Някак много се разбързаха управляващите от ВМРО–ДПМНЕ в Северна Македония да предвещават края на политическата кариера на Али Ахмети. Нетърпението той да отиде в пенсия личи особено поради факта, че при предишните управляващи социалдемократи партията на Ахмети – Демократичен съюз за интеграция (ДСИ), беше в коалиция начело на държавата. Не беше удобно, дори и да е имало такива намерения, да се критикува коалиционен партньор, от когото зависеха парламентарното мнозинство и стабилността на кабинета – и на Зоран Заев, и на Димитър Ковачевски. Критиката е била дискретна, завоалирана и кодирана в послания, които по-голямата част от избирателите едва ли са разбирали.
Години наред Али Ахмети живееше в с. Заяс до Кичево в западната част на Северна Македония или в Централата на партията в Мала Речица край Тетово, консумирайки легендата и мита за победителя от въоръжения конфликт през пролетта и лятото на 2001 г. Той самият не беше сред подписалите Охридския мирен договор от 13 август същата година, но сянката му витаеше през цялото време на церемонията по парафирането на документа, сложил край на кризата. Той си остана командирът на бунтовническата Армия за национално освобождение (АНО), от чието политическо крило произлезе тъкмо ДСИ. В масовите представи Ахмети никога не бе свързван с ролята на военоначалник, никога не бе видян облечен в униформа с цвят каки като другите бойци. Първата и най-впечатляващата фотография, с която той излезе от анонимност през 2001 г., беше той, Ахмети, с книга в ръка. Този образ повече на интелектуалец, отколкото на бунтовнически командир, е достатъчно устойчив, щом като единствено него днес, толкова време оттогава, си припомняме.
Дали е бил в управлението на държавата със своя ДСИ, или в опозиция, Ахмети никога не наруши обещанието си, лично той да не влиза във властта и да заема високи държавни постове. Можеше да го направи, защото имаше моменти, когато от неговото съгласие ДСИ да подкрепи някоя от партиите на македонците зависеше дали те ще имат мнозинство да управляват. Да, във всички парламентарни избори той водеше листата на ДСИ и печелеше депутатско място, но си беше запазил правото да избира кога да се яви в Събранието. Беше неизменно участник във всички лидерски срещи на ръководителите на основните парламентарни партии, един формат, който бе в основата на т.нар. „консенсусна демокрация” по израза и идеята на покойния Арбен Джафери. Али Ахмети остана незаобиколим фактор в политиката на Северна Македония, от когото зависеше много. Да не кажем – всичко.
И сега, когато ВМРО–ДПМНЕ дойде на власт през миналата година, изведнъж се оказа, че новите управляващи много искат да превърнат Ахмети от митологизиран бунтовнически командир в политически пенсионер. Дали имат стари сметки за разчистване… Първата стъпка бе да не го поканят да участва с ДСИ в новата управляваща коалиция, която ВМРО–ДПМНЕ състави, въпреки че неговата партия отново бе победител във вътрешноалбанския електорален спор. Така още едно негласно правило на „консенсусната демокрация” – победител сред македонците да прави коалиция с победителя при албанците, не бе спазено. И ДСИ отиде в опозиция според всички правила на демокрацията. Но бдителни наблюдатели още тогава – през май м.г., предупредиха, че ДСИ на Али Ахмети в опозиция може да означава и превръщането на партията и на хората на предни позиции в нея в мишени, върху които да се стовари цялата вина за провала на предишното управление на СДСМ на Заев и Ковачевски. И потвърждението на това предположение не закъсня.
Най-напред бе „ударен” Артан Груби, първият вицепремиер в кабинетите на Заев и Ковачевски, пръв заместник на Ахмети в партията и видна апаратна личност в ДСИ. Обвиниха го в далавера с негов съпартиец в Държавната лотария на Северна Македония. Когато полицията проведе акция за задържането на Груби, се оказа, че той не може да бъде открит. Стана ясно, че няколко часа преди да му бъде връчена прокурорска заповед, той е минал безпрепятствено границата към Косово. После се установи, че той вече не е в Косово, а е някъде в Албания.
И досега някогашният вицепремиер и силна фигура в ДСИ не може да бъде открит и изправен пред правосъдието. Неудобството идва от това, че същото направи някогашният премиер и лидер на сега управляващата ВМРПО–ДПМНЕ Никола Груевски, който в багажник на дипломатическа кола на унгарските тайни служби избяга в Будапеща, където под патронажа на Виктор Орбан от години живее в битността на политически изгнаник и така избегна затвора по една лека присъда.
Неслучайно вниманието на съда и прокуратурата в Скопие бе насочено към Груби. Най-вече заради нескритата му привързаност към лидера Али Ахмети. Изнесените факти за злоупотребите на Груби със служебното положение наистина са тежки, но не е тайна, че целта е чрез него да бъде ударен и Ахмети. Затова впрочем помогнаха и САЩ, които включиха Груби в „черния списък” на Държавния департамент за забрана за влизане в Щатите и всички останали последствия от това. Странното бе, че обявяването на вписването на Груби в забранителния списък стана чак след повдигнатото от прокуратурата обвинение. Та, наложи се посланикът на САЩ в Скопие Анджела Агелер да обяснява, че е трябвало да се изчака краят на разследването, което службите на САЩ са водили, и чак тогава да се оповести санкцията, а не че вписването в „черния списък” е последствие от работата на местните органи.
Ахмети винаги е бил камъче в обувката на всяка власт в Скопие, независимо дали ДСИ са част от нея. Все повече стават въпросите за неговото излизане от политиката. Посочват се три фактора, от които може да зависи дали това ще стане и кога.
Първо, това са парламентарните избори на 9 февруари в съседно Косово. Правителството в Прищина на Албин Курти подкрепя 4-те партии на албанците в Северна Македония. Наскоро пък три от опозиционните партии в Косово, родени от бунтовническата Армия за освобождение на Косово(АОК), заявиха, че стоят зад Ахмети. И няма как да бъде другояче, след като техните ръководители и Ахмети са от едно „бунтовническо котило”. Една нова победа на Курти, който няма нищо общо с АОК, ще означава сериозна загуба на политическа подкрепа за Ахмети.
Второ, и в Албания предстоят избори. Еди Рама кара своя четвърти премиерски мандат и не се вижда как може да бъде свален от власт след успеха на страната по пътя на евроинтеграцията. Някогашният баскетболист е привърженик на Ахмети, в когото вижда „албански герой”. Но една загуба на Рама и неговата партия на парламентарния вот през март ще означава още по-слаба позиция на Ахмети.
И трето. Лидерът на ДСИ си има една опашка още от времето, когато бе командр на бунтовниците от АНО. Това са четири случая на нарушение на правата на човека, извършени от бойци на АНО срещу македонски граждани. За такива казуси се отива пред Трибунала в Хага, дори за по-малки нарушения срещу човечеството. Случаите наистина бяха пратени в Хага, но оттам ги върнаха обратно в Скопие с препоръка местното правосъдие да ги разгледа и реши. Местното правосъдие предпочете да послуша политиците и да архивира четирите случая в името на прошката и толерантността след Охридския мирен договор. Извършителите бяха амнистирани, папките прибрани, но така или иначе от време на време някой се сеща за тях. Но не като търсене на справедливост, а по-скоро като политически инструмент за натиск над ДСИ и нейния лидер Ахмети. И ето че сега, след идването на власт на ВМРО–ДПМНЕ, все повече стават гласовете, че случаите трябва да бъдат изтупани от праха и извадени на бял свят за разглеждане. Освен че това ще е удар срещу Али Ахмети и съпартийците му, рискът да бъде взривено етническото равновесие
в държавата с всички последици от това е голям.
Ахмети остана последният бунтовник, който още има влияние в политиката. Дали ще излезе от нея… не знам. Но неговата лична съдба е само част от големите предизвикателства пред елитите в Западните Балкани, които, отървавайки се от своето изцапано с кръв бунтовническо минало, все още не могат да заживеят по правилата на демокрацията.
