Голански възвишения в Сирия, завзе и планината Хермон – ключова стратегическа точка по отношение на Сирия и на Ливан, включително и за водоснабдяването. Той унищожи военната мощ на Сирия – флотът и тежкото въоръжение. И няма правителство в Сирия, което лесно да „преглътне” този факт.
Занапред се залага сериозно напрежение между Израел и Сирия. В Близкия изток също се очаква активна позиция на Тръмп в търсене на решение на конфликта – чрез споразумение в полза на Израел. Сега геополитическите условия са благоприятни за това: и Русия, и Иран са изтласкани оттам. А продължаването на военните действия на Израел вече носи политически негативи и на САЩ – като основен негов съюзник, поемащ и част от отговорността за ставащото в региона. Досега Нетаняху можеше да пренебрегва позицията на САЩ, без да се съобразява с администрацията на Байдън. Но Тръмп няма да позволи това да продължи. Защото
нараства притеснението САЩ да бъдат въвлечени в регионален конфликт.
Затова те ще търсят постепенно успокояване на конфликта. Друг е въпросът, че Близкият изток никога няма да се успокои, докато не бъде решен ключовият въпрос. Иначе казано: Докато няма палестинска държава, войните ще се възпроизвеждат периодично.
Ставащото в Сирия оформи края на Арабската пролет. Която не оправда надеждите за установяване на демократични режими. Падането на авторитарните, но светски управления не доведе до победа на демокрацията и стабилизиране на региона, а до засилване на ислямисткото влияние там. Което не дава сериозна надежда, че тази криза може да бъде оздравителна за региона.
