Професор полковник о.з. Димитър НЕДЯЛКОВ
Битката на 17 август 986 г. е един от върховете на българското военно изкуство.
Към края на Х век завършва 40-годишният мирен период от управлението на Симеоновия син цар Петър I. Константинопол нарушава двустранните договорености и привлича на своя страна киевския княз Светослав І Игоревич. Тогава многобройна руска армия нахлува в българските земи „като подчинила под властта си българския народ, страната им и предводителите на народа Борис и Роман ”.
Погромът е толкова голям, че създава заплаха за самата Византия. През 970 г. Светослав претърпява поражение при Аркадионопол (дн. Люлебургаз, Турция). На следващата година император Йоан I Цимиски (969–976 г.) предприема мащабни действия по суша и море. Без да срещне особена съпротива, преминава Стара планина и завладява Велики Преслав, отбраняван безуспешно от български и руски войски.
След като овладява Велики Преслав, император Йоан Цимиски променя името на столицата на Йоанопол. Борис ІІ (969–971 г.) е свален от престола. Идва времето на четиримата братя комитопули: Давид, Мойсей, Арон и Самуил, синове на един от веломощите български комити – Никола.
Действията на четиримата братя след 976 г. са насочени към възстановяване на страната от злополучната война с империята преди пет години. Основната част от българската територия е свободна и тя се превръща в изходна база за прогонването на ромеите от окупираните земи. Давид и Мойсей загиват при недостатъчно изяснени обстоятелства още в началото на съпротивата срещу Византия.
Цялата власт се оказва постепенно в ръцете на Самуил,
който официално е в ролята на военачалник.
Основните направления за действие на българските войски са долините на реките Струма, Вардар и Бистрица, където са разположени много важните крепости Серес, Солун и Лариса.
През лятото на 986 г. Василий ІІ тръгва на поход срещу България. По думите на летописците той е изпълнен с гняв и решимост „да сломи с един удар смелия и обладан с безумна агресивност спрямо всичко византийско скитски (български – б.м.) цар”. Императорът е сигурен в победата си и затова не се съветва даже със знаменития си военачалник Варда Фока. Той застава сам начело на войските в очакване да се издигне като голям военен авторитет и по думите на Лъв Дякон да се освободи от честолюбивите си пълководци, под чиято опека все още се намирал.
Василий ІІ избира за главен обект на своя поход Средец. Византийската армия се съсредоточава във Филипопол (дн. Пловдив). Тя се състои от пехота, конница и обсадни машини и има възможност да води както полеви бойни действия, така и да овладява крепост. Предполагаемото количество на армията е около 40 хиляди. Основните ѝ сили се насочват по долината на р. Марица към Ихтиманското и Средешкото поле. Един отряд под командването на Лъв Мелисин е оставен във Филипопол за охрана на тила и фланга на главните сили. Така императорът се презастрахова, въпреки че не съществува реална опасност от подобни противникови действия.
При Ихтиманска Средна гора византийците навлизат в българска територия и продължават похода, без да срещнат никаква съпротива. Когато стига до Средец, императорът разполага войските си в укрепен лагер и обсажда крепостта. Започват действия за нейното овладяване, в които византийците по същество не използват многобройната си конница, която е оставена да бездейства.
Защитниците на града се отбраняват решително
като нанасят удари по противника и успяват да опожарят и разрушат част от обсадната му техника.
Самуил получава известие за похода още когато Василий ІІ се насочва към Средец. Той се намира на около 400 км на юг и, естествено, не може да изпревари византийците, които безпрепятствено нахлуват и блокират града. Българската армия обаче осъществява един безпрецедентен за средновековието подвиг. С ускорен марш за по-малко от двайсет денонощия тя се изнася на подстъпите към Средец и заема височините южно от града. Самуил провежда активно разузнаване и не се впуска в открито сражение с числено превъзхождащата го византийска армия. Той използва първоначално друга тактика, като с малки отряди устройва засади. Лъв Дякон пише: „Когато нашите хора се бяха разпръснали по фуражировка да косят сено, бяха атакувани от българите, които стояха в засада. Произведоха страшно клане със своите атаки и овладяха голямо количество коне и добитък”. Конницата на противника се топи, намалява и добитъкът, използван за превоз на обсадните машини и нужното за войските продоволствие.
След двайсетдневна обсада императорът не може да отчете никакви успехи: превземането на крепостта се оказва мираж; продоволствието недостига; войските отчитат загуби и моралният им дух пада; Самуил и българската армия вече са в района на Средец; очакванията за стратегическа изненада не се сбъдват. Василий ІІ разбира, че целите на похода са непостижими. Императорът е принуден да заповяда отстъпление и да вземе посока обратно към Константинопол с всичкия обоз.
Българският владетел следи непрекъснато действията на противника. При променилата се обстановка той трябва да вземе ново решение. Една от възможностите е да настъпва по петите на оттеглящия се противник и с ариергардни боеве да му нанася загуби. Това обаче не са решителни действия.
Самуил търси разгром на византийската армия
а това може да се постигне само в решително сражение. Способът за постигане на тази цел е избран успешно – засада, още повече че планинско-гористият характер на местността, през която преминава противникът, създава възможност за това.
За засада е избран районът на Траянови врата – проход в Ихтиманска Средна гора, който свързва Ихтиманската котловина с Тракийската низина. Самуил изпраща по петите на византийците отделни отряди, които с ограничени нападения смущават организираното им оттегляне. Основните сили на българската армия повеждат в ускорен марш по успореден на противника маршрут – през Долни, Горни Пасарел, Ихтиманското поле и гористия район на прохода, където се устройва засадата в очакване на византийската армия. Василий ІІ пренощува в района на крепостта Траянови врата. На 17 август ромейската войска поема в гориста и изпълнена с пропасти долина. Там българите се нахвърлят с ужасяващи викове и започват безпощадна сеч. В ожесточеното сражение загива по-голямата част от византийската армия.
Императорът едва успява да се спаси
благодарение на гвардията си, която с цената на много жертви проправя път за неговото бягство. Бягащите в паника успели да се успокоят чак зад стените на Филипопол.
Известието за разгрома на византийската армия достига бързо до Константинопол и предизвиква огромна изненада и паника. Победата при Траянови врата на 17 август 986 г. е един от върховете на българското военно изкуство през втората половина на Х век. Тя е предшествана от успешна отбрана на крепост, което се постига с активни действия на обкръжените и отделните отряди на Самуиловите войски, които принуждават императора да снеме обсадата.
След битката при Траянови врата и двамата владетели са изправени пред решаване на вътрешни проблеми и стабилизиране на своята власт. Няколко години Василий ІІ води борба срещу двамата узурпатори Варда Склир и Варда Фока. След това идва тежък конфликт с русите и с грузинците. Самуил е принуден да се справя със своя брат Арон. За тайни връзки с Константинопол и стремеж към българския престол Арон и неговото семейство са осъдени на смърт. Пощаден е само синът му Иван Владислав, връстник и приятел на Самуиловия син Гаврил Радомир. По този начин вътрешното положение в страната е стабилизирано.
Поражението охлажда, макар и временно, намеренията на Василий ІІ да покори България. До края на века българската армия господства на Балканите, води успешни действия по няколко направления и овладява Верея, Сервия, Ветрен, Далмация, Босна и Рашка. В резултат на успешните действия на българската армия Самуил постига своята политическа цел – обединяване на по-голяма част от българските земи. Държавата достига на юг до линията Янина–Лариса, на север до реките Дунав и Тиса, на запад до р. Дрина и Адриатическото крайбрежие. Като се възползва от заетостта на византийската армия в сраженията със Самуил, населението в завладените от Йоан Цимиски територии се вдига на борба и прогонва византийските гарнизони. Държавата е обединена, но значително изтощена от множеството войни от последните три десетилетия.
