Хан Крум изоставя столицата Плиска, но запазва армията и това предопределя изхода на войната
В началото на ІХ век на българския престол застава хан Крум (803 г.–814 г.). Той е първият хан от една нова династия, която управлява почти до края на Х в. Новият владетел получава добро наследство – хан Кардам е успял да ликвидира междуособиците, да умиротвори страната, да засили централната власт и да осъществи настъпателни действия на юг от Стара планина, с които отново присъединява областта Загоре. В същото време в Константинопол управлява Никифор І Геник (802 г.–811 г.).
Така към началото на ІХ век във вътрешен и международен план се създават благоприятни условия за по-нататъшни разширяване и укрепване на българската държава. През есента на 808 г. български отряди действат решително по поречието на р. Струма. През следващата година действията на югозапад продължават с превземането на Сердика.
Византийският василевс не може да се примири с успешните действия на хан Крум, водещи до постепенно разширяване на българската държава и увеличаването на нейното могъщество. Той започва подготовка
за решителна среща на бойното поле
За предстоящата война Никифор І събира 60-хилядна армия, която включва войски както от европейските, така и от малоазиатските земи. В похода на север Никифор не тръгва сам. Летописецът отбелязва, че „той взел със себе си своя син Ставракий и зетя си Михаил, наречен Рангаве, и всички патриции, и началници, и сановници, и всички отреди; взел и всички началнически синове на възраст от 15 години нагоре и от тях съставил дружина на своя син”. Те трябва да бъдат очевидци и свидетели на очакваната блестяща императорска победа. През юли 811 г. византийските войски достигат крепостта Маркели край днешния Карнобат.
Българският владетел не бил изненадан от поредния поход на Никифор І. Вече няколко години двамата са в почти постоянен конфликт. Неочаквани са силата и мощта на армията, която този път Никифор води. Като преценява, че не ще бъде в състояние веднага да й се противопостави успешно, Крум предлага мир. На него е нужно време, за да се подготви за успешно противодействие. Опиянен от мисълта за близката победа и величествения триумф, който го очаква при завръщането му в Константинопол, Никифор надменно отхвърля молбата на Крум. На съвещанието в Маркели някои от стратезите предлагат да се настъпи на запад към Средец, без да се преминава Стара планина. Други, сред които и синът на императора Ставракий, настояват да се продължи настъплението на север към столицата Плиска.
Византийските войски преминават Стара планина в три колони. След упорита съпротива слабите прикриващи отряди са разпръснати из горите и византийците нахлуват във вътрешността на страната. По-нататък те не срещат български войски и след три дни достигат Плиска, за чиято отбрана е оставен 15-хиляден отряд. В ожесточено сражение загиват почти всички защитници и Никифор І влиза в столицата.
Следващите дни бележат алчността и жестокостта на василевса.
Никифор нарежда да се граби всичко
което има някаква стойност, като дори лишава войниците си от обещаната плячка. След няколкодневни безчинства Никифор І решава да напусне Плиска и се насочва обратно по познатия път през Стара планина.
През цялото време хан Крум следи византийските действия. Той успява да мобилизира своите войски и да ги усили с отряди от аварите и околните славянски племена. За пръв път в българската история са „въоръжени по мъжки и жените”. Съпротивата става общонародна. Планът на Крум е прост, но оригинален по своя замисъл. Той предвижда да се унищожи противникът, когато колоните му доближат проходите на Източна Стара планина. За тази цел в началото на Върбишкия и Ришкия проход са създадени препятствия от изсечени дървета. Главните сили следват византийците в готовност да нанесат решителния удар. Битката между двете армии се разгаря на подходите към старопланинските проходи, но главното сражение се води при Върбишкия проход, където императорът е с основната групировка войски. Те достигат долината на р. Голяма Камчия и се разполагат за нощуване, без да разузнаят обстановката и да изградят укрепен лагер. През нощта на 26 юли 811 г. българите обграждат почиващата византийска армия, а призори я нападат и нанасят главния си удар срещу императорската гвардия. Чак тогава противникът разбира за нападението.
Настъпват суматоха и неорганизирана съпротива,
които предопределят византийското поражение
Изворите предават по следния начин драматичния развой на битката: „Прочее, като намерили удобен случай и като наблюдавали от планините, че ромеите обикалят и се лутат, българите… ги нападали… Като се противопоставяли малко време и не могли да постигнат нищо, те (ромеите) били жестоко избивани… Другите, когато видели това, ударили в бягство. А на това място течала много тинеста и мъчно пребродима река. Тъй като не намерили веднага брод, за да преминат, преследвани от неприятелите, изпопадали в реката. Понеже те навлезли заедно с конете си и не можели да излязат, затънали в тинята и били газени от онези, които пристигали отзад. Като падали едни връз други, реката така се напълнила от люде и коне, щото неприятелите преминавали отгоре невредими и преследвали останалите… Всички загинали там: едни погубени от меча, други – удавени в реката, трети паднали от преградата, а някои изгорели в огъня на изкопа… В същия ден прочее бил погубен и император Никифор… без никой да може да съобщи по какъв начин е погинал”.
Въпреки че военните действия се развиват на по-голяма територия, те остават в историята като битката при Върбишкия проход. В нея византийската армия понася едно от най-големите си поражения през Ранното средновековие. Теофан отбелязва, че там загива „цялата християнска красота”. Убити и ранени са видни военачалници – командирът на императорската гвардия Петър, най-близкият човек на императора патрицият Теодосий Силвера, командирът на Източните войски патриций Роман и др. Тежко е ранен и синът на императора – Ставракий, които с мъка успява да се спаси и избяга в Константинопол, но през януари следващата година умира от получените в битката рани.
Войната от 811 г. е много поучителна от военна гледна точка. Тя оказва стратегическото превъзходство на хан Крум над император Никифор І. Българският владетел е поставен в неблагоприятна обстановка поради голямото византийско превъзходство в началото на войната. Това му налага да възприеме провеждането на маневрени действия и избягване на преждевременна решителна среща с противника. Тази принуда води до загуба на известна територия, на самата столица и на много материални жертви. Така обаче се съхранява армията, която в крайна сметка решава изхода на войната. Едновременно с това се печели време, през което се подготвят войските, планират се действията и се оборудва районът на решителната битка.
Като епилог на битката Теофан Изповедник съобщава, че
Крум нарежда да отрежат главата на Никифор
да я забият на кол и в продължение на няколко дни тя служила „за показ на идващите при него племена и за наш позор“. След това черепът е изчистен, обкован отвън със сребро и българският владетел с гордост черпел славянските князе с него.
Победата при Върбишкия проход предопределя по-нататъшния развой на битката между България и Византия през следващите няколко години. Империята агонизира, а в Константинопол отново се води борба за престола. През октомври 811 г. боледуващият от раните си Ставракий е детрониран от своя зет Михаил І Рангаве.
Близо година е необходима на българската армия да се възстанови след битката при Върбишкия проход. Още през май 812 г. хан Крум възобновява военните действия с империята, които се водят на широк фронт. Главният удар е насочен срещу граничната крепост Дебелт (на югозапад от Бургас), която след кратка обсада капитулира. Едновременно с това отделни отряди настъпват към Анхиало, Берое, Проват, Филипопол. При вестта за тяхното приближаване жителите на крепостите панически ги напускат.
Опитът на Михаил І Рангаве да противодейства на българското настъпление се проваля бързо. Двете страни се срещат през следващата година на 22 юни 813 г. в района на Версиникия (северно от Адрианопол). Войските стоят една срещу друга цели 15 дни, но сражението е кратко. Византийците имат числено превъзходство, но не действат едновременно и поражението им е пълно.
Победата при Версиникия предоставя на българите цяла Тракия и открива пътя към Константинопол, до който скоро хан Крум достига. Съдбата обаче не предоставя възможност на Крум да реализира своя замисъл. По време на подготовката той умира на 13 април 814 г., вероятно от разрив на сърцето.
