Валери Тодоров
Отношенията ЕС–Русия се вписват в един по-широк международен контекст: когато старият световен ред от края на Втората световна война е вече неефективен. В създаването на нов идеята за многополюсен свят не се избистря и не са ясни новите полюси. Но Русия е категорично един от тях. И тя явно е притискана за геополитически и геостратегически отстъпки. Затова и ЕС, иска или не, изпълнява волята на по-големия си съюзник САЩ и се придържа към тази линия.
При президента Тръмп обаче САЩ не са категорични какви нови съюзи искат, какъв нов ред си представят и доколко новите приоритети могат да се впишат в един по-тесен съюз между Вашингтон и европейските му партньори. Затова идеята да бъде отстранена Русия като страна, внасяща смут в този диалог се възприема от по-голямата част от тези партньори. Които обаче са и потърпевши от икономическите последствия при влошаване на отношенията Брюксел–Москва. Санкциите сработиха до определен момент и повлияха и върху отношенията, и върху руската икономика.
Така излязоха и някои от проблемите между САЩ и Китай. И Вашингтон се опитва да раздели враговете си според това, кой е по-големият: икономическият е Пекин, а политическият – Москва. Но Китай е и сериозен военно-политически опонент. Война с Китай би отнела повече време и ресурси и затова „по-лесен” противник се оказва Русия, доколкото тя не е толкова обвързана, като изключим енергийните доставки, с икономическата и търговската си политика с ЕС и САЩ. Но като към ядрена сила военната конфронтация с Москва е по-рискова.
Затова Русия е притискана през регионални точки на влияние, а отношенията й с Европа, досега добросъседски, се влошават все повече. САЩ искат да продават натрупаните си енергийни резерви, особено на втечнен газ, и да прекратят политиката на тръбопроводите на Москва.
САЩ гледат с раздразнение и на съвместните руско-турски проекти, тъй като те отиват към Средиземноморието, създават проблеми за отношенията и търговията с някои от арабските страни. И въпреки че отношенията Москва–Анкара се развиват спираловидно, САЩ не се примиряват, че Турция провежда самостоятелна енергийна и оръжейна политика.
От друга страна, Турция притиска ЕС с миграцията. И така Русия доста успешно през новите партньорства и роля, която си извоюва, въздейства върху европейските политики и предизвиква разнобой в тях.
Това оформи в ЕС две ядра: Твърдо – за политика на санкции и натиск върху Русия, стигаща до русофобия в страни, били някога част от СССР, като прибалтийските. Те превишават рисковете от военна агресия от Москва, каквато като политика реално не съществува. Преживяла много войни на своя територия, тя има силен рефлекс към онова, което може да породи война. Но страхове като тези на Варшава дават повод Алиансът да се изтегля по на Изток, а Москва – да засилва военното си присъствие в граничните зони и да става все по-чувствителна към събитията, които засягат меката зона на съприкосновение с ЕС: Украйна, Беларус, Молдова. И като тенденция се милитаризира подходът към световната политика.
Темата за руските шпиони и хакери като система на натиск върху общественото мнение на Запад работи. Но все по-малко се чува гласът на Москва и това засилва враждебността и рисковете за отдалечаване на политиките на ЕС и на Русия, съседни зони в Европа, и така общата сигурност на континента е поставена под заплаха В момента „Северен поток” се превръща в залог, във вътрешен проблем, свързан с опозицията на управлението в Москва. Западът разбира, че Алексей Навални не е силен опонент на властта в Русия. Но е очевидно, че тази власт се втвърдява все повече и демократичните импулси в страната отслабват и заради натиска към управлението отвън.
Голямата дилема за ЕС и за САЩ е каква Русия искат: силен партньор, с който да се споразумяват и търсят общи решения, или слаба и изолирана страна, избутвана в ъгъла и „напътствана” откъде да минават тръбопроводите. Което Русия няма да приеме. Рискът е от нова Студена война.
От една страна, Вашингтон демонстрира на съюзниците си: Ако искате защита, платете си отбраната. И Европа логично потърси интереса си при оттеглянето на САЩ и притискането от Русия. Но това е всъщност процес на брауново движение в световната политика, което не позволява приоритетите да се избистрят.
Икономическата целесъобразност надделява в решенията и който е по-силен и по-богат, ще печели повече. Това се отразява и в търговията с Русия: в нея има повече и по-малко губещи. Германия, сега въвлечена в случая „Навални”, трябва „да заслужи” отстъпки от САЩ по „Северен поток”. А отношенията Германия–Русия влияят върху отношенията ЕС–Русия. Но в Съюза има лагери с различни нагласи: Вишеградската четворка, Франция, която след Брекзит вече като единствена ядрена сила в ЕС заявява все по-самостоятелна роля. Започва обръщане на пластовете, но не бива да се горят мостове.
Важно е да се изгражда диалог с Русия независимо какво е отношението на Запада към Путин. Устойчивостта на средата за сигурност в Европа зависи и от отношенията ЕС–Москва. Затова не бива негативът, с който се отива към диалога с Путин, да се превръща в негатив в диалога с Русия и в русофобия.
