Aвтор: Радослав СИМЕОНОВ – главен експерт в дирекция „Социална политика и политика по военно-патриотично възпитание“
„Нека полкът да лети под него
за величави победи“.
Тези вдъхновяващи думи изрича полковник Васил Петев, връчвайки първото бойно знаме на 25-и Драгомански пехотен полк на 2 октомври 1912 г. Тази повеля драгоманци изпълняват достойно, а знамето им днес е една от светините на българската бойна слава, съхранявано в Националния военноисторически музей.
Бойният път на 25-и Драгомански полк по време на войните за национално обединение трасира очертанията на българското етническо землище. За шест години драгоманци проливат кръвта си по всички фронтове, където се сражава нашата войска, непознавайки вкуса на поражението. Водени от своите доблестни командири, мъжете от Царибродско, Драгоманско, Сливнишко, Годечко и Трънско оставят своите кости по бойните полета в Одринска Тракия, Гърция, Сърбия, Косово, днешна Северна Македония и Румъния. За съжаление, в наши дни не съществува нито един военен паметник, който да увековечава тяхната саможертва. И още един тъжен факт – родните огнища на повечето от тях след националните катастрофи остават на територията на откъснатите от Сърбия Западни покрайнини, техните безкръстни гробове се озовават извън пределите на страната, а в родината им цари пълна забрава за бойните им подвизи.
Научните и научнопопулярните публикации, посветени на „славните драгоманци“ са крайно оскъдни. За историята на полка има само една книга, издадена през далечната 1935 г. от „Армейския военноиздателски фонд“. Тя носи заглавието „Драгоманци през войните 1912–1913 г. и 1915–1918 г.“ и е библиографска рядкост. Нейното съдържание е отправна точка за бъдещи изследвания, но такива липсват. Настъпилият след 9 септември 1944 г. идеологически догматизъм квалифицира подобни съчинения като проява на „великобългарски шовинизъм“ и ги подлага на щателно инкриминиране. В резултат на това всякакви изследвания, посветени на Първата световна война, преминават в ариергарда на българската историческа наука. Случаят с 25-и Драгомански полк е особено показателен, защото това е един от полковете, воювали в Добруджа с руските войски, споменът за което е трябвало да бъде заличен напълно. Незнайно защо създадената през тези десетилетия инерция на нихилизъм и безродие продължава да властва и в наши дни. Въпреки повишения напоследък интерес към проблематиката, свързана с участието на България във войните и проведените множество научни конференции, съвременните публикации за бойния път и за героите от 25-и пехотен полк отново липсват. Единствено изключение е изследването на царибродчанката Зденка Тодорова, озаглавено „Любимият полк“, публикувано през 2024 г. В него тя увлекателно разказва за утвърждаването на Цариброд като полкови гарнизон в довоенните години, за здравата връзка между неговите жители и войската, възкресявайки позабравените образи на негови емблематични командири.
През 1899 г. е обнародван Указ №9 на княз Фердинанд, предвиждащ сформирането на резервни полкове в Българската армия в състав от пет пехотни роти с предназначение да охраняват границите на държавата. По този начин на 10 февруари 1900 г. е положено началото на 25-и Драгомански пехотен полк. В първите четири години от съществуването си като самостоятелна войскова единица той носи името „1-ви пехотен резервен полк“, а за негов гарнизон е определен Брезник. С Указ № 84 от 29 декември 1903 г. резервните полкове се трансформират в действащи. Тогава се пристъпва към реорганизация на полка, който от 1 януари 1904 г. вече разполага с две дружини и получава наименованието, с което остава завинаги в българската военна история. За негов постоянен гарнизон е определено пограничното и динамичното развиващо се селище Цариброд. Обявен за град през 1879 г., само десетина години по-късно той става околийски център. От жизнено значение за неговото стопанско и административно издигане е построяването на жп гарата през 1888 г., която всъщност е първата българска гара по линията Виена–Цариград.
Само за няколко години тук е построен казармен комплекс, живописно разположен в подножието на възвишението „Козарица“. Съществен принос за развитието и утвърждаването на гарнизона има
полк. Иван Пачев (1862–1929), командир на полка в периода между 1907 и 1911 г. С неговото име се свързва и изграждането на паметника костница на Нешков връх под формата на пирамида, посветен на героите, паднали на 12 ноември 1885 г. по време на Сръбско-българската война. Със съдействието на войниците монументът е съграден само за четири дни в края на юли 1911 г. и тържествено осветен на 2 август. Той е съхранен до наши дни и представлява един от най-внушителните български културно-исторически обекта на територията на Сърбия.
По време на Балканската война 25-и полк влиза в състава на новосформираната 10-а Сборна дивизия. На 10 октомври 1912 г. край с. Караюсуф е неговото бойно кръщене в схватка с настъпващата турска редифска дивизия от Одринския подвижен корпус.
В един от най-критичните моменти на боя командваните от поручик Загорски и капитан Гаврилов роти отблъскват противника със страховит удар „на нож“. В Междусъюзническата война драгоманци водят тежки битки с превъзхождащите ги числено гръцки части при Лахна, Демир Хисар и Ченгене калеси.
При влизането на България в Първата световна война командир на 25-и Драгомански полк е полковник Тодор Златев. До края на 1915 г. полкът участва в Моравската и Косовската операция за разгрома на Сърбия. Паметни ще останат сраженията при вр. „Джурова глава“, хребета „Сланиница“, Турско Ливаде и с. Врагудинци, Лесковацко. През лятото на 1916 г. заедно с останалите подразделения от Първа Софийска дивизия полкът е включен в състава на Трета българска армия за участие във военната кампания срещу Румъния. Първоначално драгоманци воюват за освобождението на Добруджа, участвайки в двете атаки за пробива на укрепената Кубадинска позиция. След създаването на Дунавската българско-германска армия, която форсира р. Дунав при Свищов в края на ноември 1916 г., 25-и полк е прехвърлен във Влашко. В края на декември, когато маневрените военни действия приключват, драгоманци са изпратени да подсилят българската отбрана на Южния фронт.
Общият брой на загиналите войници и офицери от полка във войните за национално обединение възлиза на около 1900 души, като по този показател той се нарежда сред подразделенията, дали процентно най-много жертви. Ако към тях прибавим и загиналите във Втората световна война, то цифрата ще надхвърли 2000 души.
След Солунското примирие от 29 септември 1918 г. полкът остава в заложничество на силите на Антантата за периода от 2 октомври до 2 декември.
За да спаси знамето, командирът се разпорежда капитан Атанас Веселинов заедно със знаменосеца фелдфелтфебел Йордан Витанов и още двама бойци, да го укрият и се придвижат към България. След 12-дневен преход те успяват да предадат светинята непокътната на командващия допълняющата дружина в Цариброд подполковник Ковачев, както и 175 хил. лв. от полковата каса. Когато войниците и офицерите от 25-и полк се завръщат в Цариброд, те са посрещнати от гордо развятото си знаме. Неслучайно то е едно от българските бойни знамена, които получават военен орден „За храброст“.
Но вместо заслужени почести и слава драгоманци трябва да изпият горчивата чаша на унижението. По силата на клаузите на Ньойския договор Цариброд е предаден на Сърбия, а полкът е разформирован и реорганизиран в дружина, чийто Щаб е преместен в Сливница.
