Търсят се мъже с власт, воля и отговорност, които да направят острова мемориал паметник на комунистическите репресии
Много бивши лагерници, гости и официални лица от централната и местната власт почетоха 76-годишнината от откриването на репресивния лагер „Белене”. На поклонението бяха правосъдният министър Георги Георгиев и заместник-министърът на отбраната Радостин Илиев, областният управител на Русе Драгомир Драганов, посланикът на Турция у нас Н. Пр. Мехмет Саит Уянък, директорът на Държавна агенция „Архиви“ доц. д-р Михаил Груев, политически лица.
Присъстващите на поклонението издигнаха идеята лагерът „Белене“ да стане национален паметник на културата, а лагерът да има своя паметник мемориал. „Белене“ е последният комунистически репресивен лагер в Европа, но България е единствената държава, която няма паметник мемориал или дори музей на комунистическите репресии.
В организацията на 35-ото поклонение на Обект N2 по традиция активно участват военнослужещите от 55-и Инженерен полк, които се грижат за логистиката, строят палатки за гостите на поклонението.
За първи път бе представена мултимедийна презентация, в която гостите могат да изгледат интервюта с оцелели политически затворници и да навигират през тях, като задават въпроси чрез екрана на инсталацията. Лагерът е отворен за последен път през 1984 г., когато в него са вкарани български турци, които не искат да сменят имената си насилствено по време на т.нар. „Възродителен процес“. За втори пореден път репресираните турци наредиха фотоизложба с кадри от средата на 80-те години.
Гостите почетоха паметта на загиналите над 150 души в този лагер с минута мълчание, а след това поискаха това място да стане паметник мемориал, който да пази паметта на жертвите на комунистическите репресии.
„Белене днес е синоним на всичко онова, което се е случвало някога в режима след 9 септември, пренесени са директни практики от сталинизма на местна почва, както и последствията от тях. Запазването на историческата истина за тези събития като част от националната памет е изключително важно. Съвременното информационно общество трябва да запази тази памет и да не се допускат такива неща в бъдеще – такива злодеяния, агресия, позор. Това е памет, която трябва да бъде запазена за днешните и бъдещите поколения“, заяви пред в. „Българска армия“ заместник-министърът на отбраната Радостин Илиев.
17-годишният тогава брат на дядото на правосъдния министър Георги Георгиев също е тикнат в затвора и е лежал 3 години в лагера „Белене“ като част от групата на горяните, които са изявени противници на комунистическата власт през 50-те години.
„Голяма ирония на съдбата е, когато открих, че дядото на сегашния началник на затвора в Белене също е бил политически затворник. Едно име като видя в сводката на затворите и настръхвам – и това е „Белене“, каза пред събралите се на поклонението хора правосъдният министър Георги Георгиев. – Днес сме тук с лагерниците, с техните близки, с хората, които съхраняват историческата памет и с немалко представители на българските институции, за да честваме тържеството на доброто над злото. За да почетем паметта на жертвите, но и да си дадем сметка, че те не са жертви. Защото жертвата обикновено изисква пасивност, а те са хора. Вие сте хора, които са направили съзнателен избор, отстоявали своите права. Включително срещу насилствената ситуация по погазването на човешките права. И сте платили нечовешка цена за това. Това честваме днес всъщност. Да не забравят бъдещите поколения, че е имало периоди, тъмни и мрачни, в които човешките права и човешкото достойнство нищо не са стрували. На това е символ този лагер.“
„На излизане ще видите след понтонния мост вляво на портала поставихме мемориална плоча по повод на навършилите се миналата година 75 години от създаването на лагера. В памет на над 15 000 лагерници не само политически затворници, а и хора, въдворени с т.нар. термин „без присъда“, без право на защита в абсолютно погазване на всички фундаментални права, на които се гради съвременното общество. Наред с това започнахме инициатива. Виждате тук новите пана вляво, които са поставени, те ще бъдат поставени пред всеки български затвор, в който е имало политически затворници, и информация за случилото се, и информация за имената на бележитите политически затворници, за да могат да помнят и да знаят идните поколения. Така се съхранява памет. Така се пази и родина“, каза още Георги Георгиев.
„Това, което виждаме година след година, е, че държавата я няма. Защото, ако имаше, това място отдавна щеше да бъде превърнато в музей мемориал, в който системно и организирано да бъде посещавано както от хора от страната, така и от чужбина. Това отдавна го направиха в страните от бившия съветски лагер. В Берлин си имат тайния затвор на ЩАЗИ, в Унгария имат Музей на терора, в прибалтийските страни си имат местата за изтезание на КГБ. Ние имаме „Белене“. „Белене“ се руши. И 36 години, за съжаление, трябва да го кажа с голяма болка, държавата отсъства. Тя отсъства, защото няма държавна политика досега и ние искаме с днешното поколение да поставим началото на формирането на една такава държавна политика. Ние искаме да намерим политици и ще търсим смели политици, които могат да носят политическа отговорност, и да има политическа воля, за да се превърне това място в музей мемориал. От 7 години има процедура лагерът „Белене“ да бъде обявен за национален паметник на културата. 7 години българските институции не могат да се разберат. За Бузлуджа много бързо се разбраха.
Така че ние търсим тези политици с воля и ще работим заедно това място да влезе държавата и да го направи така, както го направиха другите европейски страни“, заяви организаторът на поклонението Христо Христов, изявен разследващ журналист и председател на фондация „Истина и памет“.
За какво се борихме? За свобода!
Милена Петкова, дъщеря на политзатворника от „Белене“ Мишел Петков
Баща ми не е невинна жертва, той се беше съзнателно опълчил срещу комунизма
Бях на първото възпоминание в бившия лагер „Белене“ на остров Персин, преди 35 години. Беше на 12 април 1990 г., аз бях на 16 години.
„Беше едно безкрайно разтърсващо откриване на побратими, които се разпознават трудно след толкова много години – кой по усмивката, кой по гласа, по очите. Беше сложена маса за жито и свещи като за помен. Един човек беше коленичил наблизо, плачеше и сочеше мястото – Тука убиха приятеля ми“. Възрастна жена, цялата в черно, седнала на сгъваемо столче, се молеше със затворени очи. Отец Христофор Събев отслужи молебен за загиналите, пя църковен хор. Говори Милан Дренчев, лидерът на земеделците и бивш лагерист в Белене, хорът запя: „Сей земеделецо, хвърли добри семена“. Д-р Дертлиев, също бивш обитател на острова, държа слово, което завърши с думите: Какво искахме, за какво се борихме? За свобода! Всички около мен плачеха.
Не беше останало много от това, което някога е имало. Но е останала онази арка, грубо сглобена, на която от едната страна за добре дошли още се чете известната мисъл на Максим Горки – „Да, човек звучи гордо“. А от другата страна е пак негова мисъл – „Ако врагът не се предаде, се унищожава“. Но го няма плацът, където след целодневната каторжна работа по издигане на дига на острова, са ги държали прави с часове за рапорт. Нито вишките, бараките, нито карцерите землянки. Тогава фактът, че е била заличена онази зловеща гледка, напомняща на нацистките концлагери Бухенвалд, Аушвиц и Дахау, липсваха единствено крематориумите, можеше само да ни радва, но днес разликата е, че трите лагера са превърнати в места за съхранение на паметта, за възпоминание, за поклонение, за отдаване на чест на жертвите, за напомняне на ужаса на преживяното и мащабите на невъзпрепятстваното навреме зло, за неотложната необходимост свободата да се отстоява непрестанно неуморно всекидневно, всекичасно. А днес за жалост за 36 години след рухването на комунистическата система държавата напълно отсъства и липсват грижи към това място на памет.
Това бездействие е поощрено и от усилията за заличаване на истината за това престъпление, което полагат все още многобройните останки на онази отминала епоха. Затова ние потомците и близките на хората, които са били изпращани на този остров заради убежденията си и дързостта си да ги отстояват, и всички онези, които искат да се знае истината за нашето близко минало, трябва да водим битка за запазване и почитане на тази памет.
И когато се споменава думата жертва и особено невинна жертва, бих искала да кажа нещо, да уточня нещо, за което баща ми много държеше, а то е да изтъкне, че наред с много други свои побратими, попаднали тук, той не се смяташе за невинна жертва. Не се броеше сред стотиците хиляди, върху които юмрукът на комунистическата репресия се е стоварил безразборно. Той съвсем съзнателно и доброволно се опълчил срещу нея, знаейки риска, който поема и финално го довежда дотук на остров Персин. С този дух, както пише в мемоарите си – „От концлагер и място за сломяване на човешкия дух ние, политическите затворници, превърнахме тогава остров Персин в арена за пламенни дискусии на свободни граждани. Никой не поглеждаше телените мрежи, които ни ограждаха, нито стърчащите вишки с насочените към нас картечници. Персин в този конкретен момент се беше превърнал в Остров на свободата.
Мишел Петков е осъден през 1951 г. на 12 години затвор за конспиративна дейност и „шпионаж“, когато е 20-годишен. От политическата си присъда 3 години излежава в лагера „Белене“ и 6 години в затворите в Търново, Плевен и Пазарджик. След като излиза на свобода, е преводач от френски. Той е един от седмината социалдемократи, които на 26 ноември 1989 г. възстановяват Българската социалдемократическа партия (БСДП), и е сред основателите на Съюза на демократичните сили.
