Проф. д-р Димитър ДИМИТРОВ,
ректор на УНСС
Напрежението между Гърция и Турция съществува не от вчера, но риториката между тях и на официално ниво вече достигна висоти, ненаблюдавани от години. Включително със заплахи и от двете страни, с изявления на съюзнически държави от НАТО и ЕС в подкрепа или неподкрепа на Анкара или Атина. Но като че светът е ангажиран с пандемията и някои други локални конфликти. И обтегнатите отношения между Атина и Анкара остават малко встрани от вниманието му. Но те не бива да се подценяват, а и има доста важен фактор, който влияе върху тях.
От доста време Турция извършва някакъв преход: със събитията след опита за преврат през 2016 г., с намесата й в Сирия и в Либия, със стремежа й за регионално лидерство, за еманципиране и голяма степен на автономия в решенията й, с известно сближаване с Русия и закупуването на системите за противовъздушна отбрана С-400. Доста действия, които не се вписват в рамката на лоялен съюзник като член на НАТО.
Преходът обаче има и други обяснения освен амбицията за регионално лидерство и заявяването на исторически претенции за влияние в рамките на старото османско присъствие в миналото. С голяма интензивност в това се намесват и енергийните интереси на Анкара за разпределение на такива ресурси в региона. То дава допълнителна енергия на действията на управлението на президента Ердоган.
Повод за това дават енергийните проекти, свързани и с Турция, и с Гърция. Турция строи няколко атомни централи, една от които с помощта на Русия.
Но актуална стана и темата за големите залежи от природен газ в Средиземноморието, а отскоро Анкара заявява, че има и други големи залежи в Черно море. В него има разпределение на акваторията и икономическите пространства, но в Средиземноморието това е проблем. И неслучайно Турция се намеси в конфликта в Либия като път да се подпише с едната от воюващите страни споразумение за разпределение на икономическите зони и създаване на обща икономическа зона между двете страни. С което не са съгласни нито Кипър, нито Гърция.
Сложни са и отношенията с Израел, които също разработва газови находища в Средиземно море. И зоната е такава, че традиционната устойчивост е невъзможна: Няма пространство за икономическите претенции на всички държави. И всеки се бута с лакти, за да заеме по-добра позиция.
Имаше и заплахи към турски кораби или други изследователски кораби на една или друга страна, че ще бъдат атакувани от заинтересованите други в региона. Така напрежението може да ескалира, само една искра е необходима, за да се взриви голям конфликт.
Да не забравяме съдбата на Турски поток заради важната роля на Турция в разпределението на енергийните ресурси, главно на газ. През нейна територия минава транзита на азербайджански газ за Европа, има и иранско-турска газопроводна връзка.
Гърция също има своя роля в тези процеси. Тя разчита на втечнения газ през терминали. Така че въпросът за доставчиците на енергия за целия регион и диверсификацията на енергия особено за България и Балканите става доста сериозен. Затова като държава трябва да следим тези процеси. Включително и заради заплахата от евентуален военен конфликт Атина–Анкара.
Важно е да се напомни икономическото състояние на Турция в момента. Турската лира загуби от стойността си, страната има проблем с икономическото си развитие и във връзка с бежанците, които навлязоха от Сирия. Забавят се и намаляват чуждестранните инвестиции. Но Турция има много голям потенциал.
Тя има много добра демографска структура с над 80 млн. и с младо население на географски и стратегически кръстопът. Има и доста голяма диаспора, която подкрепя ставащото в Турция по 
много причини – гордост и съпричастност, а Анкара поддържа и много тесни отношения с нея. Големи общности има в Германия, Франция, в скандинавските страни, с които не са скъсвали, независимо от това, че напусналите я са с чужди паспорти и са вече граждани на други държави. Културните особености им позволяват и извън родината си да се държат като едно семейство. Неслучайно е самочувствието за регионално лидерство и еманципацията на Анкара. Освен това Турция не забравя амбицията си за лидерство в мюсюлманския свят. И наистина тя отдавна има такава водеща роля и дълги години беше посочвана като пример за светска република с мюсюлманско вероизповедание.
А що се отнася до по-близките й отношения с Русия, това не пречи на Турция да изразява лична позиция за Крим, за отношенията с Украйна, сега – за конфликта между Армения и Азербайджан, където се говори, че има и турска подкрепа за едната страна. Така че Анкара води сериозна самостоятелна политика. В чиято основа е и разбирането, че колкото е по-развита и енергетиката й, толкова по-голяма е националната сигурност на огромната и по население, и по територия държава. Връзката е много пряка, защото са ясни стратегическата важност на енергийната сигурност или сигурността на енергийните доставки.
Естествено, възниква въпросът: „Къде сме ние?”. България има няколко въпроса, които трябва да реши в близко бъдеще – по отношение на Зелената сделка, намаляването на емисиите, свързани с централите от Маришкия басейн, със съдбата на АЕЦ „Козлодуй” след 10-ина години, с това, дали ще изграждаме най-после АЕЦ „Белене”. Заговори се за нов, 7-и реактор на АЕЦ „Козлодуй”, по друга технология и друг тип малки модулни реактори с други доставчици. Говори се и за диверсификация и на горивото, и на доставките на газ – с втечнен газ или с други доставчици. Така че сме изправени пред проблеми, които обаче сами трябва да си решим. И да ги решаваме в бъдеще, като се направи енергиен баланс, което важи и за възобновяемите енергийни източници и доколко и как те ще се развиват. Въпросът е сложен, но ние не разполагаме с източници на газ и нефт или на супермного инсталирана мощност от ВЕИ, така че да си кажем, че сме се обезпечили енергийно.
Добрата новина при бъдещото затваряне на въглищните централи е европейското финансиране за преструктурирането в енергийния сектор. Но всичко това трябва да е добре пресметнато, за да не се окажат затворени въглищните централи, които осигуряват около 40% от енергийната ни мощност, без да се подсигурим с нови работни места и сигурност и устойчивост за системата. А именно – кога могат да влязат в нея нови енергийни мощности, които да заместят въглищните, за да избегнем енергийна зависимост.
Всички тези процеси, включително напрежението между Гърция и Турция по повод на новите газови находища, се вписват на фона на очакването на резултатите от президентския вот в САЩ. И това очакване вече само по себе си се отразява на процесите в света. Дори само затова, че поне половин година преди такива избори във Вашингтон започват да се занимават с тях, както практиката показва, и малко се отдръпват от процесите извън страната. И може би неслучайно започна конфликтът Азербайджан–Армения, развиват се или тлеят и други конфликти в света. Но при победа на когото и да било от претендентите за стола в Белия дом – на Тръмп или на Байдън, това ще се отрази на световните процеси и международните отношения, защото и двамата имат своите виждания и за бъдещето на НАТО, и за евроатлантическите партньорства. Тръмп например приема всеки да си заплаща за своята сигурност и за осигуряване на сигурност, главно гарантирана от САЩ. Изтеглят се американски военни от Афганистан и Европа, но има и по-гъвкави форми на дислокация по източния фланг на Алианса, където сме и ние като член.
Но сигурността ни, вкл. и енергийната, е в наши ръце. Решенията трябва да са наши, управляеми и реализируеми от нас, които да работят в този сложен век. Като страна от ЕС и НАТО и решението на българските проблеми е за по-голяма европеизация. Т.е. активно ангажиране с инициативите на ЕС, особено в сигурността, в отбраната и вътрешния ред. България трябва да се стреми към европеизация на усилията ни в отбраната и сигурността и привличане на партньори от ЕС. Още повече че все пак имаме отбранителна индустрия с потенциал.
