„Принудиха се да телеграфират в София и да искат заповед за настъпление на Центъра. Военният министър капитан Никифоров отговори: Центърът да не настъпва. В това време се получи втора телеграма от София. Разгневен от вмешателството на военния министър, началник-щабът на войската капитан Рачо Петров телеграфираше: „Негово Височество заповяда относително настъплението на Центъра да постъпите както видите за добре!” Оставят на нас, недоволстваше майор Гуджев, аз не мога да поема отговорността. Но аз мога! – отсече Олимпий Панов. Кой беше той, който дръзваше да поеме върху плещите си риска на поражението? Някакакъв легендарен герой? Някой нов велик стратег, наследник на Александър, Анибал, Цезар или Наполеон? Не. Олимпий Панов беше просто един българин…”
Така историкът Цончо Родев описва в своята книга „Изпитание” (Военно издателство, 1969 г.) битката на Сливница на 7 ноември 1885 г., когато решителността на началника на артилерията капитан Олимпий Панов обръща не само хода на сражението, но и на войната. На фронта той се проявява също така храбро и хладнокръвно както някога, когато се сражава като опълченец на Шипка.
Олимпий Панов, както Данаил Николаев, е роден в „Нова България” – в Бесарабия, в селцето Шоп Тараклий, също като Николаев през 1852 г. Но за разлика от бъдещия генерал, който веднага след завършването на Болградската гимназия постъпва в армията, Олимпий става офицер не по диплома, а по боеви заслуги като опълченец. Преди да получи еполетите и сабята, той преминава през суровата школа на
национално-освободителните борби и едва 20-годишен, през 1872 г. е избран за секретар на Българския централен революционен комитет в Букурещ, чийто председател е Любен Каравелов. На ул. „Вергулуй” 33 в румънската столица, където е жилището на Каравелов и където той издава вестник „Свобода”, младият Олимпий попада като студент в Техническото училище за строителство на шосета и мостове. Болградската община го изпраща със стипендия в Букурещ, а не в Русия по неволя – след Кримската война „Нова България” е под румънска власт. Забележителните му математически способности му дават възможност да се справя отлично с учебните задължения, като повечето време прекарва при Каравелов. Запознава се с Левски и с Христо Ботев.
Завършил Техническото училище през 1874 г., Олимпий се завръща в Болград. Общинарите виждат у него своя голяма надежда за български инженер и му отпускат нова стипендия – този път за следване в Парижката политехника – в Института за строителство на мостове и шосета. Така в края на март 1875 г. Олимпий Панов вече живее на улица „Сен Мишел” 41 в Латинския квартал и усвоява инженерните науки Научил за избухването на Априлското въстание, той не дочаква поредната стипендия, а както казва неговият приятел Христо Ботев – на глас тича народен. Когато към края на май 1876 г. пристига в Букурещ, разбира, че е твърде късно. Остава надеждата за освободителна Руско-турска война…
„Доброволците българи, изявили желание да постъпят в редовете на повереното ми Опълчение, а именно Олимпий Панов и Иван Янев, да се зачислят по списъците на Първа дружина.” Това гласи заповедта на командира на Опълчението генерал Столетов от 29 юни 1877 г., с която Олимпий Панов вече е опълченец. На 21 май брат му Павел, който също ще стане офицер след Освобождението, вече е постъпил в тази дружина. Макар че има специално техническо образование и е следвал инженерни науки в Париж, Олимпий облича униформата на редови опълченец. Така с освободителните войски той за първи път стъпва на родна земя, където почиват костите на дядо му Пано и на предците му.
Олимпий се сражава в Предния отряд на генерал Гурко при освобождаването на Нова Загора и Казанлък и за боеви заслуги получава пагони на унтерофицер (подофицер). Страшно е изпитанието в сражението при Стара Загора, където Първа дружина, в която служи Панов, и Трета дружина, командвана от подполковник Павел Калитин, издържат най-тежките удари на турските табори.
След неравния бой единствената надежда за успешен изход на войната остава отбраната на Шипченския проход, където на паметния 11 август 1877 г. опълченците сломяват атаките на Сюлейман паша. Заповедта за повишаването на унтерофицера Олимпий Панов в офицерско звание пристига в края на април 1878 г. и е прочетена на парад в гр. Котел, където квартирува дружината.
След няколко месеца като руски офицер в Одеса Олимпий Панов се завръща в Отечеството като командир на 2-ра полубатарея. Започва изграждането на родната артилерия. Панов служи в Шумен като старши офицер в батарея № 12. Тук укрепва приятелството му с поручик Рачо Петров, започнало още в Петербургската Николаевска военна академия. Когато руските офицери напускат България и началникът на артилерията
полковник Лесовой оставя за своя наследник капитан Олимпий Панов. Решителната му заповед за настъплението на центъра по време на Сливнишките сражения има голяма заслуга за победата в Сръбско-българската война. Княз Александър заявява, че разчита на него, както на себе си.
След победата, вече майор, Олимпий Панов предлага решителна реорганизация на артилерията – създаване на една обединена артилерийска бригада, чийто командир е подчинен пряко на министъра. Бригадният командир ще извършва най-малко два инспекторски прегледа на всеки артилерийски полк в годината. Командирът на артилерийската бригада ще съставя програмите за занятия с офицерите артилеристи, а така също и програмите за подготовката на батареите през време на летните лагер-сборове. На 16 април 1886 г. майор Олимпий Панов става първият командир на Артилерийската бригада…
Трагичният край на честта и доблестта
Детронирането на княз Александър на 9 август 1886 г. изправя страната пред гражданска война. От родното си Търново председателят на Народното събрание Стефан Стамболов провежда „контрапреврат” по телеграфа, като заповядва на Пловдивския гарнизон да завземе столицата.
Кръвопролитието е предотвратено от майор Олимпий Панов. Стамболов разчита само на него. По телеграфа те се договарят той да погаси напрежението, като получава уверение от Стамболов, че превратаджиите няма да бъдат преследвани, а князът няма да се завръща. Стамболов обаче прави всичко възможно да възстанови владетеля на престола… Почувствал се измамен, Олимпий напуска армията, защото честта и доблестта му са накърнени.
Властта заповядва прогонването му от България. Така се озовава отново в Букурещ, където пак има Таен революционен комитет… Замисълът е офицерски бунт, който да започне в Русе. Когато този бунт, ръководен от командира на Пионерния полк майор Атанас Узунов, избухва, Олимпий тръгва с лодка през ледения Дунав. Заловен е по средата на реката и не е взел участие в размириците. Въпреки това е един от осъдените на разстрел. Стамболов отказва да подпише за Олимпий. Сава Муткуров и другите регенти обаче са категорични – милост за никого. На 22 февруари 1887 г. присъдата е изпълнена.
