Еврокомисарят по разширяването Марта Кос препоръчва да се действа бързо, от Скопие увеличават претенциите си към София.
Полезни са подобни форуми, като този през миналата седмица в София. В срещата „Европейският съюз среща Балканите” участваха български и чуждестранни политици, експерти, журналисти. За организацията дължим най-много на хората от Атлантическия клуб и на евродепутата Илхан Кючюк, който отдавна има отношение по проблема с разширяването на ЕС по посока на Западните Балкани като докладчик на Европарламента за напредъка на Северна Македония. И нас ни интересува дали тази среща, уплътнена и с присъствието на еврокомисаря по разширяването словенката Марта Кос и с изразената позиция на вицепрезидента на България Илияна Йотова, ще даде повече информация за новата визия на Брюксел по отношение на включването на нови страни – членки от района на Западните Балкани.
Форумът върна спомена за тежестта на България като важен фактор
в процесите на интеграция на страните от района в европейското семейство, върхът на което беше срещата по време на нашето председателство на Съвета на Европейския съюз през 2018 г. Тогава организатор и домакин на проявата бе българското правителство и стана ясно, че и ние като държава, и страните от района имат нужда от такъв дебат за европейското им бъдеще. И да, би ми се искало това да е знак, че България се връща на регионалната политическа сцена с политическото си влияние и с експертизата си. Неслучайно Марта Кос заяви, че „България познава областта и е добре да подпомага процеса по интеграцията”.
За въпросната „нова визия” на Брюксел за разширяването спомена и Марта Кос. Но освен това, че разширяването се нуждае от нова динамика предвид геополитическите промени в света, някакви нови щрихи не бяха очертани. Или ако ги е имало, те не са били достатъчно видими, за да бъдат оценени. Във всеки случай „днес трябва да действаме по-бързо, да разчупим мисленето и да ускорим процеса по разширяването” – това е препоръката, която Кос направи на форума. Разбира се, това бе подкрепено от твърдението, че за Европейската Комисия разширяването на Съюза, и то по посока на страните от Западните Балкани, остава приоритет – една формула, която чуваме отново и при сегашната адмистрация в Брюксел. Смея да твърдя, че ако я поставим на фона на конкретните резултати при разширяването с държавите от нашето обкръжение, тя ще прозвучи фалшиво и високопарно. Но пък всеки екип, който поема управлението на ЕС, всеки пореден еврокомисар, който отговаря за регионалната политика или разширяването, я включва в риториката си, без вероятно дори да си дава сметка за реалностите на ситуацията и за трудностите пред процеса.
Може би звуча твърде скептично, но след приема на Хърватия останалите държави, макар и в различна степен на готовност, все още са някъде в чакалнята и се надяват на своя шанс да вървят напред. Според Кос
случаят с Украйна е различен
но процесът на разширяване вече има своите фаворити от района на Балканите и това са Черна гора и Албания. Словенката дори си позволи да приближи хоризонта за двете държави, като от прословутата 2030-а го сведе до 2026 г. за Черна гора и 2027 г. за Албания. Това означава, че Подгорица още следващата година би могла да празнува членството си, да не говорим за Албания, която вече разкъса регионалния тандем със Северна Македония и върви уверено напред. Тук бих употребил познатата фраза, че това звучи твърде красиво, за да е вярно. Но дори и да не е истина, то може да послужи като стимулатор на останалите държави от района да изпълнят предварителните условия пред тях и да активизират преговорния процес. Просто да им се покаже, че има смисъл да се правят реформи, да се хвърлят усилия за пълноправното членство в ЕС.
Знам какви ветрове и бури на недоволство и негодувание се въртят в главите на политиците от Северна Македония, например, когато чуват, че Тирана отваря нови глави като част от преговорния процес и колко реални стават шансовете ѝ за успех. И какви странични, но тежки за обществото край Вардар последици би имало всичко това. Всеки етнически албанец, живеещ в Северна Македония (да добавим тук и в Косово), би използвал своите роднински връзки, за да поиска и да получи албанско гражданство и по такъв начин да се ползва от предимствата, които членството на Албания в европейското семейство би му дало. Вероятно ще имаме огледална картинка на тази, която от източната страна вече съществува с хилядите нови искания за получаване на български лични документи за македонските граждани, които се добавят към онези вече получили ги над 130 000.
Какво ще остане от прокламираната македонска идентичност
питам се аз. Макар че, ако разговаряте с местните албанци в Северна Македония, те ще ви кажат, че това си е „проблем на българите” в държавата, които трябва да се разберат помежду си. Албанците са напълно наясно със своята идентичност независимо къде живеят – в Албания, в Косово, в Северна Македония или където и да било по света.
Още нещо за „визията” на Кос за разширяването към Балканите, където според нея всяка страна си имала своята специфика. „Бихме искали възможно най-скоро да се отворят преговорите с Република Северна Македония. Знаем, че България и Северна Македония ще стигнат до споразумение по отношение на закрилата на българското малцинство”, заяви еврокомисарят. Ако употребата в нейния речник на термина „малцинство” вместо „етническа общност” или конституцинното „част от българския народ”, е знак за новото виждане на ЕК, съм твърдо против. Не би било лошо Кос да навлезе по-внимателно и настойчиво в „спецификата” на проблема, най-малкото, защото с употребата на „българско малцинство” в Северна Македония застава на страната на сегашните власти в Скопие, които го използват, за
да търсят на реципрочна основа някакво „македонско малцинство” в България
и по такъв начин да създават напрежение в и без това обременените в момента отношения между двете държави.
Допълнителна доза от същото това напрежение хвърли в залата изказването на заместник-министъра на външните работи и на външната търговия на Република Северна Македония Зоран Димитровски. По същество нищо ново от опорките, които неговият премиер Християн Мицкоски разпространява наляво и надясно още от предизборната си кампания за вината на България за стопирането на европейската интеграция на страната му. С две допълнения – първо, ако досега претенцията на Скопие бе да се дадат гаранции, че София няма да предявава повече искания в преговорния процес освен това за включването на българите в Конституцията, то сега Димитровски поиска ревизия и на вече постигнатите споразумения и направените компромиси. С други думи – връщане назад и преразглеждане на договорености.
Второ, отхвърляйки работата на Съвместната комисия за история и образование, тя бе сравнена с дейността на следвоенните репарационни комисии между Германия и Полша. Какво означава това? Означава, че в Скопие сегашните управляващи сравняват ситуцията между Берлин и Варшава след Втората световна война с тази между София и Скопие сега… Май отидоха твърде далеч. Но ако си мислите, че някой от българските политици в залата на форума е вдигнал ръка да поиска думата и да отговори, за да сложи на мястото му дипломата от Скопие, ще останете излъгани. Такъв нямаше.
И нещо съвсем лично. Най-странното в случая е, че тези оценки и нови претенции бяха произнесени от Зоран Димитровски, някогашен журналист и мой приятел. Преди време той даваше надежда, че ще се превърне в едно от честните пера на новинарството край Вардар, който има по-нова и донякъде различна от казионната гледна точка за историческата истина. И той като хиляди македонци има роднини в България, в София. После вирусът на политиката го зарази, заряза журналистиката и очевидно властта му хареса. Онези първи опити в търсенето на истината останаха в миналото. И ето го сега, рупор на ретроградни, но харесвани и внушавани от управляващите в Скопие тези. Приказвам си с него и той знае, че трудно го разпознавам в новата му роля. Но край Вардар такива метаморфози не са изключение. За съжаление.
