Слава Богу, че сме европейци. За Европа: За почест!, казва скулпторът.
В навечерието на 24 май се срещаме с творец, чието творчество определят като световно явление.
Всяка своя изложба скулпторът Павел Койчев започва „на чисто” – всяка е нова и като тема, мащаб, материали, локация, колекцията е нова. Сегашната му– в галерия „Райко Алексиев” в София, е 40-ата поред. Казва, че не търси в експозицията си асоциация с актуални въпроси за самоосъзнаването като пол и място в социума. Провокира ни да мислим за пътя на човека и човечеството, за общуването.
– Г-н Койчев, кои са основните теми в творбите ви през годините?
– Тя е една – живеенето. А в него всичко може да се превърне в предмет на изкуството. Въпросът е как се прави, от каква гледна точка. Нея всеки я има, въпросът е дали смееш да я изкажеш.
– Все пак какво искате да запомнят посетителите от сегашната ви изложба?
– Нямам послание, темата я взех само като повод: „Мъжки, женски, среден род – единствено и множествено число”. Когато мъжът, жената или детето са в единствено число, те имат едно присъствие. А когато същите хора са в множеството, сред другите, някак си променят присъствието си. Даже си казваш: Това ли е същият човек. Аз по пластичен начин трябваше да покажа тази промяна. Иначе, то много родове станаха, много полове, но не с това се занимавах, докато работех върху фигурите. Поставих си чисто пластическа задача.
– Сред какви тенденции в изкуството поставяте творбите си днес?
– Никаква представа нямам, а и от известни години това дълбоко не ме интересува. Изкуството търси да разбере промисъла, смисъла: Защо сме тук, какво сме. А това е абсолютно непостижимо, истината е непостижима. Затова се прави изкуството, но дълбоката причина според мен – да го има, остава това – човекът да разбере какъв е смисълът на всичко. Истината е неуловима и затова човекът винаги ще създава изкуство. Но да постигнеш праформата в изкуството, майка на всички форми, е невъзможно. Бил съм по света насам-натам, видял съм, затова да се съревновавам, съизмервам днес дълбоко не ме интересува.
– А какъв е днес светът и къде сме ние, Европа?
– Това са едри въпроси, но ще кажа: Слава Богу, че сме европейци. Сега някои викат срещу Европа, но да не се забравя какво е тя. От древните гърци и преди тях – това е цивилизацията, която тя е дала на човечеството. Така че – за Европа: За почест! Сега преживяваме някаква криза, но има криза и в целия свят. Но да се хули Европа е жалко. Дано прескочим кризата, то няма и накъде. А светът винаги е живял с проблеми, имало е 30-годишни и 100-годишни войни. А ние 80 години живяхме в мир, нали. Трябва да сравняваме, защото днес имаме и хляб, и свобода. Аз съм 39-и набор и според мен ние сме от последните поколения със спомени от войната. Помня една бомбардировка, като да е сега. Така ме е поразило това преживяване. Днес обаче – вземеш си шапката и заминаваш където решиш. Макар да не ни се получава съвсем, както го искаме, по много причини.
– Но въпросът е и какво искаме.
– А, това е: Да знаеш какво искаш, но мъглата при нас е пълна. И каквото и да правим, натам, накъдето сме тръгнали, ще ни закарат. Но ако искаме да знаем истината за себе си и за света, трябва да сравняваме. Другото са неизвестност и несигурност.
– Ние все мърморим, че днес няма лидери като Дьо Гол, Кол или Митеран.
– Ще се родят такива водачи, те винаги са се пръквали от необходимостта в трудни времена. Явно, още не е дошло истинското време за това. Човекът винаги е имал нужда да има някакъв духовен пастир. Желателно е да е добър пастир и водач. Защото наизлязоха някои, но пък лошички се случиха. Рано е било.
– Търсим силни личности, като през Освобождението и до войните.
– Понеже добре си спомням войната и разрушенията, тогава живеехме в софийския квартал Коньовица. И помня как към 60-те, години, след като се свърши кошмарът ѝ, а така беше и по света, дойде друго настроение и сред поколението на преживелите войната имаше едно желание – в живота ни да дойде нещо по-хубаво. И се работеше за това, имаше лидери с воля. Мислело се е дори, че ядрената бомба ще гарантира мир…
– А вие за какъв свят мечтаете?
– Думата е със „със” – сътрудничество. За да се върви в обща посока. Според мен то е най-разумното, плодовитото и добро бъдеще. От това ще дойде и стабилността. А съревнованието и състезанието да останат за спорта.
Пред празника на писмеността, просветата и културата като 24 май можем да си припомним: „В началото бе словото”. А словото са буквите и в началото са създателите им – светите братя Кирил и Методий, цар Борис Първи и Симеон Велики и неговият Златен век. И паметта, че преди толкова векове българската държава застава зад великото дело и приема учениците на славянските братя, ни обединява и днес.
– А как според вас е най-добре да разказваме за тези велики дело и история на децата?
– С личния пример, защото, когато сме постигали наистина нещо, то е ставало заради личния пример – на родителите, учителите, хората на духа в обществото, на държавниците. Както дете се възпитава вкъщи. Няма по-силно от това, защото дълбоко у човека е заложено чувството за приемственост, то е като инстинкт за самосъхранение. Добрите примери и хубавите неща, съзидателното са по-малко, но процентът им е постоянен, устойчив и непоклатим. Имало ги е и ще ги има. Колко са били преди векове четящите хора – една шепа. И малко са били знаещите накъде да върви светът. Така е нормално и не всекиму е дадено. Сега знаещите са повече, но преди години Европа е била стотина милиона. А сега е около 500 и ни се струва, че има повече учени хора. Но днес е наш изборът как да интерпретираме нещата заради равната и лесна възможност да се чуе гласът и на незавършилия основно образование, и на академика. Мярката се загуби и как ще я намерим не знам, макар всяко време да си я намира. Но и това ще мине – било е написано при заточениците в Диарбекир… Така и става, всеобщото, всемирът си знае работата. А само времето ще покаже кой каква я е свършил.
Павел Койчев е роден през 1939-а в София. Завършва Художествената гимназия тук и Художествената академия със специалност скулптура. От 1971 г. работи на свободна практика. Има 40 изложби, сега е в 13-ото си ателие, но дълго е работил в ателието, дадено му от големия скулптор Галин Малакчиев. Имали са силно приятелство с Атанас Яранов – Шаро, и с Боян Радев. Негова е скулптурата на големия борец. Творбите му се тълкуват философски, приемат го за концептуалист.
На 60 години заминава за САЩ, където работи година по програма на ООН. Казва, че Ню Йорк е неговият град заради мащаба му, казва, че има нещо египетско в него. Държи на свободата. И до днес скулптурата му „Велосипедистът”, изложена на първото издание на фестивала „Велосипедистът”, остава в Созопол. През 1999-а участва в изложението „Световни художници на хилядолетието” в централата на ООН в Ню Йорк.
През 2002 и 2012 г. представя България на Международното биенале във Венеция заедно с други български художници. В София има творби на езерото в Южния парк, пред Културния дом на общината в Красно село и пред Американското посолство. В парк-галерия „Оригиналите” край с. Осиковица се пазят около сто негови творби. Там е и Градежът, изцяло еко къща – скулптура от плет и кал. Обича да се шегува, че жена и скулптура се гледат на живо.
