– Г-н Милков, 12 дни в Близкия изток разлюляха света, кое е най-важното в динамиката на войната между Израел и Иран?
– В момента в света има няколко чувствителни точки, но насочването на масовото внимание от медиите и социалните мрежи го фокусират само в една от тях. На заден план са останалите, включително войната в Украйна, ситуацията в ивицата Газа, а и по-малко интензивните конфликти в Близкия изток и Африка. Но с право войната между Израел и Иран занимава света. Не е само заради наслоеното в историята им противопоставяне, но и като проблем, който поразява и цивилна инфраструктура и се отразява на живота и от двете страни. Президентът Тръмп се изрази така: Те воюват от толкова отдавна, че вече не знаят за какво воюват и донякъде е прав.
– Точка или многоточие постави намесата на САЩ в конфликта?
– Не бива да подценяваме изкуството на премиера Нетаняху да убеди президент като Доналд Тръмп, който е заявил ясна политика за втория си мандат, като извади САЩ от всички конфликти, открито да включи страната в тази война в регион с преплетени регионални и глобални политически и икономически интереси там. И несигурността е – как САЩ ще продължат нататък. Иранците си дават сметка, че продължаването на войната може да донесе крах на режима в Техеран. Но пък се отвориха и други полета за размисъл – какво целят САЩ с ангажирането си във войната заради отзвука в регионален и световен план, а също не по-малко и във вътрешен. Пъзелът от въпроси е с толкова неизвестни, че можем само да градим хипотези за пренареждането на ситуацията в региона на Близкия изток. Много е важен въпросът какво ще се случи със самия Иран. Един е вариантът режимът да бъде отслабен, без да бъде премахнат, да се унищожат в някаква степен възможностите на Иран да развива след време ядрения си потенциал. Но и без пълна капитулация въпросът е кой реално управлява в Техеран. И той няма да бъде решен лесно заради втъканите вътрешни противоречия заради многото етноси, религии и проблеми на всякакви нива. В Иран няма ясно очертана вътрешна опозиция въпреки многото опозиционни гласове. А при външна агресия се получава естествено национална консолидация. Външната опозиция е слаба и неприпозната вътре в страната.
– Каква е за Израел формулата на успех във войната?
– Израел няма потенциал сам да води войната с Иран, колкото и да е високотехнологично добре изградена системата му за сигурност, службите и въоръжена армията му, включително с атомно оръжие. Той има успешни отделни операции. Успя да елиминира почти целия военен елит на Иран. Но пълномащабна война не се води само по въздух и само чрез специални операции. Нужно е сухопътно присъствие, което само американците могат да осъществят. Но такъв ход би било голям риск за САЩ, за репутацията на Доналд Тръмп и за устоите на това, което дотук е изградил. Да се свали управленската върхушка, установена в Иран след 1979 г., би било успех. А не само междинно решение с унищожаване донякъде на капацитета на ядрената програма на Иран. Не променя нещата дори физическото елиминиране на отделни лидери и дори на самия Али Хаменей. Защото може да бъде избран следващ върховен лидер на Иран, както всеки убит генерал да бъде заменен от следващия. Но тези събития биха довели до изтласкване на преден план на по-умерено настроените елементи от иранската върхушка.
Най-важно е как самият Иран да предложи такова решение. Като най-естественият път към промени в тази огромна и по територия, и по население страна е да стане с инициатива на самото иранско общество, на културния, политическия и обществения елит. А превратът, налагането отвън на друг режим не би решило никакви проблеми и сигурно няма да бъде приет от иранците. И ще предизвика колизия, защото сваленият апарат, особено този от сигурността, ще се чувства застрашен. Тези хора, добре въоръжени, с експертиза и капацитет, ще оформят една квази-държавност и реално ще опонират на новия режим. Това е само хипотеза, ако промяната се развие по примера на иракския сценарий, когато останалите „на улицата” от огромния апарат за сигурност на Саддам и армията се вливат в т. нар. съпротива и се включват във военни и паравоенни организации, които почти 20 години не позволиха в Ирак да се случи нещо положително. И днес, макар с правителство и парламент, платената цена е висока. Защото Ирак премина през Ал Кайда, главорезите, Ислямска държава. И чак през 2016–2017 г. въоръжени опълчения атакуваха обявената за терористична организация Ислямска държава. Зад тази дълга нестабилност стояха хората от апарата за сигурност на Саддам Хюсейн. А в Иран потенциалът на апарата за сигурност е в много по-големи мащаби. И ситуацията би отеквала по-дълго.
– Вероятно и в Европа?
– Да си дадем сметка, че в границите на Иран живеят 7–9 млн. бежанци от Афганистан, имат залък хляб там. Не са преброявани, но са повече от населението на България. Но ако режимът в страната падне, в този разграден двор без граничен контрол няма кой да спре бежанците по пътя им към Европа. Дори Турция, която и сега има 3–4 млн. бежанци, няма да има капацитет да удържи такова цунами. И то ще достигне границата ни, включително с иранци, обеднели през годините заради ембаргото към Иран. Но иранците днес сами трябва да решат собствените си проблеми, а не режимът да се сменя с външен инженеринг.
Историята показва, че така проблемите само се увеличават. А в Иран има много младо население, образовано, в крак с новите технологии, живее с живота на младите по света. През 2022 г. то излезе на протест заради смъртта на младата жена, която почина, арестувана и обвинена, че не носи шал. И режимът, макар повече привидно, отстъпи. Да, потенциалът в обществото го има, но процесите в Иран се развиват по модел, различен от този, който си представяме на Запад и в Израел.
– Как ситуацията в Близкия изток ще се отрази върху войната в Украйна и на отношенията Тръмп–Путин?
– Проблемът е, че след всичко дотук целият модел на водене на преговори показва, че международното право и моралът са стъпкани и не важат. От години ескалира напрежение в Близкия изток. Иранско-израелският конфликт отклони фокуса от Газа, където обаче проблемите се задълбочават, умират хора под обстрел, от глад и жажда. Назад в новините е и проблемът с израелските заложници, които още не са освободени. А заедно с унищожаването на Хамас това беше другата цел на конфликта в Газа. Дотук тя е разрушена, военният потенциал на Хамас е силно ограничен, но не и унищожен. Но няма международен ред, който да наложи това да спре, налагат се двойни стандарти. И във всяка война вече всичко е позволено. Т.е. каквото и да причинява Путин в Украйна на украинците или украинците – на руснаците, няма значение. И това поставя света пред нелицеприятна перспектива. А трябва ли да стигнем до „точка на невръщане”, за да седнем отрезвени и да поставим началото на нов световен правов ред.
Досегашният световен ред беше в резултат от Втората световна война, но нужни ли са същите погроми и загуба на живот, за да си дадем сметка, че стандартите, международните правила трябва да важат за всички. И неспазването и „примижаването” за едни, двойните и тройните стандарти ни доведоха до това, което се случва и в Близкия изток, и в Украйна. До момента, в който всичко е възможно. Това е най-големият проблем, пред който е изправен светът. Що се отнася до Украйна, заявлението „Ще спра войната за един ден” явно е невалидно.
А как се водят преговори за мир във време, когато все повече се говори за война? Опитвам се да разбера търговската логика на американския президент. Кой може да принуди Путин и Зеленски да седнат на масата за преговори, докато се случва това в Близкия изток. Не виждам как се форсира световен ред, след като такъв няма и изглежда няма да има дълго занапред. И с цената на какво ще стане прекрояването на днешния свят. Това ме тревожи най-много. А Европа би трябвало да бъде гласът на разума днес, защото е минала през най-големите погроми, страдание и унищожение на Втората световна война. Би трябвало в Европа да помним, но аз съм умерен реалист.
