В края на юни 1918 година, при южния фронт на Първата световна война, българската армия води едни от най-знаменитите си сражения – третата битка при Дойран, между 21 и 23 юни. Въпреки численото и техническо превъзходство на британско-гръцките сили, Дойранската позиция, укрепена и командвана от генерал Владимир Вазов, остава непревземаема. Българските войски отблъскват масирани артилерийски обстрели и пехотни атаки с минимални загуби и огромни поражения за противника.
Сред онези, които заплащат с живота си по време на тези сражения, е полковник Константин Каварналиев – командир на прочутия 3-ти пехотен Бдински полк. На 23 юни, докато инспектира бойните позиции и насърчава войниците си в разгара на атаката, той е тежко ранен от шрапнел. Отказва да бъде отведен в тила и продължава да ръководи действията до последно. Умира същата вечер с думите: „Умирам, но с радост, че дадох живота си за България.“
След войната, в негова чест е издигнат паметник край Дойран, разрушен по-късно от югославските власти. През 2019 г., благодарение на усилията на Министерството на отбраната и обществени дарения, монументът е възстановен тържествено, като символ на родовата памет и националната чест.
Боевете при Дойран се смятат за едни от най-успешните в българската военна история, често наричани „Българският Вердюн“. Победата е не само тактическа, но и морална – в последната година на войната българският войник остава непоклатим, въпреки умората, недостига и тежките условия. Днес, 106 години по-късно, споменът за Дойран и подвига на полковник Каварналиев ни напомня, че свободата има име – и то често е изписано с кръвта на забравени, но безсмъртни герои.
