В залата издържат само тези, които имат характер.
За пациента нежеланият сблъсък със спешното отделение на една болница остава спомен за тревожност, дори травма според причината да влезе там. Но за тези, „от другата страна”, екипи от лекари и медицински сестри, е всекидневие, както и да наречеш благородната им мисия. А в операционната винаги има изненади и ден с ден не си приличат. За още две операционни медицински сестри в Спешното отделение на ВМА разказваме, защото гледната точка на човек с толкова нужна професия може и да не е една и съща – към работата и принципите, на които се крепи.
Стойна Димова:
Ритъмът в операционната ми харесва, в синхрон с моя е
Във ВМА Стойна Димова е само от март т.г. И е на 34 години, със 7-годишен стаж като операционна сестра. А казват, че за операционна, в която денонощно попадат всякакви случаи на травми, счупвания, отравяния, за коремни операции това си е съвсем младежка възраст. Просто тук се работят различни видове хирургии.
Тя самата още като студентка взема решение „от раз”, че ще е операционна сестра и по време на стажа се старае да се обучава за това. Всъщност, този избор е малко спонтанен, но на стажа първо влиза в операционна зала. И така се случва. Смята, че разликата между работа във военна структура и в цивилна болница е в начина на работа, в организацията, която тук е доста по-динамична. По-бързо се реагира и пациентът по-бързо влиза в операционната. Това я мобилизира повече и пасва на стила й, защото смята себе си за организиран и мобилизиран човек. А този ритъм й харесва и защото е в синхрон с нейния.
Обучавала се е в няколко курса, насочени към определен вид хирургия. Защото в противошоковата зала на Спешното отделение на ВМА идват пациенти с различни травми, затова то е мултипрофилно. С времето се надява да се обучи за всички видове операции, които се правят тук. Но казва, че най-ценното, което научава, е от колегите на място, в процеса на работата. Преди операция те й обясняват етапите й и какво да си подготвя. После гледа ръцете на хирурзите.
При тях е толкова динамично, че един ден с друг не си прилича. И този ритъм е наистина вече неин начин на живот. „Аз съм организиран човек и това не е проблем за мен. Тук всеки ден мога да си кажа, че днес съм научила нещо конкретно”, казва Стойна. „Взема си” го от всеки екип, от работата и стила на всеки хирург и екип като цяло: динамика, специфика в работата, нови неща. Някои лекари използват нови методи, още непознати за нея. Смята, че колкото е важно какво си учил като студент,после и от интернет, толкова по-важен е опитът от практиката, от работния процес.
Да си успешна медицинска сестра, според Стойна, означава да се справяш в работния процес и във всяка ситуация в операционната, в която с колегите й попадат да се реагира бързо, качествено, за да има желания резултат, за да не се създава и напрежение в самия екип. Казва, че в такъв момент е важен и характерът ти. Но за да могат да бъдат полезни като медицински сестри, трябва и да се самообразоват, да са на ниво. „Всеки отговаря сам да е на върха на професионализма си”, казва Стойна.
Питам „износва ли” толкова динамична професия, каквато има операционната сестра. Отговаря, че тя все още няма достатъчно стаж, но има колеги, които в някакъв период получават т.нар.прегряване. Но тя лично не би се отказала в такъв труден момент. „Поемаш въздух и продължаваш”, казва Стойна. Забелязва, че започва да чете повече книги за развлечение, почива си с тях. Често се разхожда в планината, обича да пътува „по света и у нас”… И това е нейният личен откат на напрежението в операционната, всеки си намира формула.
Наталия Цекова, старшина от запаса:
Самата работа те зарежда, обратно връща енергия
Наталия Цекова е от 25 г. във ВМА, а в Спешното на болницата е от 20. Няма как и нея да не попитам за онова, което е отключило любопитството към професията. Оказва се – съвсем малка, се захласва при срещата с медицинска сестра в болницата в Плевен – вижда я: много красива, с искрящо бяла касинка на главата, с червеното кръстче върху нея. И запечатва образа в себе си. А с него и желанието „да е като нея”.
Във ВМА първо работи коремна планова хирургия, после в хирургията в Спешното. После идват съкращенията от времето на т.нар.демилитаризация на болницата, които някои още помнят. После за година е в ангиографския кабинет. И от 2000-а г. е в Спешното, където е и днес. През тези години заминава в три мисии: 2 в Херат и една в Кабул. Не казва как се решава, но затова и се военизира. Заради което днес е старшина от запаса.
А „там” са лекували освен нашия контингент и много военнослужещи от местните, и техните семейства, а и просто пострадали от взривове, с взривни травми, включително и деца. Имало е тежки случаи за ампутиране на двата крака и едната ръка на пациент. И днес помни в операционната леглата с четиримата американски войници, тежко пострадали от взрив. И как се отстранява обувка с част от крака… Помни и едно силно обгоряло детенце след взрив. Но въпреки всичко, този опит не е бил изненадващ за нея като сестра от Спешното. Тук се работи травма, коремна, неврохирургия… Защото пораженията от една тежка катастрофа на улицата са почти като тези от взрив в мисиите й: може да бъде и политравма, и да са засегнати няколко органа. В Спешното е като на мисия, но без бомбите.
В човешки план мисиите не я променят, нищо не я изненадва, а и Наталия се смята за човек със силна психика, за издръжлива на „такива” гледки, преживяла е в операционната зала какво ли не. Освен това смята, че за да спасяваш живот, трябва самият ти да издържаш на всичко в операционната. Освен това Наталия смята, че спешността като работа дава удовлетворение. И колежките я питат откъде има тази енергия. Но тя е свикнала да е „на педали”. А и като докарат нов пациент, винаги си представя, че е неин близък, особено когато е възрастен човек.
Питам я на какви принципи се е научила в работата. Казва, че не може да се прави компромис със стерилността, особено важи това за една операционна сестра. Затова тя трябва да е много наблюдателна. И друго-не може да си представи, че няма да влиза всеки ден в тези зали във ВМА, не може да се раздели с тази работа, въпреки умората. Прави й впечатление, че млади колежки не можели да поемат това или онова дежурство. За нея няма опция „не мога”, казва, че младите повече охкат… А и самата работа й дава обратно енергия.
Наталия казва, че за една спешна сестра трябват дълги години опит, защото в такова отделение се работи всичко-травма, съдова хирургия, неврохирургични проблеми, коремни. И ти трябват дълги години да се изграждаш като спешна сестра. А в плановата хирургия влизат пациенти, които не са в добро общо състояние, но „са цели”. Докато в Спешното след катастрофи има страшни гледки. Споделя, че по-рано само като звънне „шока”(сега сигналът не е такъв), хукваш към залата и не знаеш каква ситуация те очаква, и стресът е огромен. Казва: страшни гледки ни посрещат в тази зала, не всяка от колежките издържа, тръгват си. Но Наталия остава.
