Автор: Полковник Валентин ВАСИЛЕВ*
Националната отбранителна стратегия (НОС) е един от най-важните документи в йерархията на стратегическите документи в областта на сигурността и отбраната на страната. Тя осигурява ясна и съгласувана рамка на ефективен подход за справяне с предизвикателствата към сигурността на България и за постигане на целите на отбранителната политика в дългосрочен план. В основата на стратегията са залегнали приоритетите на националната сигурност и защитата на националните интереси, определени в Конституцията на Република България и в Стратегията за национална сигурност.
Настоящата стратегия е третият подобен документ, като началото беше поставено с приемането на Военната стратегия през 2002 г., която се явяваше част от подготовката за членството ни в НАТО. Реално първата НОС беше приета през 2011 г., която впоследствие беше актуализирана през 2016 г.
Настоящата НОС е значителна еволюция в сравнение с предшестващите я документи. Характерна нейна черта е съчетаването на три основни елемента: 1. цели на отбранителната политика; 2. подходи за постигането им и 3. дефиниция на необходимите ресурси, които включват не само финансови, но и човешки, материални и информационни ресурси.
Документът включва детайлен анализ на тенденциите в регионалната и глобалната среда на сигурност и тяхното влияние върху отбраната на страната като основа за дефиниране на целта на отбраната, пътищата и средствата за нейното постигане през следващите десет години. Това е важно, защото по този начин се формулират необходимите нови изисквания към способностите на нашите въоръжени сили по отношение на тяхната модернизация, готовността им за използване, оперативната съвместимост, всестранната осигуреност и не на последно място – нивото им на подготовка.
В стратегията недвусмислено се подчертава, че сложната задача за отбраната на страната се осъществява в контекста на колективната отбрана на НАТО и в рамките на Общата политика за сигурност и отбрана на Европейския съюз (ЕС). С оглед на това е подчертано, че изпълнението на съюзническите ангажименти се явява фундаментален подход за решаването на тази задача. В тази връзка НОС е хармонизирана с основните принципи на Стратегическата концепция на НАТО от 2022 г., Глобалната стратегия на ЕС за външната политика и Стратегическия компас на ЕС.
Ключово място заема разглеждането на отбраната като комплексна общодържавна дейност, като е поставен акцент върху единството между трите основни стълба на системата за национална сигурност: 1. държавата чрез съответните институции; 2. Въоръжените сили (ВС) и 3. гражданите. Не по-маловажно място в документа заема дефинирането на мисиите и задачите на ВС, като се обръща внимание на новите изисквания за ефективно възпиране и отбрана. Определени са и приоритетните области за изграждане и развитие на въоръжените сили, включително осигуряване на адекватни ресурси за тяхната модернизация с фокус върху дейностите по изпълнение на мисия „Възпиране и отбрана”.
Акцент е поставен и върху осигуряването на ресурсите за отбрана. Детайлно са разгледани направленията за осигуряване на адекватни човешки, материални, финансови и информационни ресурси, както и прилагането на мерките за тяхното ефективно и прозрачно използване. Дефинирани са и направленията за управлението на риска при прилагането на стратегията.
Трябва да подчертая, че НОС е отворен документ, като периодичен преглед и актуализация ще се извършват при необходимост в зависимост от промени в средата на сигурността и актуализация на Стратегията за национална сигурност на България.
Все още е прекалено рано, за да наблюдаваме и анализираме промени от изпълнението на новия документ. Но със сигурност можем да очертаем кое е по-различното. Първо, стратегията ясно посочва, че основната заплаха за сигурността на България и Евроатлантическата зона е
агресивната политика на Руската федерация.
След началото на войната в Украйна заплахата от нарушаване на суверенитета и териториалната цялост на страна – членка на НАТО и ЕС, става реална. Разбира се, наред с тази главна заплаха се отчитат и други заплахи за сигурността като: тероризъм; несигурността в Близкия изток и Северна Африка; предизвикателства пред енергийната сигурност и критичната инфраструктура; възникване на противоречия между съюзниците в НАТО, засягащи единството на евроатлантическото пространство; климатичните промени; новите технологии с разрушителен потенциал; миграционния натиск и пр. На базата на тази обективна и всеобхватна оценка на рисковете и заплахите за суверенитета и териториалната цялост на страната в стратегията се поставя фокус върху дейностите по изпълнение на мисия „Възпиране и отбрана”.
Второ, стратегията въвежда предефиниране на мисия „Отбрана” в мисия „Възпиране и отбрана”. Възпирането се явява като основна цел на НАТО и е свързано със специфични действия и
повишаване на възпиращия потенциал, което ще се прилага и на територията на България като част от източния фланг на Алианса. Това е характерна особеност в съвременните отбранителни теории и важен елемент в отбранителното стратегиране, защото цели да предотврати или намали вероятността от агресивни действия на опонент, като същевременно се демонстрират готовност и решимост за отбраната в колективен формат.
На следващо място поуките от войната в Украйна показват, че бързото адаптиране към промените в бойното пространство и хармонизацията в действията на военния инструмент и другите инструменти на националната мощ са сред най-важните фактори за успех в бъдещите конфликти. Както вече казах, отбраната е комплексна общодържавна дейност, която изисква интегрирани действия на всички инструменти на националната мощ. В тази връзка стратегията отделя специално внимание на изграждането на устойчивост в нейните два компонента: (1) военна устойчивост чрез развитие на адекватни на средата на сигурност способности и чрез повишаване на (2) гражданската устойчивост. Специално внимание се отделя на повишаването на устойчивостта срещу т.нар. дестабилизиращи информационни кампании. В демократичните държави обществото осигурява „мандат” за използването на военния инструмент. Предвид това въоръжените сили имат интерес от развитието на устойчивост в обществото срещу когнитивни дестабилизиращи влияния. Ето защо е важно обществото да бъде обучавано как и защо се използва дезинформация и други форми на информационно влияние, както и на адекватни подходи за противодействие.
Списъкът с нови моменти в НОС може да бъде продължен, но като цяло считам, че тя дава една наистина добра основа за развитие на последващи концепции, доктрини и планове за реализиране на заложените в нея цели. Все пак бих искал да обобщя какво се промени с новата отбранителна стратегия – това е завръщане към нещо, което, като че ли беше забравено в годините на относителна стабилност и операции по управление на кризи далеч от границите на страната.
Доскоро възможностите за въвличане на България във въоръжен конфликт се разглеждаше най-вече в контекста на т.нар. „експедиционни операции” в отговор на кризи извън територията на страната. Днес и в обозримо бъдеще заплахата за сигурността в Европа е реална и ние трябва да сме готови и способни заедно с нашите съюзници и партньори да възпрем агресия и ако се наложи, да защитим страната. Имаме конкретни планове за това, ясно разбиране за предизвикателствата и знаем кои са нашите съюзници и партньори в тази мисия.
Стратегията е важна за България, защото недвусмислено потвърди, че решаването на задачата за отбраната ни и занапред ще се осъществява в контекста на колективната отбрана в НАТО и Общата политика за сигурност на ЕС. Като съюзник на източния фланг, ролята и видимостта на България нарастват, а с това и изискванията към способностите на въоръжените сили, тъй като обстановката в региона налага постоянна бдителност и готовност за отговор на всякакви предизвикателства за сигурността. В този контекст Българската армия е изправена пред може би най-мащабната и значителна трансформация след края на Студената война, а този документ залага целите, приоритетите, подходите и необходимите ресурси за нейното успешно реализиране.
Най-спешните предизвикателства в тази насока са: 1. повишаването на разходите за отбрана; 2. ускорено превъоръжаване и модернизация на ВС; 3. преодоляването на некомплекта от личен състав, както и 4. ефективно изпълнение на съюзните ангажименти. Тези предизвикателства заемат централно място в новата отбранителна стратегия като приоритети за планиране и развитие на въоръжените сили.
Накрая още нещо изключително важно за мен лично и за офицерите от отдела, който ръководя – с приемането на стратегията се отваря хоризонт за хармонизиране на архитектурата от военни доктрини, като първата стъпка са прегледът и актуализацията на Доктрината на въоръжените сили. Тя е фундаментална, защото залага рамката, принципите и философията за използване на военния инструмент.
*Полковник Валентин Василев e началник на отдел „Концепции и доктрини” в Дирекция „Стратегическо планиране”
