Интервюто с министъра на отбраната Атанас Запрянов, което публикуваме днес, е част от изданието „Живи архиви. Национален архив от спомени за процеса на присъединяване на България в НАТО“. Сборникът в 2 тома е дело на Дипломатическия институт към МвНР и ще бъде представен официално днес в Централния военен клуб. Той включва интервюта с бивши президенти, премиери, министри на външните работи и отбраната, висши офицери и посланици, които имат личен принос за членството на България в Североатлантическия пакт. Сред тях личат имената на Петър Стоянов, Георги Първанов, Симеон Сакскобургготски, Стефан Софиянски, Соломон Паси, Надежда Нейнски, Бойко Ноев, Николай Свинаров, ген. о.з. Константин Попов и др. Интервюирани са и редица чуждестранни политици като Никълъс Бърн, Алесандро Минуто Рицо
Интервюто с министър Запрянов е взето през октомври 2024 г.
Не армията, а репресивният апарат на ДС, съдът и прокуратурата бяха стожер на комунистическия режим, смята министърът на отбраната
–Г-н генерал, вие сте пряк участник в процесите, през които е минала страната ни по пътя към НАТО първо като висш офицер, а след това като политическо лице. През 2004 г., когато ни приемат в пакта, сте зам.-началник на Генералния щаб по ресурсите. Днес сте министър на отбраната. В армията обаче сте още от 1974 г. Как през този период са се развивали нагласите в командния състав за членство в пакта?
– Всъщност моето приобщаване към идеите на евроатлантизма започна през далечното лято на 1991 г. Тогава като майор в управление „Свързочни войски“ на Генералния щаб заедно с още 8 български офицери бяхме поканени на семинар в САЩ. Темата на този семинар бе демократичният контрол над Въоръжените сили. Бях номиниран лично от министъра на отбраната. Преди да заминем ни прие президентът Желю Желев, а като се върнахме, отново имахме среща с него. Тогава все още въпросът за деполитизацията на Българската армия не стоеше на дневен ред. Ние все още бяхме член на Варшавския договор, в армията още съществуваха партийни организации. Макар че де факто малко след едномесечното ни посещение в САЩ Варшавският договор се разпадна.
– Какво ви направи впечатление като варшавски офицер при срещите ви в САЩ?
– Първото ми впечатление бе, че американските офицери са същите хора като нас. Особено интересно бе, че във Форт Браг имах честта да се срещна с колеги от 91 въздушно-десантна дивизия, които споделиха, че в случай на война трябвало да десантират в България и да овладеят старопланинските проходи. Тогава бях много изненадан от политологичния анализ на Държавния департамент и Пентагона, на Конгреса и „Ранд корпорейшън“, че пътят на Източна Европа е към демокрация и НАТО и ЕС. За мен това звучеше доста екзотично предвид на болезнените реформи, които ни предстояха. Като се върнах, разказах впечатленията си на една партийна конференция във Втора дивизия с командир генерал Гиньо Тонев и споделих виждането си за НАТО и че рано или късно ще станем член на Алианса. Тогава това прозвуча толкова екзотично, както бе посрещната и идеята на Соломон Паси във Великото Народно събрание да кандидатстваме за членство в пакта.
– Малко по-късно се появи инициативата на американския президент „Партньорство за мир“ и процесите на приближаване към НАТО се развиха с добра скорост.
– Уверено мога да кажа, че тази инициатива е едно от великите политически прозрения, дело на американската администрация като подготвителен етап за членство в НАТО. И до ден днешен пътят на страните, които кандидатстват за членство в алианса, минава през тази инициатива. При това посещение зад океана аз разбрах още нещо: че една от най-погрешните оценки на западните служби и разузнавания е, че въоръжените сили на източния блок са стожерите на комунизма и те държат режима и че трябва да се разработи механизъм за приобщаване на офицерите от Варшавския договор към ценностите на демокрацията. Един от елементите на този механизъм бе „Партньорстгво за мир“. Хем да се намали напрежението, характерно за Студената война, хем да се приобщят източните армии. И сега вече всички знаем, че у нас не Въоръжените сили бяха стожерът на комунистическия режим, а по-скоро – службите, репресивният апарат на ДС, съдът и прокуратурата. Но благодарение на това погрешно схващане Въоръжените сили бяха поставени в центъра на реформите и подготовката за членството в НАТО. Разбира се, не искам да подценявам чисто политическите промени, които трябваше да бъдат извършени в обществените отношения.
– Една от първите стъпки в този процес и постигането на оперативна съвместимост. Как командният състав се справи с тази задача?
– Така се случи, че и заради владеенето на английски език през 1993 г. оглавих участието на Свързочни войски в инициативата „Партньорство за мзир“, като първа стъпка бяха ученията за оперативна съвместимост. Каква бе идеята? Щом един ден ще работим заедно, системите ни за управление трябва да бъдат съвместими. Тогава американското и европейското командване на НАТО създадоха това свързочното учение „Комбайн индевър“ под чадъра на „Партньорство за мзир“, в което ние започнахме да участваме с конкретни екипажи, взводове, роти. Това продължи въпреки, че нашата държава все още не бе взела политическо решение за членство в НАТО, което се случи през 1997 г.
– И подготовката на Въоръжените сили за членство в пакта преобладаваше пред политическите приготовления. Това го видях с очите си през същата година, когато един курсантски взвод на Висшия военен университет „Васил Левски“ участва в учението „Голдън нъгет“ във Форт Полк в щата Луизиана.
– Моята кариера така се разви, че към 1997 г. вече бях на по-висока длъжност в Генералния щаб. След политическото решение за членство в пакта трябваше да преминем към военно планиране, което да подготви България за членство в алианса. До този момент реално имахме много военни мероприятия, но те бяха предимно контакти, изучаване, подготовка, а нямахме военен план. И затова решението на правителството и на президента Петър Стоянов за курс към НАТО изискваше незабавно Въоръжените сили да изготвят план за трансформация за членство в НАТО. От 1997 г. участвах в изработването на План 2004, който изискваше Въоръжените сили да бъдат драматично съкратени и от 90 000 да станат 45 000. Тези решения бяха изключително трудни за ръководството на Генералния щаб и на неговия началник генерал Михо Михов. По-късно пък на мен като зам.-началник на Генералния щаб се падна трудната задача за реализиране на този план.
– Със задачата да се промени военното образование сте се сблъскали и като началник на Военната академия „Г. С. Раковски“.
– Абсолютно. Тогава обучаващите се офицери не знаеха английски, следяха новостите във военното дело от „Зарубежное военное обозрение“, не познаваха документите на НАТО. След това като зам.-началник на Генералния щаб бях пряко ангажиран в ръководството на План 2004. Това е периодът, когато трябваше да съкратим наполовина армията.
– През този период прозвучаха гласове, че болезнените съкращения са по нареждане на НАТО? Така ли бе наистина?
– Проблемът не бе в НАТО, а във финансовото осигуряване на отбраната. Какво имам предвид? В условията на демократично функциониране на държавата способностите на Въоръжените сили трябва да съответстват не само на заплахите, но и на ресурсите и възможностите на държавата. По време на Варшавския договор България е изграждала Въоръжени сили изцяло изхождайки от заплахите от НАТО, без да държи сметка на ресурсите, които ще изразходва. Това е водело до годишни разходи над 8% от БВП на държавата.
– Има данни и за 10%.
– Стигало се е и до 13%. Особено през първата петилетка – 1956–61 г.- държавата е харчила 5-5,5 млрд. лв само за превъоръжаване и още толкова за инфраструктура. Затова трябваше да се намери баланс между разходите за отбрана и разходите за икономика.Тогава съветът на НАТО бе много честен и справедлив: редуцирайте си числеността и насочете освободения финансов ресурс за превъоръжаване. В онзи момент държавното ръководство послуша съвета наполовина – даде приоритет на деструктивните задачи – на съкращенията в числен състав, но не и на реинвестиции в превъоръжаването. Така през 2004 г. Българската армия влезе в НАТО с нищо натовско. Всичко бе наследено от Съветската армия, а за мен като свързочник и по-късно зам.-началник на Генералния щаб бе напълно ясно, че комуникационно-информационната ни система, както и средствата за свръзка на самолетите, корабите, бойните машини не позволяват надеждна комуникация. Тогава прибягвахме до интерфейси, за да може нашата руска аналогова система да работи със западната за постигане на взаимодействие. Към 2004 г. ,когато влязохме в НАТО, въпросът за оперативната съвместимост с алианса, все още не беше напълно решен. Но тогава възникна още един важен въпрос: че до 2009 г. нашите Въоръжени сили трябва да са напълно интегрирани в НАТО. За тази цел ние разработихме следващия План 2010, който трябваше да реши тази задача. Тогава подписахме първите договори за доставка на западна техника – за модерни транспортни средства от „Мерцедес“, за транспортните самолети и хеликоптери.
– Реално това е началото на модернизацията в Българската армия. Каква е логиката да се започне с джипове и камиони?
– Де факто ние започнахме модернизацията на Българската армия с логистичните способности. Това бе една голяма грешка на НАТО, не наша грешка. Защото това бе периодът на прекрасните отношения на Русия с НАТО. Тогава в натовските стратегически документи доминираше схващането за експедиционните операции, където особено важни са транспортните средства.Това забави още веднъж превъоръжаването на Българската армия с бойни платформи, което едва днес правим – със самолети, бойни машини, кораби. Ето защо аз твърдя, че най-голямата цена за приемането на България в НАТО плати Българската армия. Нито една друга държавна структура или секторна политика – полиция, органи за сигурност, образование или здравеопазване, претърпя такива кардинални съкращения, редукции и дори човешки жертви, които дадохме в Ирак. Затова аз винаги съм твърдял, че най-тежко ми е било в 2 случая: когато съм ръководел комисии за уволнение на генерали и офицери и когато съм погребвал загинали военнослужещи. За мен саможертвата на офицерите, които приеха да бъдат уволнени и пенсионирани, но България да бъде демократична и член на НАТО, заслужава исторически да бъде потвърдена. Българското офицерство с достойнство понесе тази кадрова жертва. Това бе още един момент, когато в НАТО разбраха, че Въоръжените сили не са инструмент на тоталитарната система, че са националнопатриотични, свързани с народа и че не те са проблемът на трансформацията от тоталитарна система към демокрация. Този генерален извод бе потвърден и в книгата на американския учен д-р Том Янг, който изследва някои забавяния в демократичните процеси в бившия източен блок. И твърди, че не армейските офицери са реакционната част на обществото, а политически сили и службите за сигурност са много по-здраво свързани с тоталитарното минало. И че НАТО, вземайки военната част на борда, фактически гарантира прехода към демокрация. Защото никаква регресивна политика не можеше да бъде приложена без подкрепата на Въоръжените сили. И това ние го преживяхме с репликата на един наш президент:“Време е танковете да дойдат“. Е, танковете не дойдоха. Чест прави на офицерите от Генералния щаб от ген. Семерджиев насам, които са следвали националните приоритети и не са се изкушавали особено след деполитизацията на армията. Това също искам да го отбележа като огромен успех. Навремето аз бях смаян, когато разбрах, че в американската армия няма партийни организации. Че Въоръжените сили не са подчинени на интересите на една партия или президент, а се подчиняват на конституцията. За армията са важни конституцията и законите, а не коя партия е на власт. Защото партиите идват и си отиват, но тяхното задължение да гарантират териториалната цялост и независимостта на държавата си остава неизменно. Затова смятам решението на департизация и деполитизация на армията за един много навременен и полезен ход, който и да ден днешен държи Българската армия на челно място по доверие сред обществото. Сменят се правителствата, но военното командване продължава да управлява войските. Генералите не се назначават от партиите. На примера на американците – какво ще стане, ако във военните формирования започнат да се бият републиканци с демократи и други. Армията ще се срути без единоначалие. Така и ние стигнахме до днешния ден – 20 г от влизането ни в НАТО, когато армията ни е единна, монолитна, подчинена на конституцията и законите. За съжаление пак казвам, в годините до 2010 г, когато икономиката ни се движеше много добре, ние не инвестирахме в модернизацията на армията, Този процес продължи и до 2015 г. Чак тогава, след окупацията на Крим от Русия НАТО се преориентира към нарастване на военните бюджети и към 2018 г. да щурмуваме 2% от БВП за отбрана. Аз имам късмета да съм част от пътя на България към НАТО от 1991 г. до сега. А днес може да съм щастлив от факта, че в следващата година – 2025, нашата армия ще започне да изглежда коренно различно – ще дойдат първите супермодерни самолети, новите бойни машини за пехотата, новите кораби за флота – това са онези натовски оръжейни системи, които трябваше да имаме още от 2004-5-6 г.
– Спомням си, че именно по това време тогавашният началник на Генералния щаб ген. Никола Колев направи опит армията ни да получи съвременни изтребители Ф-18.
– Да, точно така. Но не получихме политическа подкрепа. Тогава генерал Колев ми каза: Ако ние до 2010 г. не купим нов западен самолет, то към 2020 г. ще изпаднем в криза на ВВС за бойни самолети. Пророческите думи на ген. Колев се сбъднаха и в момента ние сме в ситуация едва да крепим 5-6 самолета МиГ-29. Все отлагахме…И стигнахме до днешния ден, когато апелирам за заделяне на 2,5% от БВП за отбрана.
– Според вас това изпълнимо ли е, държавното ръководство ще удържи ли поне 2-3 г. да заделя 2,5% от БВП, за да се навакса тоталното изоставане?
– Това е изпълнимо, това е необходимо, защото ако можеше да отлагаме сключването на един или друг договор за покупка на техника, не можем да отлагаме празните казарми и дефицита на хора. В случая армията изпадна в положението на здравната система – без лекари или на образователната – без учители. Когато няма офицери, когато няма личен състав няма рота, няма батальон, няма и болница, няма и училище в региона. Ние сме в тази ситуация, че ако не инвестираме в хора, а това ще стане само ако вдигнем бюджета до 2,5% от БВП, буксуваме на едно място. Недопустимо е да вземем от парите за модернизация и да ги дадем за личен състав. Това ще ни върне в 2004 г.
– Какво прави служебното правителство в тази посока?
– Ние предлагаме бюджет за 2025 г., в който капиталовите разходи за модернизацията са осигурени и още 622 млн. лв. за заплати ще бъдат добавени. Тоест няма да правим саможертва за сметка на парите за модернизация на армията. Това го разбраха и всички страни от НАТО. Влизането ни в НАТО има и един негатив – това е самоуспокоението, че НАТО ще ни пази и че държавите не трябва да инвестират във въоръжение, защото има и други нужди. Това схващане не засегна само нас, но и западни държави, които редуцираха военните си бюджети. За да дойде войната в Украйна и политиците да разберат, че всъщност военните разходи и военната готовност не бива да бъдат жертвани за сметка на други разходи, които също са важни, но не може без отбрана, не може без сигурност. И второто нещо – че парите, инвестирани в отбраната, водят до икономическо развитие, до иновации, до стимули за икономиката, а не обратното. И ако европейската отбранителна индустрия все още е в огромна стагнация, това се дължи на онзи период, когато не се инвестираше в модернизация на Въоръжените сили, а те се съкращаваха. Като резултат военните индустрии в западните държави не се натоваварха с поръчки и те логично свиха производството си. Сега виждаме как не смогват да произведат 1 млн. снаряда за една година.
– Обяснете го това на примера с новия район „Кабиле“, който Министерството на отбраната смята да построи край Ямбол.
– Ще бъде изградена модерна инфраструктура не само за настаняване на съюзни войски, но и на наши. Защото това ще е българска казарма, в наша българска територия, която ще бъде изградена с пари от НАТО, като, разбира се, ще инвестираме и ние. Това ще създаде бизнес за много фирми още по време на строителството, след това те ще поемат и всички услуги по поддръжка и снабдяване. Германия е най-красноречивият пример: закриването на някои американски бази там доведе до икономически срив в регионите.
– Но да се върнем към военното планиране в периода около преди и след приемането ни в НАТО? Кои са причините за ниския процент от БВП, заделян за отбрана?
– Вярно е, че ние се самоуспокоявахме първо заради разведряването в отношенията НАТО-Русия, а след това и заради факта, че НАТО ни пази. Никой никога не е искал милитаризация на държавата в размерите от соцпериода. Но не би трябвало да се допуска и подценяване на разходите за отбрана, както те например паднаха до 1,2-1,3% от БВП. Това бе истинска стагнация за отбраната, тогава парите стигаха само за издръжка на личния състав и нищо друго. Нямаше достатъчно средства за горива, за бойна подготовка. Тази поука трябва да ни е обица на ухото.
Като офицер аз имах историческия шанс един ден да се събудя и да го няма Варшавския договор. Всичките планове за колективна отбрана изчезнаха. Държавата премина през един период от 1991 г до 2004 г. без да е член на никакъв алианс, нямаше никаква колективна защита.
– Би било логично в такъв момент държавата да ускори военните си разходи. Така се прави, когато няма кой да помага при криза, когато нямаш съюзници. Вместо това се появиха призиви за неутралитет по примера на Швейцария…
– През 1997 г. се говореха подобни щуротии само и само да не отиваме към НАТО. Затова аз съм горд, че България и най-вече Въоръжените сили извървяха този път на трансформация през кандидат-членството на „Партньорство за мир“, до пълноправното членство и до пълната интеграция в структурите на пакта през 2009 г. като един достоен член. Това го подчертавам дебело, защото откакто сме член на пакта няма случай България да е участвала в която и да е операция на НАТО и хората ни да не са справили чудесно. Само преди броени дни оценките за нашия контингент, който се върна от Косово, бяха много високи. Българинът е добър войник и ние трябва да проявим грижа към него. Той винаги исторически е бил лоялен родолюбец, готов да служи на народа и държавата.
– Вие имате солиден стаж от 4 г. като военен представител в НАТО и ЕС. Какво промени в стила ви на работа този натовски период?
– Във върховната главна квартира на алианса няма откъде да препишеш. Там се прави реалната военна политика – такава, каквато е. Прави се реално военно планиране – такова, каквото е. Там се учиш на отговорност. Приятно ме изненада абсолютно колегиалното отношение между офицерите от различните държави, пълното доверие между работещите. Във Варшавския договор, когато аз бях майор в Министерството на отбраната, дори началникът на Свързочните войски имаше съветник – руският генерал-майор Борис Петрович Григориев. Дори министърът на отбраната генерал Добри Джуров имаше съветник – тризвезден руски генерал, началникът на Генералния щаб генерал Семерджиев също имаше съветник – руски генерал. Целта бе всички действия на нашето национално и военно ръководство да бъдат координирани и контролирани. Тоест в онези години съветническият апарат е присъствал тук, защото не ни е имал доверие.
В НАТО такова нещо няма. Български генерал оглавява дирекция, подчинени са му офицери от други страни. Той няма американски съветник. Той решава, поставя задачи, докладва, предлага. Това е стилът на работа на взаимно доверие и уважение между нациите, който прави алианса много силен. И това трябва да се брани, както и консенсуса при вземането на решение. Консенсусът при вземането на решения е основата на член 5. Тогава, когато гласуваш за член 5, допринасяш за войските. А не гласуваш, примерно, за някаква операция, но не участваш в нея.
Така че в НАТО израстваш стратегически, правиш връзка между политиката на стратегическо ниво с военното планиране на стратегическо ниво. Това, което сме ние сега: аз като министър правя политиката на национално ниво, а адмирал Емил Ефтимов като началник на отбраната прави планирането на военно ниво. Но военното планиране трябва да следва държавната политика.
– Как оценявате ролята на дипломацията в приобщаването на страната към НАТО?
– Когато оценяваме тези процеси на трансформация, не бива да забравяме ролята на дипломацията, която за щастие не пострада така, както армията. Подобно на нас, армейците още през 1991- 1997 г. дипломатите също прозряха, че нашият път е към НАТО. Тогава политическите лидери не поставяха такава задача на дипломацията. Чак през 1997 г. нашата дипломация, освободена от оковите на идеята за неутралитет, започна да работи за нашето членство в пакта. И дипломатите ни свършиха огромна работа. Особено в периода 2002-2004 г., когато вече основна роля играеше именно дипломацията. Тя трябваше да координира ратификационните процеси с всички държави-членки, това е огромно дипломатическо усилие. Защото едно е да те подкрепи Турция, друго е САЩ, а трето – Англия. Особено в щабквартирата на НАТО ние, военните работехме рамо до рамо с дипломатите. Само ще спомена посланиците Любомир Иванов и Елена Поптодорова. Това са талантливи дипломати, които също като нас защитаваха националните интереси. Връзката между дипломация и отбрана е много силна и ако искаме да сме успешни МО и МВнР трябва непременно да си сътрудничат. Това е взаимно усилие и координация. И в САЩ водещ в тези дела е Държавният департамент – дали да ни продадат страйкърите, дали да ни дадат самолетите не Пентагонът разрешава, а пред Конгреса ни защитава Държавният департамент.
– Един обобщаващ въпрос: какво е за нас, за България НАТО?
– С една дума – гарант. Гарант за нашата сигурност и териториална цялост.
