Елена Алексиева получи 3 значими литературни награди през 2019-а за романа си „Свети Вълк”: на Националния дарителски фонд „13 века България”, на „Портал Култура” и на Литературния клуб „Перото” (НДК). Тя е носител и на наградите за драматургия – „Икар” и „Аскеер”. Романът й ни връща към възможността да ценим обикновеното щастие. Като метафора на съвременна България определят литературните критици романа „Свети Вълк”.
– Елена, с какво е съизмерима литературата ни в годините на промените? Води ли читателят, или върви след събитията?
– Литературата не е журналистика, не върви със събитията на деня. Тя винаги е около събитията и често – около личните събития. Не съм капацитет, за да правя дисекция на българската литература, нито мога. Но е факт, че преди 30 г. имаше един голям ауфтакт,който засегна всичко в страната и литературата ни – също. Беше страшно и никога не съм си представяла, че една литература може просто да спре и да тръгне „отначало”.
– В Русия и други соцстрани извадиха натрупваната „литература от чекмеджетата”…
– У нас се оказа, че в чекмеджетата няма нищо. От тогава насам всичко, което ни се случва и като писане, и като четене, и като популяризация на нашата литература у нас и извън страната е за добро, общата тенденция е добра. Много ни се иска всичко у нас да става бързо и то може да става по-бързо, но лесното е подозрително. По-важното е, че става.
– Прекалено ли се възлага на хората на перото да задават идеите и да вдигат летвата в обществото?
– Времената, когато пишещите интелектуалци са задавали тона, отминаха безвъзвратно. Не съм съвсем против това. Но неведнъж в човешката история е имало ситуации, в които тонът се е задавал по доста идеалистично-философски начин, който след това не е бил разчитан и развиван правилно. Или е бил разбиран буквално. И от това не е произтекло нищо добро. Свят, управляван от интелектуалци, не е светът, в който бих искала да живея. При все това литературата, не само словото, са били център на живота ми не заради амбициозност, а защото за мен това е важно. Писането е общуване, макар еднопосочно. То няма как да е така за всички хора. Но много ми се иска в живота на всеки от нас да има място и за това. Невинаги, особено в съвременния контекст, е работа на литературата и словото изобщо да задава някакъв тон. Нашата основна работа е да не спираме да показваме, че мисленето е най-основната ни, фундаментална, животоспасяваща човешка дейност. От там нататък кой как мисли е лично негова работа.
– Останаха ли „бели петна” от прехода, „неразчетени” от пишещото братство?
– Проблем е това, да се възприемаме като толкова сложни, та да очакваме някой отвън да ни тълкува. Психотерапията тук не е полезна. Като човек на мисленето, но и на действието, мисля, че двете неща трябва да вървят успоредно. Първо, добре е човек и общество да са достатъчно подготвени и честни, та да теглят чертата и да се самоанализират, като приемат и използват изводите от това. Отвратителна пасивна позиция е да очакваме някого да ни тълкува и напътства. И до нищо не води.
– Какво Ви вълнува днес?
– Аз се вълнувам непрекъснато и от всичко, любопитна съм като куче. И си представям процеса като фуния, през която всичко това влиза в мен, и се надявам от него нещо да излезе. А човек не може да живее само с един проблем и само с едно нещо. Ако стигне дотам, положението е тежко.
