• Опасността да се прекъсне обмяната на натрупания опит е реална

Капитан Владислав Бенчев постъпил в 32-ри отдел за подготовка на мотострелкови резерви в Дупница преди 30 години. Дошъл направо от Военното училище във Велико Търново. Започнал като командир на взвод, после във Враца – в механизирания батальон – стъпало по стъпало. Четири години командир на взвод, а през 1998 г. станал командир на рота до 2007 г. Следва заместник началник-щаб на батальона до 2012 г. Когато съкращават батальона във Враца се мести в Казанлък като заместник командир на рота по техническата част за една година. В Плевен – командир на щабна рота за една година. Връща се отново във Враца при разкриването на батальона през 2014 г. като заместник-началник. Стъпало по стъпало – лъкатушен и напрегнат професионален път.
„Дядо ми е бил старшина школник в царската армия и после става офицер. Баща ми също беше офицер …“ Защо съм ги последвал? Не зная, винаги съм искал да бъда офицер…“ – припомня си той.
Избрал мотострелкови профил. Трудните моменти го научили на твърдост и упоритост. Но имало и комични случки. При първата батальонна бойна стрелба през 1995 г., пролетта, на полигон Сливница трябвало да направи команден наблюдателен пункт (КНП) за командира на взвода. Намерил оставени плоскости, взел ги за покрив и ги покрили с пръст и чимове. Търсят мишените, няма ги. Оказва се, че били в покрива на КНП-то. „Откъде да знам, че това били група мишени за бойната стрелба“, спомня си с усмивка сега капитан Бенчев.
За тази длъжност – заместник началник-щаб на 10-ти механизиран батальон-Враца от състава на Трето бригадно командване, която днес изпълнява, е необходимо да си опознал всички нива в различните структури. Прескочиш ли нещо, има дефицит на конкретен опит и знания. Ключ е
умението да познаваш психологията на подчинените си.
„То се вижда при изпълнение на задачите – някои работят с желание, други – без. Но няма задачи за хората, с които работя – офицери и сержанти, които те да не могат да изпълнят.
Да се разработят планове – за учение, за различен тип подготовки е рутинна работа, ако имаш опит – споделя капитан Бенчев. Ако ти е за първи път, е трудно – има си специфични тънкости. Проверява го старшата инстанция, планирането е колективно дело – на офицерите от щаба и сержантите. Работи се по направления логистика, личен състав, КИС. Накрая се сглобяват от началника на щаба. „Ако нещо е сбъркано, го коригирам…“ Знанията и прецизността е трупана с години. „Попаднах в Дупница в наборна войска. Плътна рота с офицери – командир на рота, заместник ротен командир по техниката, взводни командири. Командирът на полка полковник Крашевски беше много подготвен и ни учеше нас, младите офицери, както и командира на батальона полковник Джукев. Там научих много неща. Във Враца командирът на батальона и на ротата също бяха много ерудирани.

Мотострелковите кадри, когато излизат от Военното училище, са инженери по ДВГ (двигатели с вътрешно горене). Машините са част от ежедневието им, но практиката по време на ученията им поднасяла и непредсказуеми неща. Трябвало да отидат от Враца с машините по път Е 79 (Видин–ГКПП Кулата) до Връшка чука на границата. Батальонът се движил с верижна и колесна техника. Насред зимата отгоре на люковете – 150 км … По пътя едно от МТЛБ-тата ударило друго и трябвало да се сменя водещото колело. „Претоварихме личния състав на другите машини, останаха механикът, регулировчикът и механик-водачът да го ремонтират. После ни настигнаха. Познавам хората си, обслужването на машината, управлявал съм я …“ Това помага за най-точното решение в сложна ситуация.
Последното учение на полигон „Корен“ доближило подготовката им до реалната бойна обстановка. Планирали команднен пункт, окопите, но температурите се случили непредвидени – минус 17 градуса, кал, вода – освен верижни машини, друго не можело да се движи.
„Прилагахме мисионно командване.
Полигонът – непознат за почти целия личен състав – едно е да го чертаеш на картата, друго е да видиш самата местност. Аз познавам терена, но от офицерите никой не беше стъпвал на него. Командирите на отделения, личният състав – също…“ Въпреки това учението получило висока оценка, придобили натренираност при имитации на атаки с дронове, както е в реалната съвременна война.
На полигон „Ново село“ през 2008 г. работели с американци. Това, което можем да научим от тях, е, че всеки си изпълнява конкретно задълженията, но е тясно специализиран – механик, водач или шофьор – нищо друго. Висока натренираност, но ако си сам с машината и не разбираш от някои неща, как ще се спасиш в екстрена ситуация. „Спре ли интернетът, не знам какви варианти имат.
Един наш шофьор е всестранно развит
– може да си ремонтира автомобила. На американеца – други му го поправят… как ще се справи, ако нещо се счупи и закъса? Нашите се оправят по-добре.“
За дроновете и съвременната война, която се води в Украйна, оценката му е, че „всички други четем, гледаме, учим се и тренираме. При подготовка повторенията трябва да се превърнат в рефлекси – мускулна памет…“ Подборът на хората за мисии е една от големите отговорности на капитан Бенчев. Некомплектът откъм редници е почти запълнен. На конкурса през декември 2024 г. кандидатите били повече от друг път. Стимул е повишението на заплатите. Но местата, които могат да се заемат от цивилни, се запълнили. Недостигът е за ефрейтори. Докато редникът стане ефрейтор и освободи място за редник, минава време.
В обществото трябва да се заговори за армията. Да се вдигне престижът ѝ, за да има кандидати. И не само за войници, а и за офицери. Заплащането все още не отговаря на пазарната ситуация навън.
Социалната политика също е част от мотивацията.
Във Враца 36 апартамента са служебни, но има гарнизони, в които ведомствени жилища липсват. Ако войникът отделя от 500 до 700 лв. за наем, колкото и да е мотивиран, парите не стигат. Армията покрива малка част от сумата, а има разходи за семейство, за издръжка. Във Враца служат хора от Монтана – пътуват или ползват ведомствено жилище.
След няколко месеца предстои пенсиониране на капитан Бенчев. Оглежда ли се вече за този, който би го наследил на тази длъжност, за да усвои част от натрупания опит. Би могъл да го замести началникът на тактическо отделение, но е млад, съвместната им работа е само една година. Реално няма на кого да предаде опита си. От 2014 г., откакто е създаден батальона, началник-щаб е имало три пъти за общо около три години. А заместник-командир на батальон – две години. Този, който ще наследи длъжността, ще му е трудно, няма да има кой да му предаде щафетата – трябва бързо да навлиза в нещата. Необходимо е да има нови хора. За войници конкурси има, но не и за офицери. А колко време му трябва на войника, за да тръгне по стълбицата и да стане офицер? Трудно е, когато от войник се става сержант и започва да командва други войници. Много трудно. Верният подход е офицерът да идва отвън през Военното училище – категоричното изразява мнението си капитан Бенчев. Дори и сержантите трябва да дойдат в строя отвън.