Боят при Булаир от 8 февруари 1913 г. бележи военна победа за България срещу османците. Той става символичен реванш за османските нашествия и завоевания на Балканите, а в негова чест е написан маршът „Булаир“.
В битката се срещат българската Седма пехотна рилска дивизия под командването на генерал-майор Георги Тодоров и османските дивизии „Мюретеби“ и 27-а пехотна дивизия, командвана от Али Фетхи Окяр. Боят се води в района на Булаир и старата крепост Цимпе, която е отправна точка за османското нахлуване в Европа.
Боят при Булаир е предшестван от преврат, извършен от младотурския лидер Енвер бей на 29 януари 1913 година. Новото правителство прекратява примирието с държавите от Балканския съюз. Военните действия са подновени на 3 февруари. Османците настъпват при Чаталджа и Булаир и извършват десант при Шаркьой. Целта на османците е да поемат инициативата във воденето на военните действия и при успех да настъпи в Източна Тракия към обсадения Одрин.
Настъплението започва около 6 часа сутринта на 8 февруари, когато дивизията „Мюретеби“ използва прикритието на падналата мъгла, се придвижва по крайбрежието на Сароския залив и по пътя от Булаир за село Кавак. Настъплението е разкрито едва на стотина крачки от българските предни окопи. При достигането си до Разрязаната могила към 7 ч. сутринта, турската артилерия открива огън. С пушечен и артилерийски огън на артилерията на българския 13-и пехотен рилски полк настъплението е забавено.
Два часа по-късно настъпва и турската 27-а дивизия, която съсредоточава силите си по крайбрежието на Мраморно море. Създавайки превъзходство на силите, турците овладяват чифлика Доган Арслан и започват да обхващат левия фланг на 22-ри пехотен полк. 13-и пехотен рилски полк провежда контраатака в предпозиционното пространство, като отхвърля дивизията „Мюретеби“ и възвръща Разрязаната могила.
Към 15 ч. 22-ри тракийски пехотен полк контраатакува по левия фланг и започва кратък, но ожесточен ръкопашен бой „на нож“. Дясната колона на османците не издържа и започва бързо отстъпление. Голяма част от бягащата турска армия бива посечена или улучена от точните изстрели на артилерията. Българските войски преминават в настъпление, като отхвърлят и лявата вражеска колона.
Последното настъпление на османците са от 17 часа, но биват отблъснати, като претърпяват огромни загуби. В боя при Булаир предните части на турската войска губят половината от числения си състав и оставят почти цялата си техника на бойното поле.
Настървеността на боя, приличащ по скоро на „кланица“, остава в полето между българската позиция и Булаирската, което довежда до 6000 вражески трупа. Загубите на българите са значително по малки — 114 убити и 416 ранени. Командващият на Четвърта армия генерал-лейтенант Стилиян Ковачев отбелязва, че всеки е достоен за награда: „Показаната храброст на нашето войнство в този блестящ бой беше така единодушна, че се страхувам да направя оценка за някаква относителна лична храброст.“
Героичното сражение при Булаир и Шаркьой показва храбростта и жертвоготовността на българския войник, готов на всичко за освобождението и обединението на българските земи, останали извън пределите на Отечеството.
