Последните майстори на емблематичните лодки са в димитровградското село Ябълково.
Точно преди 13 години, през май, се проведе туристическа регата с лодки тип каици по р. Марица. Събитието беше част от проект „Салджийството – от занаята до атракцията” и беше финансирано от Националния фонд „Култура”. Все по-малко са хората, вече единици, които произвеждат такива плоскодънни лодки.
Каикът обикновено е дълъг около 7 м и широк около 90 см. Майсторите разказват, че направата на каици е част от поминъка на населението на димитровградското село Ябълково, някогашното село Раковски и Черноконево. С тези съдове са превозвани хора и стоки чак до Одрин. Каици се изработват от години. Няколко дни са необходими, за да се изгради ксласически каик, който безаварийно да бъде пуснат на вода.
Тези лодки се правят от чамов материал и технологията не е сложна, защото може да се научи само като се наблюдава работата на майстора. Каикът издържа тегло до 600 кг и в него могат да се качат 8 души. Майсторите на каици вече са на преклонна възраст и не практикуват активно занаята. Оказва се, че тези уникални по рода си плавателни съдове се произвеждат само и единствено в този тракийски район.
Приблизително дванайсет години може да се използва интензивно една такава лодка, но зависи от поддръжката. От Димитровград надолу по течението на Марица тези лодки се правят леко затворени отгоре, докато в Ябълково и района се правят леко разтворени. За риболов лодката трябва да е дълга, но тясна, за транспорт трябва да е по-широка. Каикът се управлява със сарък. Това трябва да е право дърво, което се обработва по специален начин. С него този тип лодка може да се управлява и в езеро, което вече е истинско изкуство.
Каици могат да се произвеждат и от метал, но те са по-тежки и по-рядко се правят. Днес такива уникални български канута все по-рядко могат да бъдат видени по поречието на Марица. За съжаление, все по-трудно майсторите и каикчиите (водачите на каици) могат да ги подържат.
Районът на с. Ябълково е известен и с производството и използването на гемии и салове. Именно на гемия е преминавал реката в този район Васил Левски при своите митарства из българските земи. Саловете се използвали за превоз на товари и пътници, а в гемиите се събирали по две каруци и така са прехвърляни от бряг до бряг.
Известно е, че още от ХVI век нататък р. Марица постепенно се наложила като основна „магистрала” в Тракия. Почти всичко се превозвало по вода – ненадминатият по качество ориз от Пловдив и Пазарджик, чудесна пшеница, масло и сирене, зоб за султанските конюшни, желязото, добивано в Самоков и Софийско (годишно по реката се превозвали около 24 000 т метал). Освен това към пристанището в Енос, където чакали кораби от Англия, Франция и други страни, пътували кожи, бали с памук и тютюн, дървени въглища, вълна, пашкули и ред още стоки. Хиляди тонове товари са били пренасяни по реката почти без никакви разноски. Замръзването ѝ се приемало като истинска катастрофа.
Каикът може би се управлява най-трудно от всички други лодки и салове. Необходими са точно три опорни точки и това се постига със специфичното строителство на този тип плавателни съдове.
Плаването с каици е било активна практика до 60-те години на ХХ век. За съжаление обаче, този занаят постепенно замира и скоро каиците ще могат да бъдат видени само в музеи и то на местно ниво, а те са част от бита на тракийските българи, които така са организирали живота си около голямата река Марица, която преди години е била много по-пълноводна.
71-годишният Сотир Георгиев от димитровградското село Ябълково е последният майстор на водното возило у нас.
Човешката цивилизация е водна, тя винаги е била до голям водоизточник – море, океан, голяма река. Така животът в Тракия също е бил интензивен и с традициите на старите каикчии.
