Автор: Камен НЕВЕНКИН
Краят на Втората световна война създава уникална ситуация, рядко срещана дотогава в световната история – вместо страните да се разделят на два лагера по линията „победители–победени“, самата антихитлеристка коалиция се разчупва на две половини по идеологически признак, а тези половини бързо си формират свои военни съюзи. Така двуполюсното противостояние се завръща. Във всеки от щабовете на съюзите се изготвят съответните доктрини, съгласно които би трябвало да се водят бъдещите войни. В доктрините, както може да се очаква, водещо място се отрежда на действията на Сухопътните войски, поддържани от танкове, макар че от двете страни на Желязната завеса гледат на това по различен начин.
Във Варшавския договор, където доминира съветската военна мисъл, стъпват здраво на опита от Втората световна война и възнамеряват да съкрушат Запада с огромни механизирани армии от танкове, мобилна пехота и артилерия, прикривани от въздуха с авиация. Това не е случайно, защото потенциалното бойно поле (Западна Германия) е равнинно и позволява бързо придвижване на големи маси войски. Дизайнът на всичките оръжия, които съветските заводи започват да бълват, от края на 50-те години нататък е изцяло подчинен на тази доктрина.
Централна роля в нея играе танкът. Той трябва да отговаря на няколко условия: да е с нисък силует (трудна мишена), бърз, маневрен, с мощно оръдие, лесен за производство и ремонт и лесен за обучение на екипажите, защото армиите на Варшавския договор се състоят от наборници, от които се очаква бързо да усвоят машината. Така през 60-те години се появява Т-64, който отговаря на всичките тези условия. Най-важното нововъведение в него е т.нар. заредник – нещо като барабан на револвер, разположен под купола, който подава автоматично снарядите в оръдието. Това позволява екипажът да бъде сведен само до 3 души (командир, стрелец и водач). С максимална скорост от 60 км/ч реално той прилича на бързо движещо се скорострелно бронирано оръдие
Тази концепция толкова допада на съветските експерти, че впоследствие е пренесена и на по-късните модели (Т-72 и Т-80).
В НАТО са наясно, че няма как да извадят същия брой масови танкове както противника и затова залагат на качеството, сигурността и логиката. Преди всичко в западните танкове запазват 4-членните екипажи и оръдието се пълни от жив човек, а не от механизъм както при съветските. Освен това разчитат изключително много на добрата подготовка на танковите екипажи и части, а не на масовостта. И не на последно място, залагат на асиметричната стратегия – понеже западните страни винаги са имали превъзходство във въздуха, при евентуален конфликт с Варшавския договор ще се разчита изключително много на авиационно-ракетни удари по вражеския тил, за да се наруши снабдяването на армиите на фронта.
В годините на Студената война не се стига до директен сблъсък на СССР със Запада, но се водят редица периферни войни, в които двата блока тестват техниката си и своите доктрини. Противно на очакванията в тези локални конфликти танковете почти винаги се използват на малки групи за поддръжка на пехотата и съответно трудно могат да се направят някакви генерални изводи за представянето им. Единственото бойно поле, където в една или друга степен се изпробват новите доктрини, е Близкият изток и резултатът там в никакъв случай не е в полза на съветската военна мисъл. Екипираният със западни оръжия Израел на два пъти (през 1967 и 1973 г.) нанася поражения на екипираната и подготвена от СССР арабска коалиция. Във войната в Залива от 1991 г. пък иракската армия, която като цяло е създадена по съветски модел, е разгромена за около месец от САЩ и партньорите им.
Какви основни промени претърпяват танковете от края на Втората световна до края на Студената война? Преди всичко те стават много скъпи и доста по-трудоемки за производство. И най-вече
пълни с всякаква електроника.
Освен това оръдието е много по-мощно и прецизно и с него може да се стреля и в движение. Точността на изстрела пък се постига не чрез оптика, а посредством лазери, компютри и уреди за нощно виждане. Бронята вече не е просто яка стомана, а е многослойна, със специални допълнения върху нея. Двигателят е значително по-мощен, а танкът е в състояние да действа на по-широк периметър. Комуникациите са станали много по-надеждни. И най-важното – помислено е за екипажа, комуто са осигурени много по-ергономични условия, по-добра вентилация и по-добра защита.
Започналата през февруари 2022 г. война в Украйна се оказа поредният голям тест за танка като оръжие и най-вече постави голяма въпросителна за бъдещото му използване. Какви изводи можем да си направим от продължаващия четвърта година конфликт?
Първият и най-важният е изключително високата роля на съвместните бойни действия на отделните видове и родове войски. Вече няма просто пехота, артилерия, бронирана техника, авиация, разузнаване, планиране, снабдяване и т.н. Повече от всякога се изисква пълен синхрон между всичките тези звена и достатъчно е едно тях да се провали, за да попречи и на другите да си изпълнят задачите.
Второ, окончателната гибел на съветската доктрина за използване на големи маси танкове по подобие на класическата кавалерия, които със скорост и бруталност да прегазват всичко по пътя си. Оказа се, че добре организирана отбрана, каквато е украинската, може без проблеми да се справи с това. Резултатът? Всички си спомняме кадрите от първите месеци на войната как дълги колони руски танкове, насочили се към Киев, биваха унищожавани за броени минути още по пътя към бойното поле.
Трето, тоталният провал на съветския тип бърз танк. Стана ясно, че замислените като скоростна стреляща машина Т-64/72/80 имат слабо място и това е зарядникът. Тези танкове, особено по-старите модели, се оказаха гробове на вериги, защото снарядите се намират буквално под екипажа и в случай на директно попадение следва незабавна детонация с фатални последици.
Четвърто, високата мотивация и добрата подготовка на екипажите компенсират някои технически недостатъци. Танковете, с които Украйна започна войната, като цяло бяха по-малко на брой и по-стари модели от руските, а впоследствие украинците получиха от западните си партньори както нови, така и остарели НАТО-вски машини. И въпреки това не са малко случаите, когато украинските екипажи успяваха да изпълнят невъзможни мисии и да спечелят обречени на пръв поглед двубои.
Пето, победа на западната философия за водене на бой над съветската. НАТО-вските танкове, които пристигнаха в Украйна, въпреки някои свои недостатъци си спечелиха уважението на екипажите не само поради по-комфортните условия и по-големите възможности на техниката, но и поради много по-високите шансове на хората в тях да оцелеят при пряко попадение. И тук стигаме до най-важното – философията на западните армии, че на първо място стои човекът, а машината е само средство за постигане на целта. И че тя е най-вече консуматив, който е предназначен да нанесе максимална щета на противника, преди да изчерпи жизнения си цикъл независимо колко дълъг или кратък е той.
Шесто, неочакваното масово навлизане на дроновете като ударно оръжие обезсмисли използването на танковете като модерна кавалерия и те се върнаха обратно в зората на своето съществуване, когато бяха използвани за подкрепа на пехотата. Днес по фронтовете на Украйна рядко могат да се видят повече от 2–3 танка в една акция и с цел да се защитят от дроновете, които са буквално навсякъде, те са накичени с всевъзможни решетки и предпазни мрежи. Освен това никой танк вече не излиза на мисия, без да е придружен от собствен наблюдателен дрон
чрез който да съобщават на екипажа къде какво се случва. Действията на самия танк пък в повечето случаи се свеждат до това да оказва прецизна артилерийска поддръжка – два–три изстрела, последвани от бърза смяна на позицията, за да не бъде разкрит и поразен.
Има ли въобще бъдеще танкът? Със сигурност, но трябва да се прецени разумно какво ще бъде то. За да възвърне гордата си кавалерийска роля и да видим отново впечатляващи масови бронирани атаки, преди всичко е нужно да се установи господство във въздуха над бойното поле, но в модерния му смисъл – да се елиминира дроновата опасност. Аз засега не виждам как може да стане това, но съм сигурен, че умни глави вече мислят по въпроса. А може би пък бъдещето е в танковете дронове – смъртоносни машини, но без екипаж?
