Новината за българския игрален филм „Триумф” за кой ли път разбуни в българското общество темата за т.нар. Царичина дупка. Не знам какъв е поводът да нарекат филма именно „Триумф”, но във всеки случай това едва ли се отнася за историята от началото на 90-те. Защото безсмисленото копаене, в което бе замесено висшето командване на армията, не е триумф, а по-скоро апотеоз на анархията, обхванала държавата ни в първите години на демокрацията.
Влизането на журналисти в дупката на 19 ноември 1992 г. трябваше да се случи най-малкото, за да се отговори на обществения интерес, раздухан от редица медийни публикации.
По това време бях започнал работа в новосъздадения вестник „24 часа” след 15 години служба във в. „Народна армия”, преименуван на „Българска армия”. Честно казано, не повярвах изобщо на първите публикации за някакъв секретен военен обект на 30-ина километра от София. Когато обаче получих покана да наблюдавам запечатването на т.нар. Обект №1, не се колебах. Все пак това бе последен шанс да видя с очите си какво има вътре, а не да се доверявам на разни екстрасенси и контактьори с извънземен разум.
„Секретният” обект се намираше до трафопост на стотина метра вляво преди първите къщи на с. Царичина. Самата дупка бе покрита с брезентово платнище и за случайно минаващите по пътя към селото дълбокият изкоп бе добре скрит. Българинът обаче е любопитен народ и на чаша питие в близката кръчма скоро било забелязано, че щом военен камион извозва големи количества пръст и камъни, значи нещо там се случва. Това заварихме и ние – неколцина журналисти от български медии – повечето наскоро създадени. В екипа на „24 часа” бе и фотожурналистката Силвия Гурмева.
На журналистите – кандидати да влязат в дупката, бе поставено условие – първо медицински преглед, а който го премине – облича известния на всеки служил в армията химически комплект „Газ, чорапи, наметало…” плюс предпазна каска. Лекар от ВМА провери кръвното налягане и пулса на всеки, като предупреди, че долу не е за страдащи от клаустрофобия.
Слизането по 160-метровата спирала на дупката не ме затрудни. Бях доста разочарован, когато сравнително бързо стигнах до дъното. Не се надявах да срещна извънземен разум, но си мислех, че поне някакъв дребен знак трябва да ми подскаже, че все пак тук има нещо. Е, нямаше нищо! Нито чух някакви странни звуци, не видях и следи от подземната река, на която копаещите се били натъкнали. На връщане към повърхността все пак открих прословутата „идеално гладка стена”, сочена едва ли не като вратата към „първия вселенски човешки индивид” или към т.нар. плоча за биологична защита – от която можело да рукне потокът на всякакви зарази. Нито стената беше идеално гладка, нито в нея имаше нещо като врата – на една от снимките нарочно я осветявам, за да се види. Просто при поредния взрив от скалата по волята на природата се бе отцепила шиста, дълга 2,5–3 м. И толкова.
Едно от указанията на контактьорката Елисавета Логинова ме озадачи особено. Тя предаваше повелята на извънземния Роро, която гласеше: „Имате да прокопаете разстояние колкото 1000 миши крачки!”. Офицерите дълго си блъскали главите колко е дълга 1 миша крачка и накрая се отказали, защото „нямаше никакво съвпадение на дименсиите (нашите и техните)”. Какво въображение обаче трябва да имаш, за да измислиш разстояние, измерено в „миши крачки”, нали?!
Моите спомени от приключението в дупката са свързани главно с недостига на въздух. И въпреки че стигнахме до дъното на дупката, паника нямаше. Клаустрофия от тясното пространство – също. Не се оплака и колежката Гурмева.
По тези и други въпроси около дупката навремето имах няколко срещи с полковник Кънев – една от основните фигури в операция „Слънчев лъч”, наречена така в кабинета на тогавашния началник на Генералния щаб генерал-полковник Радню Минчев. В библиотеката си още пазя „Феноменът Царичина” – уникална книжка, написана от полковник Кънев, в онези дни зам.-началник на Военнонаучния отдел на Генщаба. Тя съдържа своеобразен дневник на близо двете години царичински приключения, заръчан му от ген. Минчев. Подари ми я със следния надпис: „Любо, приятелю, Диогеновци трябват и днес, защото човеците на тази земя са твърде малко!”.
Полковник Кънев ми обясни и защо дупката има спираловидна форма.
Всичко идвало от нарежданията на контактьорката Логинова къде да се копае, която в повечето случаи се намирала на десетки километри в Генералния щаб, а нерядко и в кабинета на неговия началник. Та Логинова от дистанция казвала кога и как да се променя посоката на копаене и като правило промяната била обикновено на 90 градуса вляво или вдясно. И офицерите – казано без ирония, изпълнявали. В един момент сред тях настъпило безпокойство, породено от факта, че твърде често екстрасенската предричала успешен край на операцията примерно: Сега ще откриете врата и зад нея ще намерите обект, строен от машини роботи или поне кивота със скрижалите на Моисей. Но не намирали нищо. Или както един светъл ден Логинова предала: „Вие достигнахте целта си. Намирате се точно над залата. Тя е точно под вас и ви очаква”. Офицерите обаче потънали в размисъл: „Ако залата е точно под нас, ние през тавана ли ще влезем?”.
Последвали нови указания: „След като изчистите напред 40х40х40 см, ще влезете в коридор празен, светъл, с бели стени и черни йероглифи по тях”. Направили каквото трябва, но нито коридор открили, нито бели стени с йероглифи. Не открили и стъпалата, предсказани от пророчицата Ванга по време на среща с нея, след което трябвало да влязат в помещение, където ще намерят Първия човек. С уточнението на Ванга: „Това не е човек. Това е маймуна, жълта космата и изсъхнала”. В интерес на истината полк. Кънев споделя в книгата си, че при срещата Ванга получила повече информация за Царичина от тях, отколкото те научили нещо от нея.
И тъй като в повечето писания за Царичина се споменава името на тогавашния шеф на Генщаба генерал-полковник Радню Минчев, ще цитирам онези части от книгата на Кънев, където се казва, че всъщност на обект №1 са идвали други високопоставени началници.
През април 1992 г. неочаквано дошли зам.-началниците на Генщаба генералите Топалов и Вакавлиев. Генерал Вакавлиев дори влязъл да огледа тунела и останал с екипа, който го нагостил с наличната котлова храна. Малко по-късно на обекта пристигнал лично министърът на отбраната армейски генерал Йордан Мутафчиев, придружаван от новия началник на Генщаба ген. Любен Петров, заел мястото на освободения ген. Радню Минчев. Министърът и ген. Петров също влезли в тунела, за да видят с очите си що за чудо е тази дупка.
Единствен ген. Вакавлиев изказал съжаление на екипа, че „за този робски труд не са ги обезщетили с нищо”. Въпреки че имало заповед на министъра на отбраната, която позволявала допълнителни възнаграждения за военнослужещи и цивилни, работещи в лоши битови, високопланински и подземни условия. Отбелязвам това по повод на появилите се още в онези години медийни подмятания, че в Царичина са потънали ни повече, ни по-малко от 16 млн. лв.
зам.-началник на Военнонаучния отдел на Генщаба
От тогава досега тази баснословна сума е повтаряна многократно, без да е подкрепена с нито един документ. Повтарям – няма нищо черно на бяло. Защо 16, а не 26 или поне само 6 млн. – няма обяснение. Сумата хваща дикиш и е преписвана в годините без никой да се опита да я провери.
Покрай Царичина успях да се срещна и с митичния ген. Любомир Динев, шеф на Химическите войски, който пряко ръководил операцията. Засякох го на пазара в столичния квартал „Люлин”, напълнил полиетиленова торбичка с пресен лук. В интервюто, отпечатано в „24 часа”, генералът не без ирония сподели: „Моята материална изгода за тези 2 години бе по едно кисело мляко на ден, 9 месеца полеви лагер и нито една свободна събота и неделя”. Дето се вика – без коментар.
Когато през 2017 г. влязох в екипа на министъра на отбраната Красимир Каракачанов като съветник, една от първите ми задачи бе да потърся някакви документални следи от т.нар. операция „Слънчев лъч”. Не открих нищо както в оперативния архив на МО, така и в Централния военен архив във В. Търново. Не намерих нито една страница… По-късно, след време, разсъждавайки над въпроса, си казах, че май така е по-добре. От уважение към Българската армия, към нейните славни командири, към хилядите, носили с чест и достойнство военната униформа, може би е по-добре да не излизат факти, че хора, на които е била поверена защитата на държавата, са се увлекли в подобни сценарии.
И още нещо си казах: Може би не е редно толкова да ги виним за времето – година след зората на демокрацията, когато всеки българин се е надявал на някакви чудеса. Тези, които са вярвали, че под Царичина ще открият съкровището на цар Самуил, са се надявали, че така бързо ще се изплати огромният външен дълг на страната. Други пък, които разчитали на откриването на двуполовото същество, са виждали как към България потичат тълпи от световни учени, които ще дадат мощен тласък на туризма и изобщо на родната икономика. В края на краищата в тази ситуация всеки нормално мислещ човек, преди да отхвърли каквато и да било идея, би се попитал: Ами ако това е вярно… Така че нека не бързаме да съдим хората, повярвали на легендата за Царичина. Когато попитали китайци за коментар на Великата френска революция, те отговорили: „Нека минат поне 1000 години и тогава ще говорим”.
