В културната ни политика няма целеполагане, не знаем какъв човек да подготвим за бъдещето си.
Александър Секулов е роден на 6 януари 1964 година в Пловдив. Работи като драматург на Драматичен театър – Пловдив. Автор е на романите „Колекционер на любовни изречения“, „Малката светица и портокалите“, „Гравьор на сънища“, „Господ слиза в Атина“, „Островът“, „Скитникът и синовете“, „Жена на вятъра“ и „Корабът на сирените“. „Корабът на сирените“ е носител на националната награда за художествена книга „Хр. Г. Данов“ за 2024 г. По мотиви от романа „Островът“ е създаден осем сериен детски игрален филм.
Автор е книгите със стихове “ Седмо небе “ /1988/ „Високо, над далечината“ /1997/; „Карти и географии“ / 2010/; „Море на живите“ /2016/; „Хроники и химни“ /2018/. За книгата „Море на живите” получава националните литературни награди „Перото”, „Николай Кънчев“, „Христо Фотев“, „ Златен Орфеев венец“.
Три пъти е носител на националната награда „Аскеер“ за съвременна драматургия за 2016, 2019 и 2022 години. Превеждан е на английски, немски, френски и унгарски език.
Автор е на пиесите: „Светли хотелски стаи“ /2006/, „Няма ток за електрическия стол”/2015/, „Дебелянов и ангелите“ /2018/, „Одисей“ /2019/, „Народът на Вазов“/2021/, „Сън в зимна нощ“ /2022/ и „Теория на тротила“ /2021/.
– Разкажи ми някой спомен от казармата.
– Малко хора знаят, че като войник съм бил 2 години и 3 месеца в градската пожарна на София. До 1989-а г. софийските пожарникари с изключение на командния състав, бяха наборни войници. Събираха ги от цялата страна. Как точно съм попаднал сред тях, нямам идея. Служих в пожарната служба на ул. „Тодорини кукли“. Имам над 700 излизания за пожар и участие в над 250 много големи пожара. Службата носеше реални опасности. Две момчета по наше време пострадоха. Единият го изгори избухнал резервоар на УАЗ- ка, а момче от друга рота се задуши в подвалите на Кремиковци по време на учение. Спрял му апарата за дишане.
Гасил съм софийския цирк. Той изгоря, мисля, 1983-та г. Същата година имаше и голямо наводнение в София. Страхотен дъжд се изля. От „Малък градски театър зад канала и трамвайните линии на бул. „Мадрид“ до дипломатическите гаражи целия квартал бе във вода, 2 м и половина. От един апартамент вадихме бременна с надуваема лодка. Цяла нощ сме ходили да търсим трупове на удавени хора. Всичко съм гасил.
– Като че ли службата ти на пожарникар доста прилича и на сегашната ти длъжност – драматург. Впечатли ме този екзистенциален дух на спектакъла „Няма ток за електрическия стол“ – времето липсва, няма никой, освен двама човека. Неведнъж си доближавал границата на този риск – да те бъде или да не те бъде.
– И в казармата, и след това има моменти в живота, в които съм стъпвал на тази граница. Но като автор по-скоро ме е водила радостта от измислянето на капан, в който да поставя героите. Тези, които ме познават, знаят, че при мен радостта от измислянето е водеща. Харесва ми да го правя, а не го правя, защото искам да съм писател. Искам да имам книги, да издавам книги, но не искам да играя ролята на писател. Тежи ми, не е в моя характер. По принуда се явявам на четения, давам автографи. Приятно ми е, но ако мога – не бих го правил.
– В пиесата поставяш доста зловещ капан, човек, който предстои да загуби живота си, постоянно се пита къде прекъсват законите на човечеството и как да си направиш собствени закони, за да продължиш да живееш.
– И какво правим когато няма Господ. Всъщност, ако сме само двамата на тоя свят: има ли Господ или няма? Отменяме ли го или се съобразяваме? Това е силата на тая пиеса. Лично аз вярвам в Господ.
– А ако сте само двамата, един от тях става Господ?
– Да. И се оказва, че този който е вързан на електрическия стол, всъщност може да накара другия да полудее. Силата на словото, силата на манипулацията е огромна. Добра съдба има тази пиеса. Поставиха я в Чикаго, Велес, а сега и Истанбул.
– В твоето творчество има драматургия, има поезия, има проза, която в много случаи граничи с поезията. Метафоризираш по многообразен и произволен на моменти начин. Как се ориентираш в жанровата си палитра?
– В последните си романи („Жена на вятъра“, „Корабът на сирените“), ако щеш и „Господ слиза в Атина“ (2012 г.) се старая историята е само да е на преден план, ами този план да е единствен. Да не личи явно, че историята има други смисли. Това е урок от театъра. Добрата история трябва да води, не ми се правят колко знам и колко сложни конструкции мога да сглобявам Интересува ме историята да е като облак, като пъпеш, като дирижабъл. И да лети. А пък какъв смисъл ще ѝ придадат читателите не е моя работа.
– А кога лети историята?
– Когато е истинска и когато е написана с мисълта на читателя да му е интересно и да не я оставя. Когато авторът не парадира със стила си. В по-ранните ми книги, когато започнах да пиша проза – „Колекционер на любовни изречения“, „Малката светица и портокалите“ имах такива залитания. Тогава ме пленяваше свободата да пиша по начин, по който никой друг не пише. Сега ме интересува само да разкажа добре една интересна история.
– Вървиш към опростяване на стила?
– Всичко тръгна от една реплика на моя син. Беше около 7 години и ми каза: „Тате, не мога да чета „Том Сойер“. 4 страници лови муха в една кибритена кутийка“. Тази реплика не мога да я забравя. И разбрах – съвременният читател има сюжетна култура, до 20-тата си година е гледал между 3000 и 5000 художествени филма. Как ще му описваш ти как изглежда бялата акула? Той от научно-популярните филми е виждал как камери влизат в корема на акулата!
– Тогава вече скъсваш ли пъпната връв с поезията?
– Пъпната връв с поезията не съм я късал, защото в театъра всичките ми монолози са чиста поезия.
– Става дума за метафориката. Ще продължаваш ли да я използваш?
– Поезията идва и си отива по свое желание. Върху нея човек няма власт.
– Примерно Кавафис прави от историите си метафори.
– Кавафис е прекалено висока топка за мен, за да го ползвам като пример. Който е гледал нашите спектакли с Диана Добрева, знае, че приличат на театрални поеми. „Моби Дик“, например, е епичен, но по същината си е поема за безкрая, за Господ, за морето. И „Одисей“ също.
– Как се отнасяш към наградите? Българските, международните.
– Който каже, че наградите не го стимулират и и не го радват… Познавам такива хора, но те са с чутовни характери! Лесно е да се отнасяш смирено към наградите… като си ги взел всичките. Шегувам се…
– Какво мислиш за различните стилове на писане? Сюрреализма беше привлекателен, сега се задава метамодернизъм в световната литература. Ти къде се самоопределяш?
– Знам само, че времето подрежда нещата. Какво от това, което си писал, ще остане не знаеш. Времето е немилостиво. 95% от хората в България не знаят кой е Генчо Стоев. Други не знаят кой е Ивайло Петров. На Радичков знаят 4-5 цитата от ФБ. Същевременно виждам други автори като Вера Мутафчиева, които се завръща като голяма вълна. Същото става и със Свобода Бъчварова.
– Извадих няколко изречения от твое интервю, правено преди да почнат войните. „…може да излезе като много тънката люспа на цивилизацията… Мислим си, че много неща ни делят от животинското, но не е така. То дебне на вратата и драска с нокти във всеки един момент…“ Връхлитането на войната представлява ли избухване на вътрешното, човешкото?
– Европа живя сравнително дълго в мир. И сега европеецът е учуден, че има войни и че те го засягат. Ама то войни през цялото време си имаше. В Близкия изток, в Афганистан, Сирия, Виетнам, но бяха далеч от нас. Забравихме за войната, все едно не може да се върне. А тя може и се върна.
– 70 години в Европа принципът беше да не се нарушават граници. Проблемите да ги решаваме с преговори и взаимни отстъпки. Дали това е люспата на цивилизацията, която се скъса?
– Знам едно – когато едно семейство се разруши, няма невинни. Виновни са и мъжа, и жената, ако щеш – и родата. Не съм сигурен, че еднозначните отговори очертават пълната картина. Войната е бизнес. Винаги. 99% от хората не искат война. Изкуството може единствено да покаже този 1% от хората, които искат война. То може да свидетелства за тези хора.
– Струва ми се, че напоследък се колебаеш между романи и драматургия?
– Нямам усещането, че минавам от род в род или от жанр в жанр. Някои неща мога да ги разкажа в пиеса, други мога да го разкажа в роман, трети мога да го кажа в поезия.
– Ама пиесата си изисква остър конфликт.
– А в романа не се изисква, така ли? Искаш ли да ти кажа къде е най-много се иска конфликт? В поезията! Без силна вътрешна драма в поезията какво се получава: Поезия на регистратурата. Това е така… това е така. Такава е горе долу конструкцията на 90% от поезията, която се лансира днес.
– Как оценяваш тенденциите в българската литература?
– Има всички – и млади, и стари имена, конкуренцията е голяма. Вътрешните професионални изисквания, които имаме ние към самите себе си, стават все по-големи. Има хора, които пишат в класическа романова традиция. Виж „Бежанци“ на Весела Ляхова – страхотен класически български роман, виж „Ловецът на пеперуди“ класически български епос, написан с лекота, със замах, вътре е цялата река на живота ни. Виж Милен Русков с „Чамкория“ и „Възвишение“. Има и други търсения в областта на прозата, както и добри жанрови романи.
– Чувал съм мнения, които считат, че българската литература е провинциална, в периферията на световната.
– Не е така. Българската литература ще е провинциална, докато държавата се грижи за трима автори. Ако се грижи за 33-ма, няма да е провинциална, защото ще се види, че в България има неща, които могат да предизвикат силен и значим читателски интерес. Но за да има читателски интерес навън, трябва държавата да има осъзнат интерес. И второ – да полага усилия години наред. Не става с превод на трима писатели.
– А какво, според теб, трябва да се смени в механизма на културната ни политика?
– В българската културна политика няма целеполагане, ние не знаем защо поддържаме културата в България. Каква е целта на една култура и на една културна политика? Какъв човек искаме да възпитаме! И какъв възпитахме последните 30 години? Оставям те да се досетиш сам. С такава културна политика, каквато водим, това е резултатът.
– Какъв знак е, че половината от населението не иска да гласува или просто не се интересува?
– Значи, че сме плод на самите себе си. Трябва да го разберем. Не можем казваме: ооо, другите са такива, ама ние не сме. Напротив, ние всички сме такива, каквито сме, само че въпросът е да се видим такива, каквито сме, а не в пожелателна светлина или пък, още по малко да кажем: има 10%, които стават и 90%, които не стават. Това е в основата на класовата борба. Както щеш ги наречи тези класи, прослойки, но това разделение винаги означава терор и диктатура. Има ли класова война, има терор и диктатура. Аз съм абсолютно против всяка революция, против терора и диктатурата.
Фото Тея Нишков
