– Г-н Калфин, в какво състояние е българската икономика, погледната отвън, при реалния хоризонт на еврозоната?
– Тя се развива прилично в сравнение с другите европейски икономики. Има известен ръст, по-бърз, защото има да наваксваме до някои средни европейски равнища на развитие. Ръстът не е като на Румъния и Полша, които се развиват много добре, зад Чехия и Словакия сме. Но икономиката ни няма толкова рискови фактори и една от причините за стабилността на националната ни валута е валутният борд отпреди почти 30 години. Днес ние отговаряме на формалните критерии за членство в еврозоната. А след докладите със становищата на ЕК и на Европейската централна банка (ЕЦБ) следват процедури, свързани с единодушието на приемане от всички страни от еврозоната и на целия борд на ЕЦБ. Членството ни зависи от решението на тези институции. Когато заедно с Румъния влязохме в ЕС, бяхме сравними и икономически, и по доходи. Ние влязохме в ЕС с 40% производителност от средноевропейската, достигнахме до над 60%, но в държави от Централна и Източна Европа тя е над 70–80%. Амбициите ни трябва да са по-високи. Според мен през последните над 30 години ние нямаме икономическа политика, независимо че имаме Министерство на икономиката. Липсват ни приоритети в дългосрочна визия и не отчитаме къде икономиката ни ще е конкурентна с останалите, в което държавата да я подпомогне. Области като инфраструктура, нови технологии, производство на храни са стратегически и ключови. Имаме нелош сектор за информационни и комуникационни технологии, но голяма част от него работи за чужбина и създаденото не се прилага у нас. Можем да развиваме и традиционни индустрии като машиностроенето, хидравликата, където още имаме потенциал да сме водещи. Трябва да развиваме атомната си енергетика. Произвеждаме много елементи от автомобилната индустрия, но трябва да търсим не само браншово развитие, а и диверсификация на основните ни партньори, например в Азия и Африка. Не използваме достатъчно географското си положение, свързано с транспортни и енергийни коридори, които могат да минават през България.
– Какъв потенциал за икономиката ни може да даде военната индустрия?
– С потенциала си военното производство може да подпомогне икономиката. То може да създава разработки и с цивилно приложение. В противен случай ще зависи само от военни конфликти. Но държавите, които развиват военната си индустрия, включително с държавна субсидия, използват някои разработки и в гражданския сектор и подпомагат икономиките си. В този смисъл трябва да говорим не само за производство, единствено свързано с военни действия, а и за стоки с двойна употреба, за разработка на нови продукти. България има потенциал за такава развойна дейност. Традиционно можем да произвеждаме много електроника, но и дронове, и много неща и за целите на отбраната, и за гражданска употреба. Правят го отделни предприятия на инициативни бизнесмени. Но и тук засега липсва държавна политика в какво да се специализираме, включително и в чисто военните производства, които също не могат да се развиват без държавата. Тя трябва да осигури пазар, свързан с националната отбрана на част от тези производства. Но трябва и в рамките на общите договорености в НАТО и в ЕС да се знае кое място заема българската военна индустрия, в какво се специализира. Тук отново е ролята на държавните институции, не може да се осланяме само на търговските предприемачески отношения. В цял свят военната индустрия е силно подкрепяна от държавата и не толкова с протекционизъм, а с всички икономически и политически средства. Включително с договаряне с други държави и търсене на гарантирани пазари. В това държавата трябва да има много активна, но не кампанийна роля. Но и не бива да очакваме резултати от тази политика „вдругиден“. След началото на войната в Украйна и с идването на администрацията на президента Тръмп Европа започна да осъзнава, че европейската отбрана все повече трябва да се поеме от европейските държави, след като десетилетия разчиташе на САЩ и на трансатлантическите отношения. Тези отношения са в процес на дълбока промяна и Европа има всички основания да мисли за своята отбрана. Така че изработването на политики за европейска отбрана в рамките на НАТО е нормално. Но да не очакваме чудеса в рамките на 4–5 години. Колкото и средства да се отделят, това е дългосрочен процес и България, и като част от ЕС, трябва да мисли как най-добре се осигурява отбраната на държавата, всяка държава трябва да поддържа отбранителните си способности. Днес няма гаранции отново за десетилетен мир.
– Застрашава ли нещо икономиката ни в еврозоната, напомня се за случая с Гърция?
– Гърция е обратният пример. Защото й помагаха не другите страни в еврозоната, а ЕЦБ, за да влезе ресурс в нея и да се спаси. А през 2008 г. по време на кризата Унгария, която беше извън еврозоната, беше изпратена в Международния валутен фонд. А там определят заплатите, данъците, цялата фискална политика на страната. И Гърция по-бързо излезе от кризата, докато Унгария слезе надолу в класацията. Еврозоната по-скоро помага и никой не разчита България да плаща дълговете на Италия, Германия и Франция, защото икономиката ни е изключително малка. Но участието в такъв паричен съюз има плюсове и общи отговорности. За България отговорностите са малък дял, а плюсовете са много повече. На практика ще седнем на масата, където се решава какво се случва с нашите пари. Има два особено важни органа, в които ще влезем – Съветът на финансовите министри на страните от еврозоната, където с нас ще станат 21, и Бордът на ЕЦБ, където се решава паричната политика. Така че България ще има достъп и немалки лостове да повлиява решения. Така че, ако говорим за някаква независимост на нашата валута, това е чрез еврозоната. Другото е да излезем от валутния борд. Но в цялата 145-годишна история на българския лев той е бил самостоятелен около 20 години. И винаги се е свършвало с тежък крах след тежка икономическа криза – за последен път с допуснатата от правителството и БНБ през 1997 г. хиперинфлация, която „изтри“ спестяванията и доходите ни. А у нас е приет закон, според който при влизане в еврозоната ще бъде запазен сегашният курс лев–евро. Ще можем да спестяваме в новата ни национална валута, еврото (на банкнотите отдавна евро е изписано на кирилица). Това е една гордост за държавата ни. Така ще имаме много по-силна национална валута, каквото е еврото. Друг плюс е очакването лихвите да намалеят и да са по-ниски. Минусът е свързан с минуса на валутния ни борд, когато от 30 години у нас се натрупва инфлация, по-висока от инфлацията на външните пазари, което пречи на българския износ. Убеден съм, че дългосрочно инфлацията у нас с приемането на еврото ще бъде много по-ниска, но механизмът не действа автоматично, а с добра бюджетна, икономическа и социална политика в държавата. Защото хората не живеят с добрите макроикономически показатели, а с месечния си доход. Но в Европа през последните години социалните различия се задълбочават: богатите стават по-богати, а средната класа минава към по-бедните, а бедните се увеличават най-много. И това става в години на икономическа нестабилност. Заради което е много важна социалната политика, която да намали неравенствата и подпомогне пазара на труда. Но нека не живеем „от доклад до доклад“, а по-скоро наистина да помислим за икономиката си, да стимулираме националните производства вместо вноса. А днес конкуренцията е във високите технологии, включително в земеделието, в екологичните храни. Имаме много възможности. Влизането ни в еврозоната е поредно подсещане да работим за солидна икономика, това ще защитава и страната ни. Да се опитаме да видим държавата си след 10–15 години, а тя има задължение да осигури среда за бизнеса. Но може да помогне и за изграждане на центрове за данни. Ние сме върху благодатно място, което просто трябва да използваме. А няма силна армия и отбрана в слаба държава. И военното производство е част от тази среда.
*Ивайло Калфин е изпълнителен директор на Европейската фондация за подобряване на условията на живот и труд, базирана в Дъблин, Ирландия.
