Header

Министерство на отбраната
информационен център

Последвайте ни!

Търсене
Close this search box.

Изкуството в колизия с пандемията

[post-views]
Изкуството в колизия с пандемията

Илия ПЕТРОВ
Страданието ни поставя в „гранични” ситуации, когато шансът да видим зад видимото е значителен.

DY5FWM (1)В настъпилата глобална пандемична криза, с всичките придружаващи я политически, икономически и социални ефекти, като изборите в САЩ, новата „Студена война”, предупрежденията за „Трета гореща”, фибрилното състояние на производството и услугите, очевидното обедняване на хората и живот „назаем” е твърде лесно да се предположи, че изкуството ще бъде най-лесно падналата жертва. Това не е вярно. Ще припомня още в началото прочутата фраза Ars longa vita brevis (Изкуството е вечно, животът е кратък). В древността буквално се е разбирало, че докато артистите са смъртни и се забравят, изкуството трае вечно. Първоначално обаче „изкуство” е означавало не „изящно изкуство”, а „техника, умение, занаят”. Дори книгата класика на Сун Дзъ в жанра на военното дело, която и до днес се преподава във военните академии по цял свят, се нарича „Изкуството на войната”.
В най-значителното си произведение по отношение на обществото Платон обаче забранява достъпа на артистите до своята идеална държава. Поезията, твърди той, ни отклонява от истината и смущава душата, защото иска да има успех сред тълпата. Тя е двойно подражание. Непроменимият свят на идеите, на които подражава множествената материалност, и описанието на тази материалност от артистите. Диалозите на Платон обаче едновременно отхвърлят и потвърждават собствената му теза. В тях има по-скоро литературни герои, които убедително защитават една или друга теза. От друга страна, Платон съзнава, че Сократ е разглеждан като доброто момче, а останалите – като лошите. И подведени от красотата на диалозите, на читателите не се налага рационално да осмислят думите му. Именно тази опасност съзира Платон и заради това в последната част на живота си спира да пише, което е причина изследователите му да заговорят за „неписаното учение на Платон”. 
„Мил ми е Платон, но истината ми е по-мила” казва Аристотел за своя учител и в „Поетика” развива теорията, че изкуството е полезно. То лекува. Чрез мимезиса – подражанието към катарзиса – пречистването. Според него, когато гледаме една пиеса, събитиятар в която провокират страх и състрадание у нас, ние се отърсваме от тези емоции и си тръгваме от театъра освободени и пречистени. Например (разбирате, че това е мой пример) Платон би казал, че не е мъдро от наша страна да гледаме „Ромео и Жулиета”, а да се върнем назад във времето и да срещнем реалните хора, за които е писана пиесата. 
Аристотел обаче контрира учителя си. Великите артисти притежават способността чрез своето изкуство да уловят универсалността в частните случаи и да я изобразят така, че да се постигна по-пълно познание, отколкото по всеки друг начин. Личната драма на Ромео и Жулиета ни представя универсални истини за любовта, достойнството, враждата, интелекта и волята, мисълта и действието. 
Артистът следователно ни представя не действително станалото, а това, което би могло да стане. Историкът и поетът се различават не по това, че пишат в мерена или прозаична реч. Херодот може да не е писал в стихове, но е говорил за действително случили се неща, а Софокъл – за неща, които биха могли да се случат. Затова поезията, твърди Аристотел, е по-сериозна и важна от историята защото говори преди всичко за общото, а историята – за единичното. 
Перикъл, Херодот и Софокъл са приятели. Перикъл ги покровителства, дори назначава Софокъл да служи като ковчежник в Атина, занимавайки се с финансите на града. Нещо повече – назначава го за командващ на атинския флот в кампанията против въстаналия остров Самос, в която Софокъл  напълно се проваля. По време на Атинската чума Херодот и Софокъл оцеляват. И творят. Единият като историк, другият като драматург. Перикъл става жертва на болестта.  
Херодот описва чумната епидемия в Атина от 430 г. пр. Хр. по следния начин: „Може би тя беше и една от причините атиняните да загубят Пелопонеската война. Но по това време никой не искаше да се мори за неща, считани за красиви. Тъй като не беше сигурно дали ще ги постигне, преди да го застигне гибел. Което беше приятно, то се считаше за печалба. Което се считаше за печалба, навсякъде зае мястото на красивото и правилното. 
Аз обаче, който съм преболедувал болестта и съм наблюдавал как други са страдали от нея, ще кажа как се случи тя и какво трябва да се знае, ако отново се появи в бъдеще, така че човек да разполага със знание и да не стои неподготвен”.
Прокопий Кесарийски почти 1000 години след описанието на Херодот разказва за Юстиниановата чума, като твърди, че на ден в Константинопол са си отивали по 10 000 души. Тъкмо по време на чумата обаче той пише „Тайната история”, която е повече художествено произведение, отколкото история. А Гален, личен лекар на Марк Антоний (да не забравяме, че Хипократ разглежда медицината също като изкуство), съветва по време на епидемия да се спазва следното правило: „Тръгни рано, замини далече, върни се късно”. Авторитетът на Гален е толкова огромен, че до края на Средновековието, ако има болест, която не е описана от Гален, за лекарите тя не е съществувала. 
Изкуството въпреки подражателния му характер не е враг на истината. Представете си филм за умиращ от коронавирус човек. Този филм, направен майсторски, ще внуши на хората да бъдат предпазливи и съпричастни, далеч по-убедително от наставленията на лекарите и правителството. Холивуд многократно предвиждаше епидемии, както и терористични актове. Филмовото изкуството предусети реалността, защото, ако нещо не се е случило още, то това съвсем не означава, че не би могло да се случи. 
Разбира се, тези филмови предвиждания се основаваха на реални изследвания на медицината и реални проучвания на експертите по национална сигурност.  
Трябва, разбира се, да уточним, че става дума за двата основни елемента на естетическото отношение. Създаването на творбата (актът на творчеството) и съпреживяването й от „потребителя”. 
Връзката между тях е актът на общение Зависимостта между изкуството (създаване и приемане) и кризата (пандемия, война, бедствие) е съществена.  Аз твърдя, че изкуството процъфтява и ражда нови форми именно в условията на катаклизми както в обществен, така и в личен план. 
Шекспир пише „Ромео и Жулиета” през 1593 г., когато в Лондон на приливи и отливи от 30 години преди това бушува шарка. Периодично се затварят театри, а епидемията едва не отнема живота на кралица Елизабет I, която покровителства театъра. Тя оцеляла, макар болестта да я оставя полуплешива със сериозни белези по лицето й, които покривала с грим на оловна основа. Елизабет I продължава да управлява през „Златния век” в английската история, белязан от Уилиям Шекспир и възхода на Англия като световна суперсила. Впрочем понятието за велика „Елизабетинска епоха” се дължи в голяма степен на драматурзите, поетите и музикантите, творили по времето на Елизабет I.
Книгата „Декамерон” на Джовани Бокачо е колекция от приказки, разказвани от хора, криещи се от чумата извън Флоренция. По време на Френско-пруската война импресионистите рисуват най-известните си картини а някои от тях и загиват в нея. Албер Камю пише „Чумата” в края на Втората световна война, а днес по време на настоящата пандемия от коронавирус тази книга отново доби популярност и има огромен ръст на продажбите й в Италия, Испания и Франция.  
След инсценирана екзекуция през 1849 г. (отменена в последния момент) Достоевски създава най-великите си произведения и изрича незабравимия афоризъм – „Красотата ще спаси света”. Когато нацистите горят книги, а болшевиките ги забраняват, Томас Ман пише тетралогията си „Йосиф и неговите братя”, а Солженицин – „Архипелаг Гулаг”. Примерите са безбройни. 
Изкуството трудно вирее без криза. Не си спомням за някой щастлив творец. „Човекът трябва да страда, за да расне в него поетът”, казва Пенчо Славейков. Страданието (лично или обществено), освен че изостря чувствителността при създаването и възприятието, ни поставя в „гранични” ситуации, когато шансът да видим зад видимото е значителен. Не че винаги този шанс се оползотворява. След всяка колизия или дълбока обществена промяна се променят и формите на общуване, в това число и специфичните форми на изкуството. Демографски взрив, край на Гутенберговата цивилизация, сриване на хилядолетни генетично утвърдени представи за пространство, време и скорост. Тези превратности няма как да оставят непроменен и естетическия свят, и неговото възприемане.  
Това, което ми се иска да докажа, е, че изкуството вероятно изглежда заплашено но това е само на пръв поглед. Изкуството прозира неща, които на мнозина не е дадено да видят. И затова то не само ще оцелее по време на пандемията, но ще стане по-значително и по-влиятелно. 
Не може да не сте забелязали, че по време на тази короновирусна пандемия най-много глъчка вдигат ресторантьорите и туроператорите. Театралните актьори, оперните и балетните артисти, кураторите на изложбени зали и художниците, собствениците на книжарници и писателите, управителите на читалища и библиотеки, изобщо служителите на деветте музи, са деликатно тихи. Дори българските военни извършиха точно по време на епидемията най-голямото си учение от 20 години насам без оплаквания и колебание. 
Така се прави. Всеки може да осъществи военно учение, когато животът е спокоен и слънчев.  
Какво е заключението? Мисля, че науката не е и няма да бъде в състояние в обозримо бъдеще да даде обяснение на феноменалното преживяване от първо лице, единствено число
А именно на „АЗ съзнанието”. Следователно хората най-вероятно ще черпят знание за живота и характера си повече от художествената литература, отколкото от научните психология и неврофизиология. 
В края на краищата, ако не беше Нютон, някой друг щеше да открие гравитацията. Но никой вместо Фредерик Шопен, Салвадор Дали или Огюст Роден не би могъл да сътвори техните произведения. Така че изкуството е вечно. Вирусът е смъртен. Затова, ако Сизиф е изкуството, а камъкът е вирусът, тежко му на камъка. 

Най-ново

Единична публикация

Избрани