Илия ПЕТРОВ
В социалната психология има един забележителен експеримент. Той е измислен и приложен през 1961 г. от Стенли Милграм в Йейлския университет с обикновени американски граждани, на които се заплаща немалка за онова време сума. Но не в шумоленето на парите е загадката. Задачата на участниците била да задават серия от въпроси на подготвен предварително актьор (който те мислели, че също е доброволец). Ако той не дава верни отговори, те трябвало да го жегват чрез токов удар от специална машина с напрежение от 15 (всяко зло започва с 15 волта) до 450 волта. Машината изобщо не работела. Но на графата 385 волта имало надпис: „Започва да става опасно” и три хикса – ХХХ.
Експериментът на Милграм Впоследствие колеги на Милграм наричат това „порнографията на властта”. За да изпълнят задачата, те получавали в началото съгласието на „актьора”, а сетне излишните позволение и напътствие от ръководителя на експеримента, който поемал отговорността да повишават силата на токовия удар. Както се вижда, има каскада от властови позиции. От 40 души участници 26 стигат до 450 волта, а 14 се отказват на различни етапи. Това е само началото. Милграм разработва 25 различни варианти, включвайки в проекта жени и афроамериканци (поведението им е подобно като на белите мъже) и го продължава с още два семестъра. Резултатите са приблизително същите.
В края на експеримента Милграм споделя със свои колеги, че от 1000 участници (500 от Ню Хевън, Кънектикът, и 500 от Бриджпорт, обикновени хора – бръснари, чиновници, продавачи), нито един не е отишъл да види човека отсреща, който крещи от болка. Независимо дали е продължил да участва в опита, или се е отказал. Всеки път обаче, когато са достигнали до 450 волта, когато експериментът приключи, когато „актьорът” излиза и когато разбират истината, всички започват да му се извиняват. Като общо заключение Милграм (на еврейски името означава „кремък”) съобщава съотношението между продължили до края и отказали се в пропорцията „65 на 35”! Това е гениален и убийствен експеримент. Но не по-малко от следващия.
Затворниците и пазачите на Зимбардо Филип Зимбардо и Стенли Милграм са съученици в Бронкс през 1954 г. Милграм си отива от този свят на 51 години, а Зимбардо е все още сред нас. Станфордският затворнически експеримент е проведен от Зимбардо през 1971 г., 10 години по-късно от опита на Милграм. Смея да твърдя, че това са двата най-велики експерименти в социалната психология въпреки обезсърчителните и обидни за човешката природа заключения. Зимбардо ситуира в мазето на университета подземен затвор. Участниците в експеримента са студенти, намерили в обявата освен финансовия (15 долара на ден) и екзотичния елемент на мотивите си. 24 от тях са подбрани от Зимбардо след тест, който да отсее хора с евентуални психични отклонения. На случаен принцип са разпределени да бъдат „пазачи” или „затворници”, макар предпочитанието на повечето от тях първоначално било да искат да са „затворници”, защото никой не обича „пазачите”. Студентите са „арестувани“, без да знаят, с доброволното съдействие на местната полиция (по молба на Зимбардо за експеримента и за по-голяма достоверност) и отведени под конвой в „затвора“. Всички „пазачи” трябвало да носят униформа и черни очила. Целта на Зимбардо е да създаде усещането за сила, тъй като пазачите са хора с власт над другите, в този случай – над „затворниците”.
На шестия ден Зимбардо слага край на експеримента. Става нещо ужасно. Вживели се в социалните си роли на властимащи и властнямащи, студентите превръщат експеримента в пълен кошмар. „Пазачите” злодействат, унижават, властват. „Затворниците” се опитват да вдигнат бунт, след това изпадат в депресия. Експериментът изглежда пропаднал и Зимбардо поема друг път в социалната психология, който не касае пряко психологията на властта и злоупотребата с власт.
Психологическите експерименти винаги са предизвиквали подозрение. Затова Фройд прави първите си експерименти с дъщеря си. В крайна сметка обаче социалните психолози е трябвало е да бъдат жестоки, за да се опитат да разберат истината за поведението на човек, надарен с власт. Успели ли са?
Филип Зимбардо впоследствие е консултант по болезнената тема с извращенията на американската военна полиция в спорната война и в странното място „Абу Гариб” в Ирак. За справка само един кратък пример – в „Абу Гариб” всеки ден са намазвали един младеж с фекалии, така че накрая придобил прозвището „Лайняното момче”. И там Зимбардо установява, че това, което се е случило, той го е предвидил още преди 32 години чрез експеримента си в Станфорд. Годината е 2003, неговият експеримент да припомня е през 1971. Когато сравних двата експеримента, бях потресен особено от факта, че участниците след края им и в двата случая са казвали: „Не знаех какъв съм бил. Сега зная. И се срамувам от себе си. Срамувам се да споделя и с близките си”.
Следователно една от срамните тайни на индивида е как е злоупотребявал с властта. Тази злоупотреба включва и семейството, и работата. А може би пък такава е нашата природа. Човек може да се стреми към мир, но неговата природа си знае работата. Тя иска раздор. Гьоте гениално го е изрекъл чрез Мефистофел: „Добро и зло, зло и добро – от все едно са естество”.
И така, ако дадете на хората власт без надзор, това е рецепта за малтретиране. Затова формулата „власт власт възпира” на Монтескьо е задължителна. Властта обаче е изобретена и принадлежи на системата и именно тя поставя в страшни ситуации хората и корумпира индивидите. Това не е оправдание. Шест години съм упражнявал власт като общински съветник и като депутат. Това са ниски степенни на властта, защото истинската власт е в изпълнителната. Но ако имаш високи позиции в партията, то ти лесно имаш достъп до изпълнителната власт и възможност да й влияеш.
Очарованието на властта според мен се състои най-малко в следното. Властта създава чувството за вечност. Нещата около теб се случват много по-бързо и по-успешно, отколкото в сивото ежедневие. Придвижването между различни места придава усещане за това, че всичко е на една ръка разстояние и че времето тече два пъти по-бързо. Струва ти се, че и животът ти се удължава и същевременно набира скорост. Нямаш време задълбочено да изследваш влиянието си върху хората, тъй като властта ти лишава другите от индивидуалност, а твоята индивидуалност се превръща в абсолютна категория. „Егото” ти стига до небесата, защото властта и „егото” се хранят взаимно. И цялото това състояние изглежда непреходно. Разбира се, властта очарова и с много други неща. Неслучайно тя е по-силен афродизиак за някои мъже, отколкото жените.
Но проклятието на властта е несъизмеримо по-огромно от очарованието. Познавах лично и отблизо един български министър-председател, който често казваше, че мрази властта. И я употреби по такъв начин, че профука цялото обществено доверие към себе си и към партията, която го беше издигнала. И след това обвини избирателите за това. Вменяването на вина за случилото се е първата и естествена човешка реакция дори в ежедневието, като обикновено вината не е в теб. И това е съвсем естествено. Противоестествено е, когато политик от висок ранг толкова да страда за изгубената власт, че намира главната вина за падението си в „гражданското общество, което се било превърнало в народ” и не го избрало!
Театърът на Абдул Хамид II Въпросният премиер, впрочем и мнозина други, не разбра кога трябва да си тръгне от властта. И в това именно е нейното проклятие. В историята на света са редки примерите на доброволно оттегляне от властта. Могат да се изброят на пръсти. Случаят със султан Абдул Хамид II е потресаващо смешен и тъжен. Паднал от власт, заточен на малък остров с един слуга.
И този вече свален бивш владетел заповядал на своя слуга всеки ден да влиза при него преоблечен като министър на финансите, на външните работи или като велик везир и да му докладва. Искам да кажа, че проклятието на властта е в невъзможността да се приеме новата реалност извън властта. Такава реалност за падналите от власт няма. Това е само някакъв кошмар. Волята за власт продължава несъзнателно да броди в тях като бащата на Хамлет да ирационализира рационалното. Проклятието на властта, тоест напускането на властта, трябва да се изучава в учебниците.
Има една мъдра история за абдикацията на Кристина Шведска. Кралица на Швеция в периода 1633–1654 г., наричана още и детето крал, защото на шест години наследява трона. Обикновено абдикациите са насилствени, стресиращи и унизителни. Кристина Шведска внезапно губи интерес към властта (някои твърдят, че това било вследствие от дългите й разговори с Рене Декарт), абдикира, приема католицизма и заминава за Ватикана, където след 29 години е погребана. Преди това обаче нарежда на ограничена емисия на шведски крони, там където на монетата е изобразена короната, вместо нея да бъде изписано изречението:„Хем не ми трябва, хем не ми стига”. Няма по-добро определение за властта.
