Бяла приказка за военните сираци

Децата на загиналите военнослужещи учат нови техники на пързаляне на лагер в Пампорово

Десислава РАНГЕЛОВА

Димитър ИЛИЕВ

Няма по-красиво нещо от детското жужене и виковете в скиорната. Докато гледаш кой чифт ски ще ни станат, кои обувки и кой гащеризон, живееш с усещането за неизвестното. Очите светят, бузите руменеят от очакваното приключение, погледите са изпълнени с очакване – дали ще е красив пирует в снега, дали неочаквано падане, дали пък странично спиране точно пред върха на ските на друго дете. На което можеш да не знаеш още името, но пък усещаш, че вече е приятел. От една мая сте – деца сте на военнослужещи. Дори усещаш, че детето до теб има мъка, подобна на твоята – изгубил е татко или мама, докато са изпълнявали дълга си към Родината. Усещаш, че няма нищо, което да сплотява повече от това.

Ски ваканцията е нещо, което си очаквал цяла година – усещането да си част от военната общност, където ценностите за род, родина, семейство, патриотизъм, екипност са различни от идолите в „Тик-Ток“-клипчетата, към които безкритично са пристрастени всички деца. Когато слезеш от сноуборда или ските, срещаш своите идоли в спорта, културата, музиката и научаваш как те са се борили с предизвикателствата, как са преодолявали страховете, как са се издигали след славни постижения. Как са намирали себе си и са възпитавали доброто у себе си.

Сегашното издание на зимния ски лагер за децата на загиналите военнослужещи по време на изпълнения на служебния си дълг е 10-ото юбилейно, организирано от фондация „Деца на Българската армия“. И понеже смъртта не пита кога да дойде, тази година в Пампорово сред децата е най-смелата жена – Елеонора Великова заедно с невръстната 4-месечна Анастасия. Това са съпругата и дъщерята на трагично загиналия пилот на L-39 Венцислав Дункин. Трудно е да се каже дали военната лекарка от Плевен повече получаваше съпричастност в мъката, или тя беше тази, която раздаваше уроци как се справя човек със загубата на близък човек. Когато си сред близки, когато сте от един вид, никой не смята колко даваш и колко получаваш. Защото и едното, и другото са любов.

ОПОРА И ГРИЖА

Генерал-лейтенант Красимир Кънев, заместник-началник на отбраната:

„Тези деца няма да останат никога сами, защото загубата на член от семейството е загуба от нашите Въоръжени сили, а ние като военнослужещи сме научени да се грижим за хората около нас, да бъдем съпричастни. Аз ще направя всичко за тях, за да се чувстват напълно равноправни. Ще бъда горд, ако видя някой от тях да облече военна униформа.“

Владислав Прелезов, медиен съветник на министъра на отбраната:

„Те трябва да знаят, че имат опора, че някой се грижи за тях. Те знаят, че техните родители са загинали, изпълнявайки воинския си дълг. Идеята е тези деца да се чувстват вкъщи.

Традициите в Българската армия могат да ги направят професионални военнослужещи, те могат да кандидатстват във военните училища, могат да станат генерали. Това е изключително здрава връзка.

 В живота никой няма право да предопредели съдбата си. Тези деца не са виновни, че са останали без родители. За едно дете това е огромна травма, едно дете трудно може да превъзмогне липсата на родител. Децата на Българската армия имат уникалния шанс да дойдат на една ваканция и тази ваканция да ги обедини, да ги научи да бъдат по-добри, да ги научи, че в живота има приятелства и весели моменти. Това ще ги направи добри хора.“

Капитан Мария Крашевска, председател на сдружението на жените военнослужещи:

„Лагерът с годините се променя само в положителна посока. Стремим се всяка година да е винаги интересна, децата да научават все повече неща, да имат нови предизвикателства, да се срещат с различни личности. Организираме различни културни мероприятия, запознават се с българската история и различни културни обекти от Родопите. Инструкторите обучават децата на нови техники.“

Алекс Ватов, на 15 г., син на загинал парашутист от Специалните сили:

„Да имаш хора такива като теб, е доста по-подкрепяща среда. Когато загубих баща си, бях много малък, но генът си е у мен и кръвта си тече. Наистина съм взел много от него – и куража му, и силата.“

Айшен Бозали, на 25 г., дъщеря на загинал пехотинец от 61-ва Стрямска механизирана бригада:

„За втора година съм на ски ваканцията. Тук създадох много приятелства, с които комуникирам и извън лагера. Чувствам подкрепа, че не сме сами. Най-много ми топли душата връзката с по-малките, намирането на общ език и с по-големите. Опитвам се да сме им подкрепа и на тях. Да знаят, че ако нещо стане, винаги могат да се свържат с нас, да ни виждат като едни по-големи братя и сестри. Мечтая да съм здрава и всички около нас да са здрави. Искам след мен да оставя някаква следа, това е най-важното за мен.“