За дарителството в България е говорено и писано много. Но не и за дарителството, което е част от военната ни история. А подобни патриотични прояви има и трябва да станат обществено достояние. Две такива дарения има в историята на Дунавската флотилия през първата половина на ХХ век. И двете са извършени във важни моменти от нейната история. Първото: след Ньойския договор (1919 г.), когато България е лишена от правото да има военен флот на Дунав и на Черно море. Но макар и под наименованията Дунавска полицейска служба и Морска полицейска служба Флотът оцелява. И това става с помощта както на редица обществени организации, така и на отделни патриотично настроени граждани. Второто: в навечерието на Втората световна война, когато Дунавският флот си остава предишното бюджетно сираче и в заключителната ѝ фаза започва бойно миночистне, катомобилизира граждански кораби.
В „История на Дунавската флотилия (1879–1935 г.)“ контраадмирал Сава Иванов отбелязва: „През ноември 1925 г. по инициатива на командира на Флотилията (капитан I ранг Иван Михайлов – Ат. П.) русенският търговец г-н Хуго Шобер подари на Дунавската флотилия една бързоходна, модерна и съвършено нова моторна лодка. На 15 ноември 1925 г. началникът на Флота капитан I ранг Сава Стефанов при подобаващо тържество кръсти новата моторна лодка с името „Тилла“ – собственото име на жената и на дъщерята на г-н Хуго Шобер“.
По този начин капитан I ранг Сава Стефанов (по-късно о.з. контраадмирал) става първият мъж – кръстник на български военен кораб. Първата жена – кръстница на български военен кораб, е сестрата на цар Борис III княгиня Надежда, която дава име на миночистачната лодка „Вяра“ през лятото на 1924 г.
Построеният във Виена моторен катер „Тилла“ има 5-членен екипаж. Сава Иванов уточнява: „Имаше дървен корпус, водоизместване 10 т при една дължина от 12 м, широчина 2,75 м и газене 0,85 м. Тя имаше един бензинов шестцилиндров мотор от 60 к.с. и можеше да развие около 20 км (в час – Ат. П.) скорост в тиха вода. Това беше една голяма и ценна придобивка за Дунавската флотилия“. В чест на новото попълнение капитан I ранг Михайлов организира истински военноречен (той го нарича даже „морски“) парад, свидетел на който стават всички жители на Русе. Така благодарение на дарението на русенския търговец Хуго Шобер Дунавската полицейска служба приема в състава си представителен командирски катер, който може да изпълнява и различни военни задачи.
Кой е Хуго Шобер?
Виден русенски гражданин, роден във Виена – Австрия. Неуморим предприемач. В края на XIX и началото на XX в. заедно с Хайнрих Лангбен (русенец от немски произход) създава фирмата Langbehn & Schober, Rustschuk, която издава голямо количество пощенски картички с изгледи от дунавския град. През 20-те и 30-те Хайнрих Лангбен заедно с Хуго Шобер имат обща фирма за таксита в Русе. През 1924 и 1925 г. във варненския вестник „Търговско-промишлена защита“ срещаме реклами с името на Хуго Шобер като производител на плугове „Глиган“. Това е вследствие на регистрираната негова търговска фирма за внос и търговия с машини и земеделски инвентар и става представител на известната германска фирма за плугове Gebruder Eberhardt. През есента на 1925 г. той става известен с още една своя постъпка – продава с голяма отстъпка (от 4 на 3 млн. лв.) имот, получен като наследство от своя тъст, на друг виден русенец с немски произход – Карл Виргенц, за да построи върху терена Немското училище в града.
Хуго Шобер е и сред учредителите на спортния клуб „Левски“ – Русе. Това става през 1926 г., когато на извънредно общо събрание той е избран за секретар на техническия комитет и за отговорник на леката атлетика. Дава и личен пример в тази насока. На общоградското първенство през 1928 г. участва и се класира на второ място в дисциплината скок на височина. Пак по това време е и почетен консул на Австрия в Русе.
В изданието си от 15 април 1940 г. изданието на Морските на Н.В. войски посвещава три страници на „Едно скромно дарение“. В кореспонденцията под това заглавие четем: „Четирима родолюбиви българи от русенския яхтклуб: Петър х. Стойков, Стефан Г. Станев, Драгомир Ст. Балабанов и Венцеслав Милде са имали похвалния почин да подарят на родния флот своята
моторна лодка „Летяща нимфа“.
След това в редакционния текст се уточнява, че това е само на пръв поглед скромно дарение. „Който е имал някога силния стремеж към постигане на предначертаната своя идея, за осъществяването на която настойчиво е полагал грижи и средства, само той би разбрал размера на голямата жертва, дадена от четиримата българи, успели чрез спестявания да се сдобият с тази моторна лодка“… Това дарение е направено „с твърдото съзнание, че в настоящите изключителни времена повече от всякога е необходимо полагането на усилия за всестранния напредък на морското дело и увеличение на средствата за отбраната на родните брегове“.
На пръв поглед тази малка моторна лодка няма никаква бойна стойност „обаче за нашия малък флот тя е от значение, защото, движейки се с шеметна бързина по водната повърхност, тя представлява отлично средство за обучението и сдобиването на нашите млади моряци с твърде ценните воински добродетели: съобразителност, сръчност, умение, смелост и хладнокръвие, така необходими за всеки, действащ на море бранник… Хвала на тези доблестни и достойни синове на Родината!…“.
В страницата, посветена на четиримата дарители, редакцията обобщава: „Преценявайки добре важността на съвременната обстановка, те с готовност подпомогнаха родния флот с едно съобщително средство, а с това изпълниха още един дълг към родината“.
Двете дарения нямат аналог в по-нататъшната история на Дунавската флотилия. Може би е добре имената на дарителите да бъдат изписани някъде като знак за благодарност. Добре е, но няма къде! „Благодарение“ на Варшавския договор преди 65 години останахме без Дунавска флотилия. Но това вече е друга тема.
