Доц. д-р Светослав Живков, Софийски университет
Утре се навършват 80 години от изпълнението на първите смъртни присъди, издадени от т. нар. „Народен съд“ – трагично събитие, случило се в първите месеци от установяването на комунистически режим в България. През нощта на 1 срещу 2 февруари са екзекутирани бившите регенти на малолетния монарх Симеон Втори, почти всички министри от кабинетите, управлявали страната в периода 1 март 1941–9 септември 1944 г., над 60 (от общо 160-те) народни представители в XXV Обикновено народно събрание.
И това е само нищожен дял от общия брой на избитите в тези истински вартоломееви нощи. Всъщност освен „върховните“ 13 състава в столицата „Народният съд“ разполага и с над 60 околийски (областни) състава. И до днес не е напълно изяснен броят на подсъдимите и осъдените от този трибунал. За най-меродавно число на смъртните присъди се сочи 2730. Подсъдими са около 11 000 души. От тях осъдителни присъди получават над 9000. Броят на „тежките“ (смърт или затвор на и над десет години) е над 6000. Към това трябва да добавим лишаване от граждански и политически права за дълъг период и конфискации на имущество. Последното е причина
да бъдат „съдени“ и вече избити хора, водещи се в „неизвестност“. Впрочем осъдените от „Народния съд“ са само малка част от десетките хиляди избити и/или репресирани от комунистическия режим. Точното им число едва ли някога ще бъде установено.
За съжаление и днес, 35-години след рухването на комунистическия режим, разказът за тези трагични събития по-скоро разединява нацията, отколкото я сплотява. Главната причина за това са продължаващите опити за политическо амнистиране на комунистическия режим и неговите безчинства. Няколко са политическите мита, които обслужват комунистическия и посткомунистическия наратив за репресиите след деветосептемврийския преврат.
Първият гласи, че комунистическите насилия, в частност „Народният съд“, са отражение на финалния етап на продължителна гражданска война, започнала според някои през 1923 г., а според други – още през 1918 г. Безспорно е, че в новата българска история съществуват периоди на политическо насилие. Кулминацията му е в месеците между есента на 1923 и пролетта на 1925 г. Само по себе си това не е достатъчно за наличието на гражданска война. За да твърдим, че има такава, необходимите условия са територия, управлявана от паралелна и противостояща на официалната власт, и тежки въоръжени сблъсъци за дълъг период, провокиращи човешки жертви от над 1000 души годишно. При липсата на каквито и да било въоръжени сблъсъци по оста „власт–опозиция“ в периода 1926–1941 г. и предвид маргиналността на партизанското движение, което в нито един момент не успява да установи що-годе продължителен контрол, над който и да е български регион, повече аргументи за представяне на несъстоятелността на хипотезата за „гражданска война“ не са и необходими.
Вторият е производен на първия и гласи, че репресиите в месеците след деветосептемврийския преврат са в отговор на насилия, извършени от властите над комунисти в предходния период. Че част от убийствата (неясно каква) в очите на убийците представляват отмъщение за извършени срещу техни близки репресивни действия, това е вън от съмнение. Вендетата може частично да обясни, но не и да оправдае насилията, поне така мислят нормалните хора. Тук само ще подчертаем, че преследваните и избиваните (със или без съд) от властите комунисти преди 9 септември по правило НЕ СА мирни жители. Преекспонираните случаи със съдбата на Гео Милев и още неколцина общественици са трагично изключение, но все пак изключение от това правило. Никола Вапцаров не е мирен жител, а е лице с адекватна за действията си присъда, издадена от легитимен съд. Ликвидираните партизани и техните политически ръководители също няма как да попаднат в категорията „невинни жертви“. Обратно, огромната част от избитите след деветосептемврийския преврат българи са мирни граждани. През 1944–1945 г. нищожен е броят на онези, оказващи въоръжена съпротива срещу новия режим.
Третият политически мит търси аналогии със съдебни процеси срещу нацисти, фашисти и колаборационисти в западните държави. На сравненията с Нюрнбергския и Токийския трибунал няма да се спираме поради изключителната им нелепост. Ще отбележим само, че броят на изпълнените смъртни присъди във Франция с нейните над 40 млн. жители и с многобройната й колаборационистка администрация е под 1000. Сходна е картината и със западните (не и с източните) германски провинции, обединили се през 1949 г. във Федерална Република Германия.
Четвъртият мит също има външнополитически оттенък и гласи, че „Народният съд“ бил в отговор на искане на Съюзниците за наказване на военнопрестъпниците. Наистина, в Московското примирие от 28 октомври 1944 г. (точка 6) съществува подобна клауза. Наредбата закон, с която се учредява „Народният съд“, е приета от Министерския съвет на 30 септември, т. е. хронологически предшества примирието. Разбира се, априорно можем да допуснем, че управляващите са предузнавали волята на победителите. Затова е важно да установим до каква степен подсъдимите от „Народния съд“ попадат в категорията „военнопрестъпници“. Ще се спрем по-внимателно на самата наредба и ще я анализираме в контекста на тогавашното международно право.
Женевските конвенции дефинират като военни престъпления следните случаи: нарушения на законите и обичаите на водене на война; убийства и брутално отношение към военнопленници; депортации на цивилни, плячкосване на държавна и частна собственост в окупирана страна, разрушения на градове и опустошения, които не са оправдани от военна нужда. В по-широк план (дефиниран обаче едва в Лондонската харта от лятото на 1945 г.) се включват подготовката и обявяването на агресивна война и преследванията на политическа, расова и верска основа.
Наредбата закон, от своя страна, инкриминира следните действия: Поддържане на съюзнически отношения с Германия и обявяване на война на Съюзниците (т. 1 и 5); нарушаване на обявения спрямо СССР неутралитет (т. 2); злоупотреба с положение с цел лично обогатяване (т. 4); невземане на мерки за предпазване от щети (т. 3); изпращане на войски да се сражават срещу съпротивата в Югославия и Гърция (т. 6); извършване на палежи, грабежи и убийства (т. 7); даване на сведения на полиция и жандармерия за разположението на партизаните (т. 8); престараване при изпълнение на служебни задължения (т. 9); гонения на евреите (т. 10).
Че повечето от изброените в Наредбата закон действия нямат нищо общо с военните престъпления
е видно за всеки добросъвестен човек. Особено нелеп е вторият пункт – както е добре известно, не България, а СССР нарушава многократно въпросния неутралитет. До декември 1941 г. България е невоюващ съюзник на Германия. Нейните части навлизат в т. нар. нови земи (Вардарска Македония и Беломорска Тракия) след ликвидирането на Югославия и разгрома на Гърция. Обявената по-късно война на Великобритания и САЩ не води до каквито и да било агресивни действия спрямо тези две страни. От всички простъпки, реални и имагинерни, единствено депортацията на евреите от новите земи може безусловно да бъде определена като военно престъпление. Идва обаче въпросът колцина са осъдени по този пункт. Репресиите над мирни жители в окупираните територии също представляват военни престъпления, но не и сраженията с въоръжената съпротива, каквито са югославските и гръцките партизани и каквито НЕ СА българските.
А последните не са, защото не изпълняват критериите за такава – не действат от името на легитимно правителство или в окупирана страна, а и, както установява в своите изследвания доц. Владимир Станев, повечето от тях не носят отличителни униформи, не държат оръжието си открито, мнозина от тях извършват престъпления, включително палежи на къщи, кражби, насилия над цивилни и пр.
Когато една насилническа власт търси оправдание за своите репресии, тя винаги може да изфабрикува мотиви. Констатацията е особено валидна за комунистическите режими. Политическите насилия в България след деветосептемврийския преврат нямат никаква причинно-следствена връзка с действията на предхождащите управления, били те демократични, хибридни или авторитарни. Доказателство за това е съдбата на Русия след Октомврийската революция и на всички общества, попаднали в съветската сфера след Втората световна война.
Най-високата вълна от убийства е през есента на 1944 г.
Общата картина, която се оформя от спомените на участниците в завземането на властта, е за много арести и отделни убийства в дните около 9 септември, пише историкът д-р Александър Везенков в своята монография „9 септември 1944 г.“ – най-доброто и пълно научно изследване на събитията около завземането на властта от комунистите в България. В основната си част тези убийства са извършвани в края на септември и началото на октомври 1944 г., което показва, че не става дума за спонтанни отмъщения в момента на падането на старата власт. При това в повечето случаи жертвите били на групи от по няколко човека, често десетки, екзекутирани през нощта на отдалечено място извън селището. В някои случаи хората от няколко съседни села били събирани и екзекутирани на едно място.
Първите сведения за подобни екзекуции започват от 13 септември, масовите убийства са извършвани поне няколко дни след завземането на властта, а по-често – след няколко седмици. Това контрастира със спомените на местни активисти и партизани, които разказват основно за арести, извършени веднага след завземането на властта. Очевидно има и една втора вълна от арести, която е омаловажавана в официалната комунистическа историография. Най-късно това станало при офицерите – някои били арестувани и екзекутирани едва след завръщането от фронта през 1945 г.
След 1989 г. прокомунистическите автори се опитваха да сведат бройката на избитите без съд и присъда през есента на 1944 г. до по-малко от хиляда души, основавайки се на броя на отсъстващите пред т. нар. Народен съд. Тази линия обаче не може да издържи проверка, най-малкото защото по-големия дял от безследно изчезналите не са били осъждани впоследствие, а някои получили по-ниски и дори оправдателни присъди. От друга страна, и доказаните убийства са значително повече: дори при проучване на МВР от 1982 г. били събрани данни за 1904 безследно изчезнали.
Същевременно след 1989 г. започнаха да се публикуват версии за 18, 20,30 и повече хиляди убити. Никое от тези числа обаче не може да бъде доказано с документални източници. Събраните досега данни водят до заключението, че заедно с екзекутираните след присъда от Народния съд жертвите от есента на 1944 са били над 4 хиляди, но вероятно под 7000 души, заключава доктор Везенков. Всъщност въпросът не е в големите числа – дори ако приемем 5 вместо 25 хиляди убити, това пак си остава най-голямата единична вълна на политически терор в новата история на България най-кървавия период в историята на самия комунистически режим – за последвалите 45 години имало по-малко убити отколкото през есента на 1944 г.
Макар че убийства имало в цялата страна, личат и големи различие между отделните региони. С най-голям брой избите се отличавали столицата, по-голяма част от Софийска област и особено Новоселска околия, а също Трънско, Кюстендилско, Дупнишко, Радомирско. В южна посока могат да се посочат Горноджумайско и Разложко, а в Северозападна България – Фердинандска, Берковска и Кулска околия. Голям бил броят на избитите и в Пловдивско, Старозагорско, Чирпанско, Сливенско. Често избиването на групи хора било организирано като отмъщение за извършени от предната власт убийства. Важно е да се отбележи обаче, че на повечето места и като цяло в страната броят на жертвите при терора от септември-октомври 1944 надхвърлял броя на убитите от предходните години.
