Кондукторът Вълчо Стисков – природен феномен или галеник на съдбата?
Настоящият материал е подготвен по бележки от единствената ми среща с този флотски ветеран. Когато на 3 декември 1998 г. узнах, че ни е напуснал най-старият български водолаз – бай Вълчо Стисков, запазих на сигурно място бележките, защото уговорената ни втора среща нямаше да се състои. Само четири месеца преди да си отиде от този свят – на 3 август с.г., бе отбелязана неговата 100-годишнина. Водолазите от военния и от гражданския флот почетоха своя доайен. Малко по-късно се състоя и моята среща с него, организирана от професионалния водолаз Димитър Клисуров, по-късно първи главен редактор на „Морски вестник“. Светла им памет и на двамата уважавани от мен водолази!
Рецепти за дълголетие има всякакви, но
такова чудо май се случи за първи път
– военен водолаз, при това с почти четвъртвековна практика, да стане столетник! Кондукторът Стисков (подофицерско звание във ВМС до 1945 г., което съответства на днешното офицерски кандидат) достигна до тази възраст. И днес водолазната служба се признава за една от най-тежките във флота, а тогава, когато техниката е била твърде примитивна и изхабявала човешкия организъм в ускорени срокове, тя е достъпна само за хора с желязно здраве.
Като млад матрос го ухапва отровна змия, но „прескача трапа“. По-късно само спешното увиване на тялото му в кожата на току-що заклана овца го спасява от ледената прегръдка на бронхопневмонията. През 1971 г. е опериран от злокачествен тумор в стомаха без надежди за успех. Когато отбеляза 100-тния си рожден ден, бай Вълчо си спомни, че екипът в операционната зала му казва, че е „минал между капките“.
Като капак на всичко през 1981 г. го пребиват и ограбват, но той успява, макар и целият в кръв, да допълзи до комшиите, които викат „Бърза помощ“. Окончателно бях объркан от тайната на дълголетието му, когато след срещата с него продължихме разговора си с Димитър Клисуров. Той сподели, че, когато преди 10 години го е интервюирал за първи път, бай Вълчо е изглеждал по-зле… Вярно, че вече трудно виждаше и чуваше, но ако търпеливо му се задаваха въпросите,
отговорите му бяха смислени и логични
Той е роден на 3 август 1898 г. в с. Кацелово, Русенско. Там не помнят някога да са имали столетник. Той е първият. През 1917 г. постъпва като матрос в Черноморския флот. Помнеше дори номера на първата си пушка трилинейка, която му е зачислена като новобранец: 116 7231. От 700 души набор отделят 20 и ги водят при германски полковник – лекар. Оказва се, че по всички показатели най-здрав е Вълчо Стисков. Отделят 12 души, но водолазната школа успяват да завършат само четирима: той, Тодораки Александров от с. Новачене, Никополско, Георги Маринов от с. Сребърна, Силистренско, и Арсен Велков от с. Ковачица, Ломско. Всички от Дунавския край! Най-добро е постижението на Вълчо Стисков: издържа 3 минути и половина под вода без въздух.
Бай Вълчо с голямо уважение говореше за своя учител капитан ІІ ранг Борис Попов, който се е захванал с обучението на флотски водолази. Негови са първите пособия, учебници и правилници по водолазно дело в България. Веднага след изпита за водолази капитан ІІ ранг Попов изпраща мичман ІІ ранг (дн. лейтенант) Чехларов и матрос Стисков да извадят потъналата в района на русенското пристанище моторна лодка „Русалка“.
Младият моряк успява да свърши своята част от работата
но Чехларов изпада в бедствено положение под водата. На място пристига тогавашният командир на Дунавската флотилия капитан-лейтенант (бъдещ контраадмирал) Иван Вариклечков и поема ръководството на спасителната акция. Гол (единственият водолазен костюм е бил облечен от Чехларов), Вълчо Стисков се хвърля в ледените води на Дунава (случката става през март) и се гмурка, за да освободи оплетения във водолазното въже и обърнат с главата надолу офицер. Успява и получава първия си медал в службата: „За спасяване на погибающ“. Чехларов се отказва завинаги от водолазната дейност, а на неговото място назначават неговия спасител.
Отличията на кондуктора Стисков са общо 8 – 7 български и 1 германско. Германският кръст за заслуги получава през 1934 г., когато участва в операцията по изваждането на потъналата по време на Първата световна война край Варна немска подводница УБ-45. В продължение на месец търсят корпуса ѝ. Когато го намират, Вълчо Стисков прави пълен доклад пред началника на Морската полицейска служба с предложения за по-нататъшна работа. Според съветите му са пробити тунели под подводницата с помощта на мощни водни струи, поставено е осветление на местата, където ще работят водолазите, и са определени начините за завързването на сапаните (въжетата за изтегляне на корпуса).
Три месеца къртовски труд под вода!
Успяват не само да извадят 400-тонната подводница, но и да възстановят единия от бензиновите ѝ мотори, който по-късно монтират на учебния ветроход „Асен“. След погребението на тленните останки на загиналите подводничари във Варна на Вълчо Стисков е връчен германският железен кръст.
Какви ли не преживявания е имал ветеранът под водата… Съгласно изискванията на Ньойския договор през 1920 г. част от стрелковото оръжие и боеприпасите на Българската армия е изхвърлена в морето. Съглашенците изхвърлят пушките, а нашите водолази излизат след тях „на учение“ и събират изхвърленото оръжие по морското дъно. На ден изваждат по няколкостотин пушки и други боеприпаси. Така след почистването им са спасени хиляди огнестрелни оръжия.
Водолазите никога не остават без работа. Ако няма спешен случай, ги изпращат на „гробището“ пред Черни нос, където са потънали турският контраминоносец „Гайрет“, руската яхта „Колхида“, българският миноносец „Летящи“. От дъното изваждат всичко, което може да влезе в работа: снаряди, котви, вериги, черни и цветни метали. През 1922 г. от „Летящи“
изваждат парната машина, котлите, гребния вал
и винта, торпедния апарат. Само една задача не успяват да изпълнят флотските водолази, защото просто е невъзможно. Въпреки това здравата се потрудили. След Първата световна война в Бургаския залив потъва американският търговски кораб „Мопанг“. Налага се да бъде изваден вахтеният дневник, за да се докаже вината на капитана за гибелта на кораба. За първи път в България Вълчо Стисков се спуска на 40 м дълбочина. Изважда много книжа, дори бинокъла на капитана открива, но дневникът го няма. Бил е скрит, за да не бъде обвинен капитанът, че не се е съобразил с режима на корабоплаване и е навлязъл в обявеното минно поле.
Веднъж Вълчо Стисков извежда водолазния катер „Калиакра“ в открито море, за да проведе занятие с млади матроси. Неочаквано на борд до катера застава царската яхта и пристига самият Борис III, който пожелава да види как се обучават моряците. Времето обаче е лошо и някои от младежите започват да повръщат, повалени от морската болест. „С какво ги хранихте сутринта тези момчета?“, пита царят. „С чай и сирене, Ваше Величество!“, смутолевя обърканият подофицер. „Дайте им и люти чушки, те стягат стомаха!“, препоръчва Борис III. Оттогава до края на живота си бай Вълчо стриктно изпълнява царската заповед и
винаги носи в джоба си поне една люта чушка
Нищо чудно и тя да е един от секретите на неговото дълголетие!
Остава без отговор въпросът как само с честен труд под водата, със скромен живот и пестеливост Вълчо Стисков успява да си купи къща (с дюкян) и лозе във Варна, ниви в Добруджа и дълбачка за добив на пясък на Дунава. Димитър Клисуров имаше версия за това, как столетникът е забогатял, но това е друга тема, за която аз нямам никакви доказателства.
