Финалната сцена от „Индиана Джоунс и последния кръстоносен поход“ създава впечатлението, че Петра е само фасада на някакъв храмов комплекс с колонада и коринтски капители. Всъщност столицата на набатеите (древен пустинен народ от края на вековете преди Христа) е километричен каньон с много разклонения и забележителности, изтръгнати с длето от скалите. До тесния скут на каньона ходиш по каменист участък, съпровождан от орляк мъже и местни деца, които ти предлагат гривни „от сребро“ и картички тип хармоника. Предлагат ти и езда, включена в билета, но бакшишът накрая е задължителен.
Набатейците живеели при оскъдни водни запаси, но системите им за съхранение на вода били съвършени. Канали, дренажи и резервоари са събирали водата през дъждовния период, защото колкото и да е странно в Йордания има и дъждовен период, нищо че е предимно пустинна страна. Строили са мостове, за да се придвижват, и тунели за отвеждане на водата, за да не се наводняват. Неотдавна са построени и защитни язове в каньона, тъй като през 70-те на миналия век група поляци се удавили.
Следва Ал Сик – усойно дефиле, широко на места не повече от два метра, със стени като шестетажни сгради. Минахме покрай двойка стражи със златни копия, видяхме олтари за жертвоприношения, ниши за бракосъчетания, барелефи на камили и велможи с надиплени тоги, размити от дъждовете. Снимахме Рибата-слон, скално образувание с хобот, после двуглав връх, който при подходящо слънцестоене наподобява арабски пустинен поздрав – двойка бедуини, застинали в целувка, уста в уста. Ходим си ние послушно и кротко след гида, зяпайки скалите, и в един момент той ни спря. Елате, вика, в този край на пътеката, погледнете нагоре и вижте ей оная скала. И ние се прехласваме. След което той каза, а сега се обърнете пак насам… А отпред, през процепа надзърта величествената, неповторимата, прочутата фасада на Съкровищницата, перлата на Петра! Много хитър номер. Даже фотоапарата не бях си приготвил.
Внушителна фасада, безспорно. Като жива. И под нея кипи живот, камила няма къде да плюне. Отвсякъде гърбици с пъстроцветни седла и пискюли, хора в тюрбани и традиционни носии, черги и глъч. Когато се приближихме, от няколко страни започнаха да ни предлагат да ни качат високо на скалите за снимка.
Наличието на вода в Петра е карало всички кервани да спират там, за да се запасят. За което са си плащали на набатеите. Понеже Петра станал богат град, мнозина се опитвали да го превземат. Отначало гърците, но без успех, после римляните, пак без успех, после пристигнал император Траян във II в. сл. Хр. Спрял водата, набатеите постояли, постояли, но без вода стои ли се, и се предали. Скоро обаче римляните открили морски път за търговия с Изтока и Петра опустяла. Няма следи от епидемия или природни катаклизми. Поради своята отдалеченост и местоположение в скалите, столицата на набатеите останала забравена за много дълго време.
Следват Агората и Античния театър. За разлика от останалите римски амфитеатри, този, като почти всичко тук, е издълбан в скалите, а не строен. Вървейки по широката шест метра павирана улица с колони, минаваме през останките на Набатейската врата и стигаме полуразрушен храм – Каср ел-Бинт. В назъбените стълбички по хребета на стените разпознавам персийски архитектурни повеи.
За нас обаче това беше и мястото, където Петра свършваше. Нямаше време да продължим към манастира Ад Деир. Веднага едно местно момче ни предложи магаретата си до върха, но му отказахме, защото така или иначе щяхме да закъснеем за автобуса.
Макар и да изглеждат невзрачни, магаретата са най-добрият транспорт в Петра. Проходимостта им е потресаваща. Катерят се и слизат по стълбите, често със стокилограмови туристи на гърба.
Пропуснахме Византийската църква и Нимфеума, фонтан-светилище, посветен на водните нимфи, както и Лъвския триклиниум, римска банкетна зала с три места за лягане, разположени на буквата „П“ край трапезна масичка. Дотам по моя преценка трябваше да има още няколко километра, така че тръгнахме обратно, поглеждайки с яд часовника.
А в скалните далечини се извисява забележителна поредица от царски гробници. Явно този народ изключително много е почитал мъртвите и е полагал невероятно старание при изработването на вечния дом на своите владетели. Снимам ги и си мисля, Бог сътворил тези камъни, след хиляди години човекът е превърнал камъните в храмове за възхвала на Бог, а сега Бог отново и постепенно ги превръща в камъни.
И това беше. Каквото разгледахме, разгледахме. Другият път повече.
Накратко, успях да видя колонади, фризове и крипти, още фризове и крипти, издълбани в стените от мек пясъчник, видях камилари, камили и коне-шедьоври, арабски очи, натежали от тъга, и полицаи, които се молят на Аллах между две патрулки в обедната си почивка. Видях каньон, в който Всевишният се е наслаждавал на дарбата си да твори, оставяйки на своя образ и подобие най-трудната задачата: да одухотвори сътвореното.
Накрая видях и себе си. Аз, Индиана Джоунс, бях още момче в тъмния киносалон „Искра“ в Казанлък, прожектираха ме на екрана с бич и каубойска шапка, понесъл в ръцете си свещения Граал на своето бъдеще, изпълнено с най-обикновен човешки живот, но и с предстоящи приключения и чудеса, едно от които беше това пътешествие до Йордания.
