Камен НЕВЕНКИН
Преди 80 години армията ни води своето най-драматично и най-важно сражение във Втората световна война.
Битката при р. Драва преди 80 години е най-голямото, най-драматичното и вероятно най-важното сражение което българската армия е принудена да води през Втората световна война. Известна като Дравска операция и най-вече като дравската епопея, тя си остава нендамината по отношение на динамика, драматизъм и човешки загуби. Същевременно победата, извоювана в нея, за пореден път напомня на противници и съюзници за несломимия български боен дух.
Малко известен факт е, че българските войски попадат в Унгария донякъде случайно, по силата на променливата военна обстановка и че първоначлно въобще не се предвижадало да бъдат там. Когато на 12 ноември 1944 г. командващият на 3-ти украински фронт маршал Толбухин докладва на Сталин плановете си за настъпление по посока на Виена, той предлага българските части да бъдат разположени в Южна Унгария, покрай северния бряг на Драва, най-вече, за да пазят левия фланг и тила на съветските армии, настъпващи към Австрия срещу възможни германски атаки през реката. Два дни по-късно обаче Сталин му нарежда българските дивизии съвместно с югославските партизани на Тито да подготвят офанзива между реките Сава и Драва в западно направление, т.е. на територията на днешна Хърватия по посока на Загреб. При това решението български войници да се сражават толкова далеч от родината е
взето от Москва самостоятелно, без да е консултирано със София
което показва кой на практика е контролирал България през есента на 1944 г.
Българското командване решава да изпрати в далечните земи 1-ва армия, командвана от генерал Владимир Стойчев, която вече се е сражавала в Югославия, но с доста променен състав. Така само две (11-а и 12-а) от нейните шест дивизии имат някакъв боен опит, докато останалите четири (3-та, 8-а, 10-а и 16-а) са абсолютно „зелени“. Елемнтарни сметки показват, че по-голямата част от 130 000 войници, качени във вагоните, никога не са влизали в бой. Ситуацията допълнително се усложнява от проблеми с морала – много от мъжете в униформи, обикновенни селяни и работници, не изпитват омраза към германците и не знаят защо трябва да воюват с тях. В допълнителна тежест са им наложените по съветски образец политически офицери, т. нар. помощник-командири, по правило бивши партизани и най-вече комунисти, които биват запомнени с ниската си военна култура и болшевишкия терор, който упражняват над инакомислещите. Друго интересно нововъведение са съветските военни съветници. Тези офицери притежават голям боен опит, но подобно на повечето червеноармейски кадри са безразлични към човешките загуби.
Първият тест за новата 1-ва армия на бойното поле завършва с провал. Следвайки заповедта на Сталин, в края на декември 1944 г. три дивизии (3-а, 8-а и 11-а) в продължение на цяла седмица атакуват силно укрепените германски позиции в района на хърватския град Вуковар, опитвайки се да напреднат покрай шосето за Загреб. От всякакава гледна точка това се оказва една самоубийствена мисия – на българските части, освен да не им достига огнева мощ, а освен това те са лишени от поддръжката на танкове, авиация и тежка артилерия. При това те са принудени да щурмуват през една напълно равнинна местност, която немците просто превръщат в стрелбище. Напълно логично, на замръзналите полета пред селата Сотин, Грабово и Оролик остават да лежат телата на няколкостотин убити български бойци, много от които умрели поради невъзможност да бъдат евакуирани навреме. Ако нещо може да служи за утеха на българската армия, то това е, че техните съюзници се представят още по-зле – в началото на декември съветският десант при Вуковар е напълно разгромен, а дошлите на смяна на нашите дивизии югославяни през януари 1945 г., даже са принудени да отстъпят под немския натиск.
След неуспеха при Вуковар Сталин решава да изтегли българите оттам и да ги изпрати на по-тих участък – на северния бряг на Драва в Унгария. През целия януари армията на Стойчев при изключително тежки условия на два пъти преминава Дунава, за да достигне новите си позиции. Там тя сменя четири съветски дивизии, които впоследствие изиграват важна роля в битката за Будапеща. Преходът и отдалечаването от дома действат деморализиращо на мнозина и в някои части започват брожения. Стига се и до бунтове, като този в 3-та пехотна дивизия, който е брутално потушен от помощник-командирите и техните „гвардейци“ – бивши партизани. Ако има някои, които да са наистина щастливи от новата ситуация, то това са местните унгарци – те си отдъхват, като научават, че руснаците, които постоянно са ги тормозели и ограбвали, ще бъдат заменени от далеч по-кротките българи.
Към края на януари 1945 г. българската армия е заела около 100 км от северния бряг на Драва между Бабоча и Валпово, както и още 25 км на север от Бабоча, към Балатон. Очакванията, че този район ще бъде тих, скоро се оказват една илюзия – Хитлер, в твърдото си намерение да удържи нефтеното находище край Балатон,
нарежда провеждането на мощна офанзива
Някои от последните резерви на Райха са попълнени и изпратени в този район. Така са оформени три групировки. Най-мощната от тях трябва да настъпи от северозапад между езерата Балатон и Веленце, друга ще атакува от запад, вбивайки клин между българските и съветските позиции южно от Балатон, а третата ще форсира Драва от юг при хърватския град Дони Михоляц и ще се устреми право на север, към Дунава, отрязвайки пътя за отстъпление на целия 3-ти украински фронт.
С оглед на написаното в следвоенните съветски изследвания е прието да се счита, че командването в Москва е било напълно наясно с целите на немското настъпление и даже с точните участъци, на които то ще се проведе. Разсекретени документи на тяхното разузнаване обаче показват, че единственото, което са знаели руснаците, е, че в даден момент германците ще предприемат офанзива в Унгария. Всичко останало за тях е било пълна загадка. Именно затова Толбухин заповядва да се подготви отбрана навсякъде, където това е било възможно, но в такива ситуации няма как да бъдат прикрити всички участъци. Един такъв неизцяло прикрит участък е северният бряг на Драва, срещуположно на Долни Михоляц, който е отбраняван от едва две дружини на 3-та и 11-а дивизия. В тила им, на известно отстояние, се намират един полк и артилерия, но всички основни резерви на армията са по на запад, на ден-два път.
Германците са наясно с гореизброените проблеми на българите и това ги изпълва с оптимизъм. Самият Хитлер на заседание на главното командване на 2 март уверено
заявява, че войските му ще успеят да пленят щаба на Стойчев
а българските части ще се разбягат. Той си няма представа колко много греши.
Тройната германска офанзива в Унгария, която се оказва и последното значимо настъпление на Вермахта през войната, започва сутринта на 6 март. (Спокойно можем да я наречем тройна, защото всъщност става въпрос за три отделни атаки с обща цел, чийто стрелки така и не се срещат на Дунава.)
Най-мощният удар е нанесен на север, между езерата Балатон и Веленце, където стотици танкове се опитват да премажат многослойната съветска отбрана. Теренът е ужасен, много от верижните машини затъват в калта, а съпротивата на руснаците е ожесточена. И въпреки това немците бавно, но методично напредват на югоизток към Дунав. Тази операция ще влезе в историята под името „Пролетно пробуждане“, макар че в нея няма нищо пролетно – освен че е кално и влажно, температурите са близки до нулата.
Малко по-рано от нея – преди изгрев на 6 март, започва и операция „Ледоразбивач“, офанзивата на немската 2-ра танкова армия, южно от Балатон право на изток, към Капошвар. Намеренията на германците са очевидни – с мощен удар по мястото, където се стиковат българската 1-ва и съветската 57-а армия да ги разделят и да ги унищожат по части. На позициите на нашите 10-а и 12-а пехотна дивизия в продължение на седмица се нахвърлят вълна след вълна от немски и лоялни на Хитлер унгарски пехотинци, но българите не се огъват. При това срещу себе си те имат доста сериозни и опитни противници – дошлите от Италия 16-а СС моторизирана и 71-ва пехотна дивизия, подкрепяни от две бригади щурмови оръдия, два бронирани влака и няколко унгарски пехотни батальона. Боевете са изключително кървави, бойното поле е осеяно с трупове и изгоряла немска техника. Нашите загуби също са сериозни – само на 10 март 31-ви силистренски полк губи 371 души.
Често се стига до ръкопашни схватки
а в някои случаи немските щурмови оръдия са принудени да мачкат с веригите си българските противотанкови оръдия и разчетите им, за да си пробиват път напред. Силният натиск върху българските позиции е напълно логичен – немците ги считат за по-слабото звено от руснаците и очакват, че именно те ще се огънат първи. Но намеренията им се провалят. Още на 7 март командването на 2-ра танкова армия е принудено да признае, че „българите се сражават много добре“.
Това, което заслужава да се отбележи за боевете в този район освен героизма на българските бойци, е и гъвкавостта, проявена от командирите им, въпреки липсата на опит. Не се робува на схеми, а често, според ситуацията, се сформират сборни пехотни и кавалерийски части, съставени от елементи на различни дивизии. Освен това пехотата винаги е съпровождана в боя от артилерия и противотанкови оръдия. Най-впечаталяващ обаче си остава фактът, че след като са задържали първоначалния вражески устрем, българите са използвани като активен втори ешелон на съветската 299-а дивизия. Т.е. всеки път, когато руснаците се пропукват и започват да отстъпват, в боя се намесват части на нашите 10-а и 12-а дивизия и отхвърлят немците обратно. При това дори за кратко самата 299-а дивизия е подчинена на командира на нашия 3-ти корпус и получава заповеди от него.
Най-драматична като развой от трите немски операции се оказва „Горски дявол“. Тя започва в малките часове на 6 март, когато немски групи с лодки прекосяват Драва и се нахвърлят върху шокираните български роти, прикриващи брега. Още преди изгрев те успяват да се закрепят на него и да дадат възможност на основните сили да се прехвърлят през реката. Българите се сражават самоотвержено, често до последния патрон, и не бягат от ръкопашни схватки, но скоро са пометени. В рамките на деня немците завземат редица села и чифлици и овладяват предмостие с приблизителни размери 5 на 10 км. Те са уверени в успеха си и докладват, че срещат слаба съпротива.
На българското командване не му отнема много време да разгадае вражеските планове. Ударът се нанася от немската 297-а пехотна дивизия на 91-ви корпус в посока на север, към Харкан, а крайната цел е гр. Мохач на Дунав. Постигането ѝ пък би отрязало армията на Стойчев от всякакво снабдяване и евакуация. Като втори ешелон през Драва трябва да дойде 104-та егерска дивизия, за да закрепи успеха, а вероятно и други части. И действително, в следващите дни на северния бряг пристигат танков батальон (с трофейни италиански танкове), дузина щурмови оръдия и взвод бронирани коли. Като цяло,
немските дивизии са много опитни и отлично въоръжени
с модерни оръжия, което им позволява да постигнат неколкократно огнево превъзходство над българите.
За да спре немците, генерал Стойчев хвърля в боя цялата 3-та пехотна дивизия и един полк от 11-а. И успява. На 7 март 91-ви корпус вече докладва, че българската съпротива е нарастнала многократно и това го принуждава да смени направлението на атаката от Мохач на Печ. Маршал Толбухин също изпраща помощ – 133-ти корпус (две дивизии) и бронетанкови части. Въпреки стабилизирането на фронта маршалът е изключително недоволен от представянето на 3-та дивизия и настоява да бъдат взети мерки за повишване боеспособността ѝ.
Защо е важна датата 7 март? Защото в публикуваната през 2009 г. в Москва книга „Разгром 6-ой танковой армии СС“ един от авторите ѝ – Коломец, – цитирайки заповедта на Толбухин, пише, че „българските 3-та и 11-а пехотна дивизия панически се разбягаха, а техните командири… не взеха никакви мерки за въвеждането на ред.“ При това тази безумна творба по-късно е преведена на английски и днес едва ли не целия свят знае, че българите при Драва са се разбягали. Каква е истината обаче? Край Драва българите сами спират немците без чужда помощ още на 7 март, а както бе посочено по-горе, южно от Балатон даже спасяват съветската отбрана от колапс. Това, което не казва Коломец обаче, е какво се случва на участъка на главния немски удар между езерата Балатон и Веленце. Там СС дивизиите въпреки калта и съветското въздушно превъзходство осъществяват дълбок пробив от над 40 км, всявайки такава паника в съветските редици, че пехотата на Червената армия действително отстъпва в безпорядък, изоставяйки противотанковите батареи на „милостта“ на немските танкове. Паниката достига чак до Москва и на 9 март Сталин предлага на Толбухин да се изтегли на източния бряг на Дунав. Това в крайна сметка не се случва, включително и заради решителността, показана от българите в битката.
Контранастъплението
На 8 март с пристигането на 133-ти съветски корпус устремът на „Горски дявол“ е спрян окончателно. Удря часът на българско-съветското контранастъпление, което трае 12 дни. Ключово за съдбата на предмостието се оказва селцето Драва Соболч, през което минават шосето и жп линията от Печ към Хърватия. Немците моментално го превръщат в крепост и започват да отблъскват атака след атака. Руснаците го атакуват от североизток, българите – от северозапад, и често, когато някой успее да осъществи пробив, схватките продължават вътре в самите къщи. В продължение на няколко дни в боя участват и 22 танка Т-4 на българската бронирана дружина, част от които са безвъзвратно загубени при атаките. Полуразрушеното село е овладяно чак на 15 март, а с това е решена и съдбата на предмостието. Особено добре се представя неопитната 16-а Родопска пехотна дивизия, която влиза в боя за пръв път на 12 март, но в крайна сметка обръща баланса на силите в полза на българи и руснаци. След падането на Драва Соболч немците осъзнават, че дните им на северния бряг на Драва са преброени и започват изтегляне обратно на юг, в Хърватия, което приключва на 19 март.
За разлика от модерния руски „патриот“ Коломец, който обяви българите за паникьори, тогавашните съветски командири са впечатлени от техния дух и след края на битката награждават хиляди от тях с ордени и медали.
