Първата пушка

Първата пушка е като първата любов. Жадувана, мечтана, изстрадана. Хубавата пушка вълнува въображението, както хубавата жена. „Ако един мъж не се интересува от оръжие или от лов – остави го“, казват старите хора. Открай време е предопределено мъжът да е воин и ловец. А какво е съвременният ловец без пушка? Най-добре го е казал А. П. Чехов: „Ловец без пушка е като клисар без глас.“ 
Без да осъзнава нагона на кръвта, малкото момченце тича по двора, размахва пластмасовата пушка, „стреля“ на ляво и на дясно и възторжено вика: „Бам-бам-бам…“ Това момче живее у всеки ловец.
Възмъжалият юноша (някога) лъска до припадък зачисления му в казармата автомат, а до него старшината му говори нравоучително: „Както войнишкото сърце се нуждае от ласка, така и оръжието от смазка.“ Чака с нетърпение първите стрелби. Тръпне от оглушителния трясък, радва се на падналата мишена. 
Но както й в любовта пушката е удоволствие и ангажимент. Изстрадана е мъдростта, че „празна пушка веднъж на хиляда пъти гърми.“ 
В днешно време пушки всякакви. Коя от коя по-хубава и, разбира се, по-скъпа. Най-важното за ловеца е пушката да му пасне и да му легне на сърцето. Тя трябва да е продължение на ръката му. Другото, завършващото „Аз“. На пусията знания, умения и опит „отиват на кино“, ако при натискането на спусъка не последва изстрел. И не дай си боже, в този момент да те връхлита огромният глиган. По-добре жена ти да ти е изневерила, а не пушката. Затова ловецът се грижи, милва я, говори й. Не трябва да се притеснява, ако чуе от съпругата си ревниви нотки: „Ти повече обичаш другата (пушката)“. 
За всяка си има време и място.

Калашников

В началото на март 1995 г. разбрах, че в България ще пристигне Михаил Калашников по покана на Петко Тренчев – мой познат. Не исках да пропусна случая да се запозная с оръжейната легенда. Обадих се на Петко и се договорихме да се видим на Трети март на връх „Шипка“. 
Взех с мен и тогавашния зам.-министър и парламентарен секретар на отбраната Христо Смоленов – ловен другар. Видяхме се с гениалния конструктор, побъбрихме и на раздяла Смоленов му разказа следния анекдот: „Другарю Калашников, в България има три вида хора. Оптимисти, които учат английски. Песимисти, които учат руски, а ние, реалистите, изучаваме автомат Калашников”. 
Драго му стана на човека.

Миризмата на века

Николай Хайтов  
из „Шумки от габър“

Пушката! И тя е спомен незаличим! И сега миризмата на оръжейна смазка ме кара да потръпвам – най-силната, най-приятната миризма, която съм вдъхнал с любопитство и тревога – барутната миризма на света. 
Пушката беше голямото чудо. За първи път видях пушка на една сватба, след това винаги се молих на баща ми да донесе пушка. Видя се той в чудо от моите задевки и донесе – стара пушка, мартинка, с дебели патрони. Страшна беше радостта около тази пушка! 
Намери се и пиротехник – сръчно комшийско момче, което можеше да слага капси на празните патрони и да ги пълни с барут. Цяла неделя се приготовляваше един патрон, за да пукнем с него веднъж. И как силно гърмеше тази стара пушка топ! И каква велика радост причиняваше гърмежът, каква гордост! 
Ние се чувствахме страшни главорези, хайдути, моряци, редувахме се да носим пушката, току я смазвахме и чистихме, току я човъркахме. Оттогава, подуша ли миризма на оръжейно масло – и сега потръпвам… 
Това беше миризмата на века!

Безкрайно удоволствие

Когато ни дойдеха гости, Емилиян Станев изваждаше всички пушки и започваше подробно обяснение на отделните им части, разпалено се хвалеше с качествата на всяка, с простодушната увереност, че и на госта всичко това е много интересно и му причинява безкрайно удоволствие. 
Това, че гостът от любезност се прави на заинтересован, съвсем не охлаждаше възторга на Емилиян, той сякаш не го забелязваше, защото на него му бе нужен отдушник – продължаваше да изпуща пара и да нехае за невинната жертва.

Надежда Станева 
из „Дневник с продължение”
 
Звъннаха по телефона и му (на Емилиян Станев) съобщиха, че новата пушка, която беше поръчал във Франция при фабриката „Сент Етиен“, е пристигнала и трябва да прати да я вземат. Веднага се превърна в дете, което получава нова играчка. Такава радост го обзе, че не намираше място от вълнение. Шофьорът замина с триста заръки да не се бави никак. 
Не мина и четвърт час и започна всяка минута да задава въпроса: „Защо се бави? Къде остана?“ Ту излизаше на балкона, ту отваряше прозореца. След един час търпението му стигна крайния предел, искаше да слезе долу и да чака на улицата. Най-сетне шофьорът пристигна. Съжалявах, че нямаше кинокамера да го снеме в този момент. 
Мъчно може да се опише тази негова радост, така по детски несдържана и неприкрита. Очаквах всеки момент да се разскача. Разглежда пушката до късна вечер, провери и най-малките подробности и сякаш не беше в състояние да я изпусне от ръцете си. Всякакъв апетит изчезна, не искаше да обядва. Седна най-сетне на трапезата, но след като внимателно постави пушката насреща си и докато ядеше, не свали очи от нея. След обяда се окъпа и легна, като сложи пушката до себе си.
По-късно излезе вън от града да я изпробва как гърми. Оказа се съвършена и това го изпълни с неизказано възхищение.