Автор: Кърт Кембъл, Ръш Доши Сп. „Форийн афеърс“*
Успехът в конкуренцията на великите сили изисква трезва и несантиментална оценка на наличните активи. Но американската оценка за Китай все още се люшка от едната крайност в другата. В продължение на десетилетия американците наблюдаваха бурния икономически растеж, господството в международната търговия и нарастващите геополитически амбиции и очакваха деня, в който Китай може да изпревари стратегически разсеяните и политически парализираните Съединени щати. След финансовата криза от 2008 г. и особено в разгара на пандемията от COVID-19 мнозина наблюдатели вярваха, че този ден е настъпил. Но махалото се завъртя в другата крайност само няколко години по-късно, тъй като изоставането на Китай заради рестрикциите, наложени от стратегията „нула COVID“, попречи на растежа.
Пекин бе спънат от застрашителните демографски проблеми, някога немислима младежка безработица и задълбочаваща се стагнация, докато САЩ укрепваха съюзите, хвалеха се с пробиви в областта на изкуствения интелект и други технологии и се радваха на процъфтяваща икономика с рекордно ниска безработица и рекордно високи нива на фондовите пазари.
Наложи се нов консенсус: Че застаряващ, забавящ се и все по-малко пъргав Китай няма да изпревари възходящите САЩ. Вашингтон премина от песимизъм към прекалена увереност. Но както миналите пристъпи на пораженство бяха плод на заблуда, така и днешният триумфализъм рискува опасно да подцени както потенциалната, така и действителната сила на единствения
конкурент на САЩ през нашия век, чийто БВП е надхвърлил 70% от този на САЩ. По някои критични показатели Китай вече надмина САЩ. Икономически той може да се похвали с два пъти по-голям производствен капацитет. Технологично Китай доминира навсякъде – от електрически превозни средства до ядрени реактори от четвърто поколение и сега произвежда повече активни патенти и най-цитирани научни публикации.
Във военно отношение Пекин разполага с най-големия флот в света, подсилен от корабостроителен капацитет 200 пъти по-голям от този на САЩ; значително по-големи запаси от ракети; и най-модерните хиперзвукови способности в света – всичко това в резултат от най-бързата военна модернизация в историята.
Това е ера, в която стратегическото предимство отново ще се полага на тези, които могат да работят мащабно. Китай притежава мащаб, а САЩ не – поне не сами по себе си. Тъй като единственият жизнеспособен път за Вашингтон е в коалиция с други, би било особено неразумно американците да вървят сами в сложната глобална конкуренция. Като се оттеглят и ограничават сферата си на влияние само в западното полукълбо, САЩ ще отстъпят останалата част от света на глобално ангажирания Китай.
Ако се гледат стоките, а не услугите, производственият капацитет на Китай е три пъти по-голям от този на САЩ – решаващо предимство във военната и технологичната конкуренция – и надхвърля този на следващите девет страни, взети заедно. През двете десетилетия, след като Китай се присъедини към Световната търговска организация, неговият дял в глобалното производство се удвои до 30%, докато делът на САЩ намаля наполовина до приблизително 15%. Китай води в много традиционни индустрии – произвежда 20 пъти повече цимент, 13 пъти повече стомана, три пъти повече автомобили и два пъти повече енергия от САЩ.
Китай държи почти половината от световното производство на химикали, половината от световните кораби, повече от две трети от електрическите превозни средства, повече от три четвърти от електрическите батерии, 80% от потребителските дронове и 90% на слънчеви панели и рафинирането на редкоземни минерали. И Пекин предприема стъпки, за да гарантира, че господството му продължава и се разширява: Китай е отговорен за половината от всички промишлени роботизирани инсталации по света и е с десетилетие пред всеки друг в комерсиализиране на ядрена технология от четвърто поколение, с планове за изграждане на над 100 реактора за 20 години.
Американските наблюдатели са склонни да подценяват способността на Китай да прави иновации, като погрешно приемат, че той просто копира и възпроизвежда западните иновации. Производствената мощ на Китай създава основа за иновативно предимство. Държавните инвестиции също помагат – сега Пекин съперничи на инвестициите на САЩ в науката. А голямото население на Китай осигурява голям набор от таланти и конкурентен мащаб.
Тази индустриална и иновативна сила може да бъде активирана за военни цели. Китайският флот, който вече е най-големият в света, ще добави зашеметяващите 65 кораба само за пет години, достигайки общ размер с 50% по-голям от американския флот – приблизително 435 кораба спрямо 300. Пекин бързо увеличи и огневата мощ на своите кораби.
Въпреки че Китай изостава от САЩ в авиацията, той е преодолял дългогодишна техническа бариера чрез изграждане на реактивни двигатели у дома и сега бързо затваря производствената празнина с възможността да изгражда повече от 100 бойни самолета от четвърто поколение годишно. В повечето ракетни технологии Китай вероятно е световен лидер: Той може да се похвали с първата противокорабна балистична ракета, впечатляващ обсег на ракети въздух–въздух и най-големия запас от конвенционални крилати и балистични ракети.
Дори слабостите му да се окажат по-сериозни от прогнозираното, Китай ще остане значително по-мощен от който и да било минал конкурент на САЩ. В застой или не – Пекин ще остане по-страшен от всеки предишен съперник. За Вашингтон три реалности трябва да бъдат централни за всяка сериозна стратегия за дългосрочна конкуренция. Първо – мащабът е важен, второ – мащабът на Китай е различен от всичко, с което Америка някога са е сблъсквала. И трето, новият подход към съюзите е единственият жизнеспособен начин, по който САЩ могат да изградят достатъчен собствен мащаб.
Като цяло това означава, че Вашингтон се нуждае от своите съюзници и партньори по начини, по които никога не се е нуждаел в миналото. Те не са препятствия, далечни протекторати, васали или маркери за статус, а осигуряват капацитет, необходим за постигане на мащаб на велика сила. За първи път от края на Втората световна война съюзите на САЩ целят не проектиране на мощ, а нейното запазване.
По време на Студената война САЩ и техните съюзници превъзхождат Съветския съюз. Днес една леко разширена конфигурация лесно би надминала Китай. Взети заедно, Австралия, Канада, Индия, Япония, Корея, Мексико, Нова Зеландия, Америка и ЕС имат комбинирана икономика от $60 трлн. спрямо $18 трлн. на Китай, сума повече от три пъти по-голяма от китайската по пазарни обменни курсове и над два пъти по-голяма, като се коригира покупателната способност. Подходът на САЩ към съюзите и партньорствата през последните десетилетия е оформен от комбинация от стратегически навик и структурна йерархия. Сега тя трябва да се превърне в платформа за генериране на споделен капацитет във всички критични области – не само военни.
дминистрацията на Байдън използва съществуващите съюзи и партньорства за сигурност, за да изгради „решетка“, предназначена да разпредели по-добре позицията на силите, да увеличи съюзническите разходи за отбрана и да стартира нови мерки за сигурност като AUKUS (военно-политически пакт между САЩ, Австралия и Великобритания – бел. ред.), докато издига органи като Четиристранния диалог по сигурността (включва САЩ, Япония, Индия и Австралия – бел. ред.). Тези усилия трябва да бъдат засилени, но следващата стъпка е трансформирането на сътрудничеството между отбраната и промишлеността.
Уроците от Украйна са ясни: САЩ няма да имат достатъчно капацитет да поддържат сами продължителен конфликт с Китай. Въпреки че иновациите от нови фирми за безпилотни технологии са обещаващи, истинският мащаб, особено в наследените системи, ще изисква съвместно производство и по-дълбока индустриална интеграция със съюзници. Арсеналът на демокрацията от Втората световна война едва ли ще се върне. На негово място САЩ трябва да изградят това, което историкът Артър Херман нарече арсенал от демокрации: мрежова отбранителна индустриална база, изградена върху съвместно производство, споделени иновации и интегрирани вериги за доставки. Това бележи рязка промяна спрямо миналото, когато Вашингтон предоставяше способности предимно на други. Сега мащабът изисква двупосочни потоци, включително съюзнически инвестиции и производство в САЩ.
*Кърт Кембъл е бивш заместник държавен секретар на САЩ в администрацията на Джо Байдън, а Ръш Доши – професор по международни отношения в Университета „Джорджтаун“ и сътрудник на Съвета за национална сигурност на САЩ в същата администрация. Статията публикуваме със съкращения.
