Марин Георгиев е роден на 9.04.1946 г. в с. Биволаре – Плевенско, завършва българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 1971 г. Редактор е в културния отдел на Радио Варна, във вестниците „Учителско дело“, „Народна младеж“, „Пулс“ и „Литературен фронт“. В края на 1981 г. е приет за член на Съюза на българските писатели (СБП), преди това – на Съюза на българските журналисти, после и на Съюза на преводачите в България. В началото на април 1990 г. е назначен за заместник главен редактор на органа на СБП „Литературен фронт“, преименуван от новото ръководство в „Литературен форум“. В началото на 1991 г. основава първото частно издание в областта на културата – „Литературен форум – ООД“. На 5 февруари 1992 г. е избран от общото събрание на съдружниците за управител на фирмата и директор на вестника и издателството, а от 2001 г. е и собственик. Автор е на повече от 20 книги – поезия, проза, литературна критика, преводи. За заслуги в популяризирането на унгарската култура получава четири отличия на Унгария: „Про Култура Хунгарика“ (2001), ордена на президента на Унгария (2016), международната награда почетна сабя „Балинт Балаши“ (2018), а през 2019 г. става пръв чуждестранен носител на наградата за поезия на Фондация „Йожеф Уташи“. През 2015 г. в издателството на Дьорд Сонди „Напкут“, Будапеща, излиза сборникът с избрани негови стихове „Ни Бог, ни дявол“, а през 2019 г. в издателството на Съюза на унгарските писатели „Мадяр напло“ – „Някой винаги гледа“, том с избрана проза и поезия. През 2016 г. получава почетния знак на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”.
– Какво мислиш за 24 май като празник?
– Който и българин да е отговарял на този въпрос, отговорът са две думи: Най-светлият! Единственият празник, който ни е обединявал и никога не е имал друго значение извън тези две думи!
Вселената и човекът биха били неми без буквите – видимите знаци на словото, зад които стои мисълта.
За мен тя е по-бърза от скоростта на светлината!
Защото е една от проявите на Бога!
– В книгата си „Заговорът на мъртвите“ разказваш за поколения, които са емблема на едно време, което полека-лека си отива. От малкия детайл да изведеш метафорично обобщение, да покажеш различното, за да може да бъде осмислено.
– Не само си отива – то си е отишло. Дано съм постигнал, което казваш. За да пишеш, се иска неимоверно съсредоточаване. Невинаги имам този потенциал и невинаги съм във форма да се гмурна в преживяното и да извадя най-същественото; от отделни черти и детайли да направиш обобщение, портрет с най-характерното. Според Ортега и Гасет: По качеството на детайла може да съдим за качеството на писателя. А за да има детайл, трябва да си наблюдателен. Едно от условията за писателско майсторство, второто – да го запомниш, третото – да го изразиш. Получавам писма от читатели, че съм видял неща, невидени от другите, че мога чрез физическото да изразя психологическото. И че търся корена на нещата. Дали съм успял, не мога сам да преценя, но се стремя да го постигна.
– Читателският интерес към книгата е съществен.
– Дано. Наясно съм, че писателството е труд, хвърлен напразно, няма хонорари, както някога, или ако има, са оскъдни; но аз не мога да не напиша за преживяното – искам да оставя свидетелство за моето време. Ние българите подценяваме документалистиката, но за мен тя е литература от най-висок ранг. Животът надминава всяка фантазия, стига да можеш да го изразиш, да го разчетеш дотам, че да стигнеш до божествения смисъл. А той се крие във всяко нещо. Имаме доста образци. Не само Захари Стоянов и Софроний Врачански, а и поп Минчо Кънчев, Петър Манджуков, Асен Христофоров, Петър Нейков, Добри Ганчев. Достоверността е и при Илия Волен, Иван Бунин, четох го като войник, Толстой със ,,Севастополски разкази”, нашият Йовков със „Земляци“.
– Нещо като „Дневник“ на Братя Гонкур?
– Чел съм част от тях. Самият имам над 1000 страници дневници, които засега са неиздадени. В „Заговорът на мъртвите“ използвам част от тях. Идеалът ми за писател от втората половинана на XX век е Труман Капоти. Разказът му от страничка и половина за преспапиетата на Луиз Коле за мен е шедьовър. Или разговорите му с Марлон Брандо. Или описанието на един работен ден на позната му чистачка. Факшънът звучи като фикшън и дори го превъзхожда. Разказите му от ,,Музика за хамелеони” и ,,Кучетата лаят” ми отвориха очите за силата на неизмисленото и ми дадоха увереност да работя в тази посока, на която слагам за епиграф един от фрагментите на Илия Волен – ,,Не мога да измислям”. За мен това е една подценена тенденция в литературата ни, която е антисъчинителска, в нея натурата ревизира литературата, предпазва я от книжност. Артистизмът, сръчността в изкуството винаги са ми били подозрителни; не върви да кажа ,,защото като селянин съм свързан с материалността на света”, но така мисли и може би единственият ни европеец Далчев. Допускам да е причината и собствената ми несръчност. Но онова, което може да се усвои, не прави изкуството, то е извън усвоимото, наричам го условно Играта; да, тя е привлекателна, забавна, но Светостта, колкото и да е неумела, дори спъната, е по-изразителна. Да сравним само ,,Вуцидей” на Асен Христофоров – изцяло достоверни истории, и находчивата ,,Суматоха” на Радичков и да се запитаме кое от двете по изразява не само преживения социализъм, но и народопсихологията ни. Светостта не може без истината, Играта се бои да я изрече, все я отлага и е изключително изобретателна в това.
– Доколко разчиташ, че документалният подход ще влезе и ще се осмисли от младото поколение? Днес малцина познават дори Иван Методиев, Иван Голев и други по-стари и сравнително добри автори. Дали ще ги преоткриват?
– Днешната литература страда от това да покаже колко много писателите са чели и са грамотни, колко знаят. Добре усвояват правилата на занаята, обаче нямат наблюдения върху живота. Безинтересни са, нямат силна индивидуална съдба. А онова, което не опира до реалността, няма какво да ни каже. Или поне на мен.
Всяко поколение на старта се капсулира – чувства се застрашено от утвърдените писатели и трябва да пробие тази стена вкупом. Вървят задружно като стадо лебеди, както се изразява Далчев за поетите. Разпукнат ли стената, всяка коза е за свой крак, всеки има различна успеваемост. Започват и вътрешните ежби в довчера монолитното поколение. Важно е да си силна индивидуалност, да се отдадеш на нея докрай. Помня фраза от една новела на Стайнбек в сп. ,,Съвременник“ – „Безпътният автобус“ – също шедьовър: ,,Ако една работа не пусне кръв, не може да стане”. Това за мен е проявеното по друг начин: ,,Бог е любов!”
– Ти имаш добри способности на предприемач. Като си избрал професия на писател, не си ли сбъркал? Може би днес щеше да си собственик на фирма, която да се грижи за теб и да живееш добре.
– Задавал съм си този въпрос и съм го споделял със Светлозар Игов, бяхме много близки: ,,Разликата между мен и моите колеги е, че те се стремят с цялото си същество да станат писатели, а аз да не съм”. Колко пъти съм искал да избягам от тази участ. Дядо ми Марин имаше 120 дка ниви. Питал съм се: Ако не бе отнемането на собствеността чрез ТеКеЗеСирането и всички глупости на социализма, дали нямаше т. нар. частнособственическа страст изцяло да ме завладее. Това си го носех от малък – искал съм да бъда независим и съм бил непокорен. Дори при социализма имаше моменти, когато изненадващо за себе си реагирах бурно, описано е в моите книги, бил съм на границата да пострадам. Само Господ ме е спасявал.
Но от друга страна, си мисля, че на младини не съм имал качествата на прагматика. Бях сантиментален и много неуверен. Идвах от една култура на селото – в градската; бе ми голямо изпитание. Шок. Не можех да кажа „моля“, все ми се струваше, че цяло село ми се надсмива, че съм се погражданил. И съм се предал. Ние казвахме „А?“ и ми трябваха месеци, докато се реша да кажа „моля“, да се пречупя. Селото и граът са две различни цивилизации. Тогава за мен писането бе изход, бе спасение.
Дядо Марин ми беше пример за трудолюбие, за всеотдайност в работата. Дали, ако бях останал на село, в онази матрица, нямаше да вървя само по неговия път, да ми се услади. Предприемачеството е сладко нещо, ако го сравним с литературата. Пишеш, но голямо признание само на малцина се случва – примерно на Георги Господинов, Борис Христов и т. н. А има писатели, които не им отстъпват. Но масата работи с клишета, лошото е, че и повечето от професионалистите работят така.
Писателят е като направилия влог в швейцарската банка, но няма да види печалба от лихвите – трай, коньо, за зелена трева. Пък и за какво ти е безсмъртие, в което не участваш?! Можеш само да си мечтаеш, писането е нещо несигурно, равно на безумие. Наскоро казах на Марко Ганчев: защо се захванахме с тая работа, ако знаех… Той се засмя: „Пък другото какво е? Да не е по-добро…“. И наистина е така. Човек все трябва да върши нещо.
Но защо ми харесва предприемачеството? Отървах се да се занимавам със себе си, с Аз-а си, да наблюдавам и да се самонаблюдавам. Направо болестно състояние. Отървах се от чувствата, от мислите, това е голям автотерор. В предприемачеството веднага виждаш резултата. Втурваш се, както е при писането – с цялата си енергия, с цялото си същество. Резултатът веднага излиза. Все едно дали е добър, или лош. И това ти дава кураж, дава ти стимул. Било ми е интересно да спечеля парите, а не да ги употребявам. На мен, което ми трябва, е твърде малко.
– Ти поддържаше известно време в. „Литературен фронт“ (по-късно стана ,,Литературен форум”). Смяташ ли, че той във времето изигра значима роля в оформяне на новите литературни поколения?
– Не е редно да го преценявам аз, но пиша книга за историята му. Това е първият демократичен вестник в България преди в. „Демокрация“, преди „Свободен народ“ и ред други. Сега чета дневниците на Петър Динеков, в тях казва: Този вестник е изцяло в ръцете на антикомунистите. „Литературен форум“ е единственият вестник, който е отнет от комунистите. И то нямаше да стане, ако те не бяха толкова нагли и да ме предизвикат. Аз съм минал през цензурата на „Литературен фронт“. Знам какво беше и никога не съм спирал автор по политически съображения. Нито пък съм налагал вкуса си. Хайтов ме дава на съд. Водих и словесна битка с него в печата, но му пуснах текста за Иван Радоев. Даже му избрах заглавието ,,Незабрава“, защото го бе дал обезглавен. Попитах го дали го приема, извадих го от написаното; рече: Заспало е! Всяко писмо срещу мен го публикувах. Давах право на всички мнения. Това не е стилът на днешния „Литературен вестник“. Те са по-лоши цензори от „Литературен фронт“, искат да управляват литературния процес. А някои от тях разчистват личните си сметки. За цялото това поколение, днес властващо на литературния терен, „Литературен форум“ му бе първата трибуна за изява, не съм спрял никого. Това не значи, че всички или всичко от тях съм харесвал, но аз не оглавявах вестника, за да продуцирам своя вкус. Което смятам за добро, съм го подкрепял лично, а с което не съм съгласен, публикувам, та други да имат възможност да го подкрепят.
– Четох статията на Златозар Петров в „Литературен вестник“, как се отнасяш ти към такива безпощадни критици на твоята книга? Не те ли разколебава това, не те ли разочарова, че не си разбран?
– В началото авторът, като прочете такова нещо за себе си, го приема болезнено. Но то е и лакмус за онези, които са ми се представяли за приятели. Издадоха се. Един от коментарите беше: Най-после Марин Георгиев си намери майстора, а на коментиращия съм му издал първата книга. Композирах я, измислих ѝ заглавието, включих я в „Българска сбирка“, нещо рядко за дебютант. Подсигурих подходящи рецензенти – Екатерина Йосифова и Владо Попов. Познавам манталитета на комисиите – Екатерина Йосифова е звезда, Владо е приет от всички като много добър редактор и мек и толерантен човек.
И книгата излезе.
Но и аз, няма как, мога да бъда смятан за неблагодарник спрямо някого. Така че Златозар го приемам за нормалност. Не го познавам. Някои ми казват: Той ти има зъб. Може някъде да съм се сблъскал с него, знам ли. Друг от коментарите за текста му беше: Не можеше ли да напсуваш Марин Георгиев, а не да цитираш Ницше. В книгата имам портрети, които не се пишат току-така: за Петър Алипиев, Николай Кънчев, Иван Цанев, Ивайло Петров и това не е мое самомнение, а оценка от вещи писатели и литератори. Лошото е друго: Не пуснаха мое интервю, в което цитирам и други, различни от Златозаровите оценки и то от видни писатели и културтрегери (интервюто излезе във „Фрогнюз“ и има над 12 000 прочита), не пускат и статията отговор на Маргарит Жеков.
Но ако нещо съм направил както трябва, никой не може да ми го отнеме, а ако не съм – никой не може да ми го даде.
– Като дегероизираш идеализирани образи, които са си изградили хората, дали вършиш полезна работа?
– Един приятел казваше: Който не се занимава с бизнес, е склонен към идеализации. Животът няма нищо общо с идеалното освен като стремеж към него. И ние, пишещите, както всички, се борим със себе си, с травми, със съблазни. С всичко. Но аз пиша своите мемоари, а не мемоарите на някой друг или сборните мемоари на всички; изразявам мои чувства, мисли, наблюдения, самият аз не съм положителен герой. Така постъпва и Захари Стоянов в подобни случаи. А само той ли? Признава си как се уплашил и се покатерил на дървото от страх. На мен това ми е интересно. На друг не е. Въпрос на предразположение. И всеки е прав. И при Вапцаров има много натурализъм, допада ми като поет в доста свои работи. В новата ми книга за него има и такава глава „Градители и рушители“; десетилетия примерът, образецът, идеалът бе загиналият революционер (а доколко е революционер е друг въпрос), на ,,падналия за свободата на народа” (видяхме им и свободата) за сметка на дълголетието в културното строителство; това го наричам сбъркания код на българската култура. Да се покаже човекът във възможните му измерения е по-здравословно за нацията, отколкото да ѝ се създават фалшиви митове и илюзии. Човек трябва да е подготвен за изпитанието Живот. Осъдените пеели ,,Тоз, който падне…” преди разстрела. Няма такова нещо. Писали са писма до царя, искали са милост. И това е човешко.
– Какво мислиш за поколението, което дойде след вас?
– Всяка младост се бунтува, иска да намери нови пътища. В едно интервю от 1984 г. казах: Младостта започва с бунт и завършва със съгласие. Дори пътят на Пастернак е доказателство за това. Започва с много експерименти, а завършва с класическа простота и яснота.
И аз като студент търсех новаторски решения. Силно впечатление ми направи Томас Елиът с неговите поеми. Все още не бяха публикувани, направо нелегални, и аз съм от малцината, които са ги чели. „Заговорът на мъртвите“ започва с ,,Вечното момче” – спомен за Петър Ковачев от Плевен. Той ме окуражи, той ми даде тези преводи, а те ми показаха, че може да се нарушава дължината на римувания стих – че може единият да е по-дълъг, другият по-къс. Че самата поема може да бъде от различни части, с различна метрика, стига да се съотнасят към цялото, както ребрата към гръбначния стълб, да са подчинени на основната цел, научих се да изграждам структура. И особено тази дързост – да погледнеш смъртта в очите, универсален проблем, една от големите теми на поезията, която у нас бе почти забранена. Наученото е приложено в поемата ми ,,Памет”, написана през 1977 г., публикувана 1979 г., преведена и високо оценена в Унгария от не един или двама, но цитирам проф. Золтан Яноши: ,,Памет“ на Марин Георгиев, творба, която е едновременно екзистенциална и съзерцателна, детството, по-цялостното историческо минало, което се крие зад него, и спомените за провинцията и селото са съчетани в мащабна поетична структура, която същевременно представлява семейна история, написана на лиричен език, социографско представяне, душевни търсения, исторически анализ, с родители, баби и дядовци и други бивши фигури от селото, а епизодите и включването на типични фрагменти от съдбата, както е при Ласло Наги, правят селския живот и селската съдба изобразени в творбата (,,Дълга поема за огъня и зюмбюла“ за унгарското село Исказ), така че животът на селяните се разширява от едно малко българско село във визия за съдба на човечествотo“.
Пак в тези студентски години (1967–1971) излезе антология на полската поезия. В нея имаше големи поети с различни експерименти. Ние четяхме много, не отричахме предшествениците си. Открих Атанас Далчев след казармата. И разбрах, че най ми приляга класическата умереност. Като чета фрагментите и критиката на Далчев, се успокоявам. Все едно слушам класическа музика. В нея има всичко. Подобно усещане ми създава Гьоте. Чел съм всичко, преведено от него. Същото изпитвам, когато чета Толстой – толкова непредвидим, той е истинският голям психолог – може да намери биологическото, поведенческото съответствие на всяко душевно състояние.
– И Достоевски.
– Да. Но той е авторът за младостта, когато вриш, кипиш и се търсиш. Когато стигнах до „Великия инквизитор“ в ,,Братя Карамазови”, разбрах, че години напред нямам какво повече да открия. Трябваше ми време да го осмисля.
– Да те върна на това поколение, което премина прехода.
– Те са по-начетени от нас. Знаят и езици. Те са в своето време. Помня казаното от Ивайло Петров веднъж – изкуство, което се отдава само на играта с езика, не може да бъде голямо. То също има своите читатели, но аз в този влак предпочитам да не се возя. Искам да си се возя на моя си, с моите разбирания. Преди да пратя интервюто във ,,Фрогнюз”, за което стана дума по-горе, първо го изпратих на главния редактор Амелия Личева. Отговори: Понеже е излязло в сайта „Долап“ (старозагорски сайт, откъдето ме интервюираха), – не може да го публикуваме. Писах ѝ, че такава беше формулата за цензура по време на комунизма – така се ограничаваха авторите, които казват нещо по-различно. Това е типичен похват за онази идеология. Така мислих в онези времена и го сравних със сегашните. Какъв ти комунизъм: Това си е изконната проява на един от човешките недъзи.
Какъвто ни бе социализмът, такава ни е и демокрацията.
– Как гледаш на войните в Украйна и в Израел. Европа 70 години си представяше, че светът се отърва от териториалните претенции, от войни, и изведнъж идва нещо такова.
– Русия е изостанала страна, живее още в XIX век. Едно от любимите ми четива са речите на Конрад Аденауер. Още през 1958 г. той каза, че Русия няма да издържи на икономическото и военното състезание със Запада. Няма да издържи на нарастващата сила на червения Китай. Според него ще бъде принудена да влезе в преговори със Запада по повеление на божиите и човешките закони. Това стана през 1989 г. в епохата Рейгън–Горбачов. Бях убеден, че за Русия е по-изгодно да се приобщи към Европа и че ще го направи. Беше поканена за наблюдател в НАТО. Европа и САЩ ѝ отвориха вратите, но тези хора вероятно имат голям комплекс за величие, зад който надзърта комплексът за малоценност. Величие, което искат да постигнат със средствата на войната.
Една снимка ми направи силно впечатление преди време. 2007 г. са събрани всички лидери на Европа и са поканили Путин. Той е закъснял. Бързайки, ги наближава, те го гледат хем дружелюбно, хем и с добродушна насмешка, която той възприема като превъзходство, и някак си изглежда жалък със своята светска и цивилизационна различност. Те са високообразовани, изградили своите държави, задоволили материално и културно своите народи. Това усещане за малоценност го е имал още когато е бил в Германия, и вместо да се стреми да заприлича на тях, превърнал го е в отмъстителност. Възприемал е техния свят като несправедливост, като враг, наточвал е на омразата си отмъстителността на амбициозния съветски човек към онова, което не може да постигне и направи. Путин е сталинист. Много късен сталинист. Предполагах, че проектът на Дьо Гол – Европа от Атлантика до Урал, ще се осъществи през 90-те, защото по този начин цивилизованият свят ще се противопостави на азиатската диктатурщина. Но Русия, бившият съветски манталитет, който я управлява и днес, не можаха да приемат, че вече не са онази сила, която са били.
Да се върнем в историята. Великобритания не владееше ли Индия, не владееше ли Австралия? Колко още земи владееше. След Втората световна война ги загуби. Пак ли е велика сила? Пак е. Защото е намерила начин за значимост под друга форма.
Същото стана и с Германия. Беше срината със земята, сега е икономически лидер в Европа. Япония, също унищожена докрай – стана технологически лидер. Толкова ли не можа Русия, с толкова ресурси, да постигне величието си по друг начин и да има наоколо си приятелски страни? Защото те бяха такива – Беларус, Украйна, Естония, Литва, Грузия, Казахстан, Туркменистан, Азербайджан, Молдова. Но тя иска покорство и води войни срещу тях. Какво ще постигне? Само врагове отвсякъде. Тръмп в момента ѝ дава победа, която тя не извоювала и засега не може да постигне нито с икономически, нито с военни средства. Тя няма и да може, ако не е подпомогната от Тръмп и Китай. Тя е на ръба. Нормализирането ѝ ще реши веднъж завинаги въпроса за цивилизацията, ще остане един съперник – Китай, който действа меко и много внимателно.
– Как си обясняваш тази дисхармония между литературна Русия, която има Толстой, Чехов, Достоевски, Чернишевски – и този народ, който се бута доброволец в армията, за да спечели пари и живее с представата, че цял свят го мрази и трябва да се защитават?
– И още продължава Втората световна война, която отдавна е приключила. Следствие от държава, която векове се е посветила да гради диктатура, държава на бича и нагайката, на репресиите и насилието. Съпротивата срещу насилието ражда големите ѝ писатели, макар че тогава насилието не е било чак в такъв мащаб, така грубо, както го въвеждат Сталин и сталинизмът. Все пак при царизма е имало известна свобода на словото.
Месианизмът на руския народ е изразен от Тютчев, но и Достоевски е такъв, Пушкин. Толстой, Чехов, Бунин не са. Има го в книгата ми „Камъчета под езика“, в текста „Побългаряване“: 1979 г. като член на Кабинета на младия писател ми предложиха да отида в Москва. В Новодевическото гробище виждам паметник на някакъв генерал, името не помня. Отдолу надпис: от неговите подчинени. Няма имена. Това ме изуми – у нас не може да има такъв паметник. У нас на църквата пише кой е ктитор, на чешмата кой я е изградил. Там се работи с маси, не с индивиди. В Ленинград разказаха за Исакиевския събор – било блато. Набивали колове. Само при набиването на колове са загинали над 300 000 души. За тях единицата нищо не значи, всички са нули.
И тогава разбрах разликата между тяхната цивилизация и нашата. Коренно различни сме. Там си анонимен, строят се вавилонски кули, велики цели, у нас важи правилото „Моят дом е моята крепост“.
– Как си обясняваш, че Израел, който е с територия почти на Софийски окръг, изпотрепа половината арабски полуостров и в крайна сметка оцелява?
– Имат мотивация. Мотивацията е превърната в държавостроителство. Израел е една военизирана държава.
Но и египтяните, палестинците не бяха по-малко мотивирани да унищожат Израел. Евреите са направили комунизирана, военизирана държава. Би ли живял там? В кибуца работят с пушки, с автомати, за да се противопоставят при атака. Ние можем ли това да го направим? Не. Не сме способни. Но те имат мотив за собствена държава, понеже са гонени векове наред. Яворов има стихотворение ,,Евреи”, идва ми наум стихът: „плът да въплъти бедите…“. Страхотно стихотворение. Яворов също е от поетите, които са ме формирали. Още от ученик разчетох универсалните му метафизични идеи.
– Сега, като стана войната, идват евреи от Швейцария, от африканските страни, от Щатите, за да се включат като войници. Навремето и ние в Балканската война също сме имали подобна мотивация.
– Било е. Но нашият подем е минал. Яворов в „Хайдушки копнения“, казва, че Руско-турската война, наречена Освободителна, е прекъснала естествения ни исторически процес. Скоро четох интервю с Александър Тацов. Той посочва, че по време на Руско-турската война е освободено 45–50% от целокупното землище на България. Всъщност това освобождение ли е на България? Това е обезкуражаване.
Според мен революционерите стопираха процеса. Онези, които ни обединиха етнически на Балканите, са църковните дейци. Те постигнаха уникален резултат – да се чете на български навсякъде, където има българи и се черкуват, постигнаха националната целокупност под скиптъра на Божието слово. Стефан Стамболов, когато отива при султана, какво иска? Същото – да се чете в църквите, които са останали на територията на Османската империя на български, защото е усещал опасността от гърци, сърби и т. н. Опитва се да върне историята назад. И тогава султанът казал: Такъв везир искам да имам, като този човек.
Но… всички, милеещи за България, овреме са ликвидирани.
За да ни управляват Хитър-Петровците, все необразовани васали, чиито лични имена, а и самите те нямат значение.
Ние все още сме в орбитата на Русия.
