Михаил Григоров е роден през 1951 г. в град Средец, Бургаска област. Публикува стихове от 1972 г. в централния и местен литературен печат. Издал е стихосбирките “Междугария” – 1989 г., “Начала на любовта” – 1991 г., “Стихопрози” – 1995 г., “Корабна статуя” – 1996 г., “Крила на сезоните” – 2005 г. и „Езически празник” – 2007 г. Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти.
Илюстрациите са на художника Тончо Тончев към книгата „Крила на сезоните“.
Въздушен десант
Посвещавам на воините
от 68-ма бригада „Специални сили“
Връхлиташ в дълбините на нощта,
връхлиташ в дълбините на пространството.
Връхлиташ в дълбините на честта,
на мъжеството и на постоянството.
Летиш през любовта, през гняв и срам,
разсичаш мисълта и идеалите.
Летиш страхотен, екипиран, сам
и толкоз силен, че ти премалява.
Все по-надолу значи свобода,
тъй както никъде така не значи.
Във теб възкръсват древните чеда
и майките не смеят да заплачат.
Разкъсваш въздуха, летиш отвред,
безчувствен за страха и за омразата.
И птица си и воинът свиреп,
и онова велико наказание
за тия дето чакат нейде там,
там долу – и безлични, и опасни…
Но ти си бог в един въздушен храм
и в бъдното това ще стане ясно!…
Летиш надолу, вятърът свисти,
посоките бушуват, а отгоре
ти си оставил всичките мечти –
спасени да са от човешка горест.
Летиш, за да обичаш и живееш.
Напрегната е като теб съдбата.
И мрак във тъмни скути те люлее.
Летиш на страшна среща със Земята!…
Защото все сме 
българи
Защото все сме българи, защото
с доброто се разбрахме и със злото,
защото все сме българи, които
в душите си останахме комити,
наследници на Ботев и на Левски,
наследници на Крум и Аспарух…
Не е възможно – утре, вчера, днеска –
да се убие българският дух!…
Коледен сняг
Този сняг – като коледна песен.
Този сняг – като бяла любов.
Този сняг – като ангел небесен.
Този сняг – като тих благослов.
Той вали и вали, и пречиства
и душите, и мислите… Чак
той вали като бялата истина –
на самото безмълвие – знак!…
На безмълвното щастие – символ,
на мечтите, които са в нас…
Побелява и Черният бивол,
укротява се черната страст.
И е топло, и мило, и драго –
като лятна и топла река…
…Една топла ръка се протяга
към самотната моя ръка…
Този сняг и вали, и не спира.
Този сняг е от всичко различен.
Този сняг, ако вярно разбирам,
е за всички, които обичам!…
Пазителят на тайни
Пазителят на тайни е самотен,
пазителят на ценностите също.
Дърветата унили и сиротни
очакват сеч, омразата се връща.
Бездарието се завръща вече
на бял кон, посред бял ден и в покоя
на лятната отиваща си вечер,
на зимата омръзнала в застоя.
Ни дъжд, ни сняг ще ни доставят радост.
Отвсякъде предателство приижда.
Кирпичени надежди се разпадат
под калните талази на обидата.
Надеждите са стари, светли мигове
във други времена, при други хора.
И слънце и луна на тях им стигаха,
за да забравят земната умора.
И топлият ветрец им бе достатъчен,
за да покълне във душите зърното
на тихото и мъдрото очакване,
че утре пак отново ще разсъмне.
Пазителят на тайни е самотен,
а истината е на смъртно ложе.
Светът ще откачи от неграмотност,
но не желае да чете, не може.
И ценностите нямат място тука,
където всичко е така случайно…
Талантът пак просветва през пролуките,
а истината се превръща в тайна.
Ромон на чешма
“Помниш ли, помниш ли тихия двор…”
Д. Дебелянов
Душата си я чувствам отмаляла,
загубен съм сред мрак и светлина.
От придошлия спомен е преляла
душата ми – от спомен за жена.
Жената тъй загадъчно разпуска
косите си във вечерния здрач,
че аз от красотата съм покрусен
и чувам някакъв далечен плач.
Кой плаче в тези сумрачни пространства,
кой скръб излива вместо весел смях.
Дали потеглях на любовно странстване
или обсебен от магия бях.
Към мен звучаха чисти, нежни думи,
струящи като ромон на чешма,
Жената бе пристъпила безшумно,
до мен бе приближила тя сама.
Далечна, но и толкова позната –
като от цял живот, от векове.
Забравих, че капризна е съдбата,
заглъхнаха и шум, и гласове.
И чувах само нея, виждах само
лицето й във здрачните простори.
Дали душата ми не беше няма,
когато любовта ми заговори!…
Майките ни тръгват по света
Те тръгват за Америка сами,
децата им и внуците са там –
плашливи, но решителни жени –
от София, от Сливен, от Троян.
Летището е пълно със народ
и търсят те дружинка сред тълпата,
защото ще пътуват до Ню Йорк,
ще видят символа на свободата.
Тъй майките ни тръгват по света,
със дни и нощи стягали багажа,
в сърцето съхранили обичта
и с месеци събирали куража.
Голямата Америка ги вика,
децата с нея ще делят мегдан…
Макар и да не знаят те езика й
България ще заговори там.
Странджанска
певица
На Янка Рупкина
Запей, Янке! Запей, душо – Странджа да запее.
Тя е като тебе, Янке, ти си като нея.
И да се разстилат звуци и лъчи, оттатък,
дето е живот незнаен и не е тъй кратък.
А гласът ти чуден, Янке, идва от небето.
Две души – и двете, Янке – от любов са слети.
Нищо няма да ги смае или да ги върже
там за яслата небесна – ще им втръсне бърже.
Пак във старото корито те ръце ще мият,
като месец ще изгрее кръглата синия.
Ще им греят и звездици в церовата шума,
стъпките им ще заглъхнат – да не тръгва дума.
А очите им се гледат ненагледно, Янке,
и омайни думи търсят за любовен празник.
Ако ти запееш, Янке, ако ти запееш,
тоя свят широк ще млъкне и ще онемее.
И ще се родят отново тия чудни хора,
а пък Странджа ще възкръсне и ще проговори!…
Майстор Манол
Къде се губиш, душо неразбрана?
Къде залиташ в тая самота?
Изгаряш като жито неприбрано
и недорасла падаш във пръстта.
Какво се чудиш и какво се маеш,
каква очакваш да те сполети.
Един неистов българин, отчаян,
със дървени криле да полети.
Лети той векове, над него слънце
душата му топи като смола.
И няма вече българин, осъмнал
без жал за овъглените крила.
Ори и сей, и пей, плачът ти страшен
ще се откъсне като птица лек.
Загледани във огъня домашен,
пак ще скърбим за полетял човек.
Малка балада
за здрача
Пристъпва бавно конят престарял –
най-смутното и скръбно време – здрачът.
Предчувствие, че близък е умрял
и с тая вест към мене някой крачи.
По пътя пак съзирам капки кръв –
каруците се връщат от лозята.
На гроздобера сладостния лъх
ме плисва от нозете до главата.
Пчели кръжат, чертаят ореол
над сенките. А дядо ми е слязъл
и пеш върви. В чакълестия дол
аз виждам как каруците премазват
пчелите. И затъпкани в праха
умират те над капки сок. Във здрача
подтичвам аз, задържам си дъха
и зад приведения гръб на дядо плача…
