Аналогията с Шекспировия Хамлет е неизбежна. Макар да е клише. Не съвсем обаче. Наскоро разбрах какъв е преводът на Волтер в началото на прочутия монолог. „Спри! Налага се решение да вземеш и да го изпълниш в този час. Дали в живота да останеш, или да се заселиш във смъртта? И ти да избереш. Битието или Нищото“?
„Налага се” са най-важните думи в превода на Волтер. Защото разумът, свободната воля, изборът и след него решенията, които се налага да вземеш, са привилегият за homo sapiens. И негова тегоба. Заглавието е възможно да се превърне в каскада от преформулирано многообразие. Дори прилича на последователна бинарна логика. Да водя или да следвам, да се подчинявам или да се противопоставям, да се бия или да бягам, да вярвам или да не вярвам, да имам или да бъда?
Решенията на подобни въпроси рядко следват логиката. По-скоро решенията ни преследват самите нас. Логиката е студена, решенията – горещи. Човекът от гледна точка на различните позиции и постове, които заема, и с бремето на обстоятелствата около себе си е арестуван от необходимостта да решава. Странно е. Не само защото да решаваш е дяволски тежко. А и защото ние правим избор в сравнително ограничена част от битието си, като в същото време решенията ни рефлектират неограничено в нашия и в живота на другите. Дори след като времето ни изтече.
Звучи фаталистично и заплашително.
Но да предположим, че живеем средно около 70 години, с известни изключения, разбира се. Първите 10 години не ни се налага да взимаме решения сами. Привилегия на детството. Последните 10 години – също. Привилегия на старостта. От останалите 50 една трета ги проспиваме. Привилегия на съня. Приблизително 34 години (това са 12 410 дни) мислим в зависимост от отреденото ни време. Привилегия на живота.
В този кратък период не можем да се оправдаваме с детството, съня или старостта и ни е вменено да взимаме решения ежедневно. Представете си за тези 12 410 дни решенията, които сме взели, на колко хора са променили съдбата? Ако сме имали жребия да ръководим народи и армии, сме променили и историята на света.
Свободата, която е предпоставка за решения, е трудна задача. Когато премахват крепостничеството в Русия, освободените селяни са се връщали при феодалите, защото не са знаели какво да правят с живота си. След като вече са свободни. Преди това друг е взимал решения вместо тях.
През 1952 г. в комикса на Дисни се лансира една ирационалната житейска стратегия за взимане на решения.
Хвърлянето на монета. Впоследствие методът се нарича „флипизъм”. Разбира се, и зарчетата вършат работа. Но това фактически са инструменти, генериращи случайности. Върху такъв фундамент е изграден хазартът.
И някои предпочитат този метод. Изглежда лесно и абсурдно. Но едно съвременно проучване отбелязва, че дори хората, които предпочитат да предадат съдбата си на случайността, за да не съжаляват напълно след това, използват случайността рационално. Когато са изправени пред трудно решение, те хвърлят монета и когато видят резултата, установяват дали чувстват облекчение, или страх. Ако чувстват облекчение, това вероятно е пътят, който трябва да изберат. Може би тази псевдо „философия” върши някаква работа за психическо самоуспокоение, но не само е несериозна, но и опасна според мен. „Флипистите” (практикуващите тази „стратегия”) са агресивни екземпляри, феноменални невежи, които могат да обяснят всеки свой зулум с „ези” или „тура”. Негатив за тях е, че пред съда аргументът „флипизъм” не е аргумент.
Тегобата при взимането на решения в ситуации, свързани с морала, е екстремална. Класическият пример е с „тролейния проблем”.
Тролей се е отправил към двама души, завързани за релсите. На разклонението, на другите релси, има само един. Вие имате възможност да дръпнете лоста, да смените релсите и да бъде премазан само един човек. Вие не знаете нищо за въпросните индивиди, свързано с липсата или наличието на грехове. Какво решение ще вземете?
Или дилемата със сиамските близнаци.
За да се спаси едното дете в бъдеще, трябва да се отдели другото сега. Вие не знаете дали отделеното дете няма да открие лекарство против рака. Ще го направите ли? Трети пример. Терминално болен. Той може да бъде „донор”. Тъкани, клетки, части от органите му или цял орган е възможно да се присадят с лечебна цел на друго тяло (реципиент). С разрешение на „донора”. Реципиентите обаче имат ограничено време. Ще прекратите ли живота на терминално болния, за да спасите мнозината очакващи живот? Примерите са безброй.
Да вземеш решение в живота не е като да намериш решение в математика.
Джон Наш получава Нобелова награда за икономика поради откритието и математическия му модел за взимане на решения. Обикновено правим такива избори в наша полза. Наш доказва, че всъщност за всички е по-добре да постъпват така, че рационалността на решението ни да бъде и в наша, но и в обща полза. Тоест, ако никой не загуби, всички ще спечелят максимално. Нещо като баланс между кооперативното и конкурентното поведение.
Ханс Селие би го нарекъл „алтруистичен егоизъм”. Това е адски трудно поведенческо решение поради дълбоко вродения егоизъм у човека. Защото другите също взимат решения в своя полза. И двете противоположности се анхилират. Забележително откритие на Джон Наш, което може да се сравни само с категоричния императив на Кант: „Постъпвай така, че максимумът на твоята воля да може да бъде пример за всеобщо законодателство”.
Изборът е трагическо състояние, което те катапултира извън сферата на всекидневието. Това не е лесно да се обясни. Представете си, че заедно с друг човек сте попаднали в гранично състояние. Преживели сте катастрофа например, защото сте решили да се качите в автомобила не напълно трезвени. И сте имали моралния шанс да оцелеете и да не навредите на никого. Можете ли да го разкажете на друг? Не. Само вие двамата осъзнавате какво точно се е случило след това ваше решение и да разберете как сте го преживели впоследствие.
Да направиш избор означава да изгубиш сто други възможности. Затова е толкова трудно. Защото винаги следва въпросът: „Какво би станало, ако бях взел друго решение?”. Това е тотално излишен въпрос, макар всички да си го задаваме прекалено често.
Повечето хора предпочитат да не взимат решения поради посочения по-горе въпрос. Игнорират проблемите, прескачат ги и чакат времето да си свърши работата.
Но идва моментът, в който трябва да кажеш „Не” или „Да”
Да не решаваш също е решение. Човешко е да се съмняваш, но само временно. Si Fallor, Sum (Съмнявам се, следователно съществувам) е теза, лансирана от Св. Августин, векове преди Рене Декарт да продължи изречението парола на модерното време Dubito, ergo cogito, ergo sum (Съмнявам се, следователно мисля, следователно съм). Каквато е и цялата реплика, а не съкратената Cogito, ergo sum.
Решенията са изпълнени със съмнения. Те стискат разума като в менгеме. Но съмняващият се човек (homo dubitans) е полезен с разсъдливостта си, а не със слабостта си. Съмнението е израз на целомъдрието на интелекта, дори бих казал неговата свенливост, за да не се предава лесно на първия срещнат.
Ако нямаше съмняващи се хора, земята все още щеше да е плоска, слънцето да се върти около нея, а тя да е център на Вселената.
Да решаваш, без да си се съмнявал преди това, е безотговорно.
Вярно, колелото на Фортуна има значение независимо от избора, който сте направили. Наполеон е избирал маршалите си не по стратегическите им способности или храброст. Питал е: „А той има ли късмет?”.
Христоматиен пример е Ватерло. Маршал Груши е ограничен, предпазлив и търпелив. Имал е късмет. Останал е жив, но е провалил битката. Защото той върви по петите на малкия отряд на Тилман, погрешно допускайки, че преследва Блюхер. Дори когато неговият корпус чува канонадата от Ватерло, въпреки настояванията на своите старши офицери, той решава да изпълни буквата на заповедта и продължава по неверния курс, като се отдалечава от сражението.
Не че преди това „късметлията”, смелият, но нетърпелив маршал Мишел Ней не се е хванал на въдицата на Уелингтън за отстъплението на британците. Така Ней попада с кавалерията си срещу прикритата и наредена в квадрат британска пехота. Без поддръжка от френската пехота. Мишел Ней въпреки всичко е в разгара си:
„Гледайте как умират маршалите на Франция”
Всуе. Под него са убити пет коня, но той остава невредим.
Тогава Блюхер се появява вместо заблудения Груши и поставя края. Следва предложението на Уелингтън да се предадат и старата френска гвардия решава да отговори чрез Камброн: „Гвардията умира, но не се предава”. Мисля, че старата френска гвардия е спечелила битката при Ватерло. Но както казват военните стратези, никое решение или план не преживяват срещата с противника.
Казусът с избора и решенията е вплетена нишка във всички наши ежедневни роли. Личен живот, кариера и идейни начинания. И тъй като животът се живее отпред назад, но се разбира отзад напред, в определен момент би трябвало да си даваме сметка, че изборите, които сме правили преди много години, се забиват в гърба ни като стрели в настоящето.
В крайна сметка животът ни нито е тотално детерминиран от обстоятелствата, нито е изцяло следствие на взетите от нас решения. Аз вече не си задавам въпроса, какво би станало, ако бях взимал други решения. Защото бих повторил всичките си решения. Колкото безмилостни и наивни да се били те.
Илия Петров
